Оливър Боудън
Братството (53)

52

Леонардо и Ецио разговаряха в ателието на Маестрото в Рим.

— Ецио, не бива да се безпокоиш за Микелето — успокои го Леонардо. — В Рим цари мир. Папата държи здраво юздите на властта. Подчини Романя. Той е и воин, и Божи човек и навярно в неговите ръце Италия най-сетне ще намери покой. И макар Испания да контролира Юга, Фердинанд и Изабела са ни приятели.

Ецио знаеше, че Леонардо намира удовлетворение в работата си. Папа Юлий го бе наел за военен инженер и той се беше заел с множество нови проекти, въпреки че понякога копнееше за обичния си Милано, който все още беше във френски ръце. В най-унилите си моменти се заричаше да замине за Амбоаз, където му предлагали всички удобства, когато пожелае. Повтаряше, че ще отпътува, щом изпълни поръчките на папа Юлий.

Колкото до Романя, мислите на Ецио често се завръщаха при Катерина Сфорца, към която още таеше любов. От нейно писмо научи, че се е впуснала в сърдечна афера с флорентинския посланик. Ецио знаеше, че в живота й продължава да цари хаос и въпреки подкрепата на Юлий собствените й поданици я принудиха да напусне Форли заради жестокостта, с която бе потушила бунта срещу необуздания си втори съпруг Джироламо Фео. Сега тя старееше в изгнание във Флоренция. Първите му писма до нея бяха гневни, после станаха обвинителни, накрая — умолителни, но тя не отговори на нито едно и най-сетне той се примири с мисълта, че го е използвала и повече няма да я види.

Така се стичат отношенията между мъжете и жените. Щастливите траят дълго, но често след раздялата близостта се превръща в пустош.

Ецио се чувстваше наскърбен и унизен, но не му оставаше време да се отдаде на униние. Поглъщаше го мисията да обедини Братството в Рим и най-вече да го държи нащрек.

— Смятам, че докато Микелето е жив, ще направи всичко възможно да избяга, да освободи Чезаре и да му помогне да възстанови влиянието си — заяви той.

Леонардо си имаше свои грижи покрай лекомисления си приятел Салаи и следеше разсеяно разсъжденията на стария си приятел.

— Никой не е успявал да се измъкне от флорентинската тъмница — каза той. — Не и от тези килии.

— Защо не го убият?

— Все още се надяват да научат нещо от него, но лично аз се съмнявам — отвърна Леонардо. — Във всеки случай с Борджия е свършено. Трябва да си отдъхнеш. Защо не вземеш клетата си сестра и не заминеш за Монтериджони?

— Тя се привърза към Рим и няма да поиска да живее в толкова затънтено място. А и новият дом на Братството е тук.

Ецио бе преживял още една загуба. Майка му Мария заболя и почина. След като я бе спасил от похитителите й, Клаудия предостави „Разцъфналата роза“ на папските шпиони, които използваха други момичета. Лисицата договори с венецианския си приятел Антонио да изпрати Роза — сега поостаряла и понаедряла, но все така пламенна като някогашното момиче, което Ецио познаваше — да стопанисва бордея.

Продължаваше да го гложди и неяснотата около Ябълката.

Толкова много неща се бяха променили, че когато папата повика Ецио за аудиенция във Ватикана, той се изненада от чутото.

— Заинтригуван съм от приспособлението ти — подхвана Юлий по същество, както винаги.

— Какво имате предвид, Ваше Светейшество?

Папата се усмихна.

— Недей да усукваш, драги Ецио. Имам си източници и те ми докладваха за нещо, което наричаш Ябълката. Преди няколко години си го открил под Сикстинската капела. Очевидно притежава огромна сила.

Ецио се замисли трескаво. Откъде бе научил Юдий за Ябълката? Леонардо ли му беше казал? Маестрото понякога се държеше невероятно наивно, а и на всяка цена се стремеше да си намери нов покровител.

— Сили от древния свят ми я повериха по начин, който се затруднявам да обясня. За да ни помогне. Така и стана, но се страхувам от могъществото й. Не мисля, че човешките ръце са готови да я приемат. Наричат я райската частица. Има и други — изгубени завинаги или скрити.

— Звучи много практично. Какво прави?

— Може да контролира човешките мисли и желания. Но това не е всичко — способна е да разкрие нечувани светове.

Юлий се замисли.

— Струва ми се, че ще ми свърши добра работа. Много добра наистина. Но в погрешни ръце може да бъде използвана срещу мен.

— Като Борджиите, когато се опитваха да се домогнат до абсолютна власт. За щастие Леонардо, на когото я бяха предоставили за проучване, не им издаде най-тъмните й тайни.

Папата потъна отново в размисъл.

— Тогава най-добре да я оставим у теб — рече най-сетне. — Щом ти е поверена от толкова могъщи сили, не е разумно да ти я отнемем… Струва ми се, че когато вече не ти е потребна, трябва да я скриеш на сигурно място и навярно, ако пожелаеш, да оставиш знак на наследниците ни — на своите потомци може би, способни да осъзнаят способностите й — за да послужи и на бъдещите поколения. Защото вярвам, Ецио Аудиторе, и може би Бог насочва мислите ми, че в наше време тя не бива да попада в ничии ръце освен в твоите. Сигурно някакво уникално качество или сетиво ти помага да се въздържаш да злоупотребяваш с нея.

Ецио се поклони безмълвно, но дълбоко в сърцето си оцени мъдростта на Юлий, с чието решение беше повече от съгласен.

— Между другото — каза Юлий, — приятелят на Леонардо… как му беше името?… Салаи?… не ми вдъхва доверие. Изглежда много лукав. Жалко, че Маестрото държи на него. Като изключим тази му слабост, той е безспорен гений. Знаеш ли, че ми изобрети някаква чудесна ризница срещу куршуми? Не разбирам откъде черпи идеи!

Ецио се замисли за щита от Кодекса, който Леонардо му бе изработил, и се подсмихна вътрешно. Досети се и кой е източникът, уведомил папата за Ябълката, и разбра, че Юлий го е разкрил преднамерено. За щастие Салаи беше по-скоро глупак, отколкото сплетник, но все пак се налагаше да го наблюдава и ако е необходимо, да го отстрани.

Не биваше да забравя, че прозвището „Салаи“ означава „дяволче“.