Оливър Боудън
Братството (49)

48

— Чудех се какво е станало с теб — каза Ецио. — Но видях нарисуваната сочеща ръка и разбрах, че ми даваш знак. Затова ти изпратих съобщение. И ето те и теб! Мислех, че си заминал за Франция.

— Още не — отвърна Леонардо, забърса праха от стола в асасинското убежище на остров Тибър и седна. През високите прозорци нахлуваше ярка светлина.

— Радвам се. Още по-радостен съм, че не попадна в ръцете на стражите, които новият папа пусна по дирите на поддръжниците на Борджия.

— Е, добрите винаги оцеляват — отговори Леонардо. Беше облечен както винаги елегантно и изглеждаше незасегнат от последните събития. — Папа Юлий не е глупак. Знае кой ще му бъде полезен, и кой — не, независимо от предишните си деяния.

— Стига да се е разкаял искрено.

— Щом казваш — сухо отбеляза Леонардо.

— Готов ли си да ми помогнеш?

— Отказвал ли съм ти някога? — усмихна се, Леонардо. — Не приключиха ли проблемите, след като Чезаре е въдворен под ключ? Въпрос на време е да го изгорят на кладата. Списъкът с престъпленията му е дълъг колкото ръката ти.

— Може и да си прав.

— Е, светът няма да е истински без неприятности — додаде Леонардо, подемайки нова нишка. — Добре е, че Чезаре най-сетне е сломен, но аз изгубих ценен покровител. Чувам, че се канят да доведат онзи млад фукльо Микеланджело от Флоренция. Питам те защо! Та той може само да дяла статуи.

— Вещ архитект е, доколкото разбирам. И нелош художник.

Леонардо го погледна мрачно.

— Помниш ли сочещия пръст, който ти нарисувах? Един ден — скоро, надявам се — той ще стане част от портрет на мъж — на Йоан Кръстител, който показва Небесата. Ще стане ненадмината картина.

— Не казах, че е добър художник като теб — бързо вметна Ецио. — Или изобретател…

— Мен ако питат, трябва да следва призванието си и толкоз.

— Лео, да не би да ревнуваш?

— Аз? Никога!

Време беше да запознае Леонардо с проблема, който го измъчваше и заради който го бе потърсил. Надяваше се, че може да му се довери, макар да познаваше Маестрото достатъчно и да разбираше слабите му места.

— Бившият ти работодател… — подхвана той.

— Чезаре?

— Да. Не ми харесаха думите му: „Оковите няма да ме удържат“.

— Хайде, Ецио. Той е в най-непроницаемата тъмница в Кастел Сант’Анджело. Как рухват могъщите, а?

— Все още има приятели.

— Няколко объркани създания вероятно си въобразяват, че има бъдеще, но Микелето и армиите му така и не се появиха и според мен не съществува реална опасност.

— Дори Микелето да не е успял да обедини верните на Чезаре сили, което звучи достоверно, след като никой от шпионите ни не е докладвал за военни маневри в провинцията…

— Виж, Ецио, войниците на Борджия са научили за избора на Дела Ровере за нов папа и за ареста на Чезаре и са се разпръснали като мравуняк, в който са сипали вряла вода.

— Няма да се успокоя, докато не видя Чезаре мъртъв.

— Е, има начин да разбереш.

Ецио погледна Леонардо.

— Ябълката ли имаш предвид?

— Къде е тя?

— Тук.

— Тогава се допитай до нея.

Ецио се поколеба.

— Не, твърде могъща е. Трябва да я скрия завинаги от човешкия род.

— Как? Такава ценна придобивка? — поклати глава Леонардо.

— Преди много години ти самият каза, че никога не бива да попада в неподходящи ръце.

— Тогава просто трябва да я пазим от неподходящи ръце.

— Няма гаранция, че ще успеем.

Леонардо го погледна сериозно.

— Виж, Ецио, обещай ми нещо, ако решиш да я заровиш някъде.

— Да?

— Всъщност две неща. Първо, задръж я, докато ти е необходима. Трябва да впрегнеш всички средства, щом целта ти е да изтриеш от лицето на земята и Борджия, и тамплиерите. Когато я постигнеш и скриеш Ябълката от хорските очи, мисли за нея като за семе, което посяваш. Остави знак на бъдещите поколения. Някой ден може да потрябва на новите асасини в името на доброто.

— Ами ако попадне в ръцете на някой нов Чезаре?

— Пак той… Разбирам… Слушай, защо не сложиш край на тревогите си? Провери дали Ябълката ще ти подскаже нещо.

След кратка вътрешна борба Ецио каза:

— Добре. Съгласен съм.

Излезе за малко и се върна с квадратна, облицована с олово кутия с масивна ключалка. Изпод туниката си измъкна ключ, провесен на сребърна верижка на врата му. Отвори кутията, където върху постеля от зелено кадифе лежеше Ябълката. Изглеждаше невзрачна и сива, както винаги, когато замираше, с размера на малък пъпеш и любопитно мека и податлива на допир като човешка кожа.

— Попитай я — настоя Леонардо със светнал поглед.

Ецио разбра, че приятелят му се бори с желанието да грабне райската частица и да побегне. Знаеше колко силно е изкушението за гения, чиято жажда за познания понякога заплашваше да го унищожи и не му даваше нито миг покой.

Ецио вдигна Ябълката и затвори очи, съсредоточавайки се, за да формулира точните въпроси. Ябълката засия почти веднага и започна да рисува образи по стената.

Те се появяваха ярки и бързи, тутакси изчезваха, но Ецио — и само Ецио — видя как Чезаре успява да избяга от затвора и от Рим. Това беше всичко, но след малко откъслечните силуети по стената се сляха и изобразиха оживено пристанище с искрящи под южняшко слънце води и флотилия в залива. Видението изтля и отстъпи място на далечна крепост или укрепен град, Ецио някак си разбра, че се намира на много мили оттук — пейзажът и жаркото слънце подсказваха, че е отвъд пределите на Италия. Архитектурата също изглеждаше чуждестранна, но нито Ецио, нито Леонардо успяха да я разпознаят. После Ецио видя крепостта на Марио в Монтериджони и картината се разлюля и раздвижи, отвеждайки го в тайния кабинет на Марио — в светилището — където пазеха страниците от Кодекса. Скритият му вход беше затворен и по него бяха изрисувани загадъчни фигури и букви. После се извиси като орел над руините на някогашната крепост на асасините. Накрая Ябълката ненадейно замря и единствено спокойното слънце осветяваше стаята.

— Той ще избяга! Трябва да тръгвам!

Ецио прибра Ябълката в кутията и стана толкова рязко, че събори стола.

— Ами приятелите ти?

— Братството ще устои. Със или без мен. Така съм го градил. — Асасинът извади Ябълката от кутията и я пъхна в кожената й торба. — Прости ми, Лео, не бива да губя нито миг.

Вече бе закопчал Скритото острие и щита, а пистолетът и малко амуниции прибра в кесията, провесена през колана му.

— Почакай! Трябва да размислиш. Да подготвиш план.

— Планът ми е да довърша Чезаре. Отдавна трябваше да го направя.

Леонардо разпери ръце.

— Виждам, че не мога да те спра. Но не смятам да напускам Рим. Знаеш къде е ателието ми.

— Приготвил съм ти подарък — каза Ецио. Върху масата лежеше малко ковчеже. Ецио му го подаде. — Ето.

Леонардо стана.

— Ако така ми казваш „сбогом“, най-добре си задръж парите. Не ги искам.

Ецио се усмихна.

— Не ти казвам сбогом, разбира се. И естествено, ги искаш. Трябват ти, за да работиш. Вземи ги. Приеми, че съм ти покровител, ако желаеш, докато си намериш по-подходящ.

Прегърнаха се.

— Ще се видим отново — каза Ецио. — Давам ти дума. Buona fortuna, стари приятелю.

Предреченото от Ябълката не можеше да бъде предотвратено, понеже тя показваше бъдещето такова, каквото е, и никой не бе способен да го промени, както не би могъл да промени миналото.

Ецио приближи Кастел Сант’Анджело и забеляза папските стражи — нови наемници в униформите на папа Юлий II — да излизат тичешком от древната крепост и да се разпръскват методично покрай реката и по околните улици. Камбани и тромпети възвестяваха тревога. Ецио знаеше какво се е случило дори преди да чуе отговора на задъхания капитан, когото спря.

— Чезаре избяга!

— Кога?

— Преди половин час, когато се сменяше стражата.

Половин час! Точно когато Ябълката му го показа.

— Знаещ ли как?

— Нямаме представа, освен ако не умее да минава през стени. Явно е имал приятели вътре.

— Кой? Лукреция?

— Не. Тя не е излизала от покоите си, откакто папата я постави под домашен арест. Заловихме двама стражи, работили за Борджия. Единият е бивш ковач, сигурно е успял да разбие катинара, макар по вратата на килията да няма следи от взлом. По-скоро са използвали ключа… ако са виновни.

— Създава ли ви неприятности Лукреция?

— Колкото и да е странно — не. Изглежда се е примирила със съдбата си.

— Не й се доверявайте. Каквото и да става, не позволявайте да приспи бдителността ви с привидното си покорство. Тихите води са най-опасни.

— Добре.

Ецио се замисли. Ако Чезаре все още имаше приятели в Рим — а явно беше точно така — те щяха да го изведат от града възможно най-бързо. Но портите несъмнено бяха поставени под строга охрана, а опитът му подсказваше, че Чезаре — лишен от Ябълката и необучен в асасински методи — не би успял да избегне кордоните от стражи из целия град.

Оставаше само една възможност.

Реката!

Тибър навлизаше в Рим от север и поемаше на запад, където се вливаше в морето само на няколко мили оттук — при Остия.

Ецио си припомни търговците на роби, които беше убил. Те бяха наемници на Чезаре и едва ли са били единствените! Можеха да го качат в лодка или в малък кораб, отплаващ към морето, предрешен като моряк или скрит под платнищата сред товара. По течението гребна лодка или платноход биха стигнали за нула време до Тиренско море, а оттам — е, зависеше от плановете на Чезаре. Важното беше да го залови, преди да ги е пуснал в ход.

Ецио се отправи по най-краткия маршрут към градското пристанище, което се намираше най-близо до крепостта. Доковете гъмжаха от лодки и кораби от всякакви видове и размери. Все едно да търсиш игла в копа сено. Половин час. Едва ли беше отплавал, а и приливът предстоеше.

Ецио откри закътано място и — този път без колебание — извади Ябълката от кожената торба. Тук нямаше как да рисува образи, но той усещаше, че ако й се довери, тя ще намери начин да го посъветва. Приближи я към себе си толкова близо, колкото смееше, и затвори очи, подтиквайки я да отговори на въпроса му.

Тя не засия, но той усети как се затопли под ръкавиците му и запулсира. От нея долетяха странни звуци. Или пък ехтяха в главата му? Не беше сигурен. Женски глас, странно познат, но неясно откъде и сякаш много далечен, произнесе тихо, но ясно: „Малката каравела с червени платна на шести док“.

Ецио се спусна тичешком по кея. Отне му известно време да си проправи път през тълпата забързани, ругаещи моряци и да открие шести док. Когато най-после успя, лодката, отговаряща на описанието на Ябълката, тъкмо отплаваше. И тя му се стори позната. По палубата й се валяха чували и сандъци със стока — достатъчно големи да поберат човек — и там Ецио стъписано забеляза моряка, когото бе оставил полумъртъв след несполучливия опит да спаси мадам Солари. Куцайки тежко, мъжът застана до един от сандъците и го намести с помощта на друг моряк. Ецио видя, че под капака от всички страни на кутията са пробити отвори. Сниши се зад гребна лодка, вдигната на дървени подпори за пребоядисване, когато куцият мъж се обърна да огледа кея, навярно за преследвачи.

Проследи безпомощно с поглед как каравелата поема по течението с вдигнато платно, за да улови бързия бриз. Дори с кон не би могъл да последва кораба по речния бряг, понеже по пътя се възправяха множество сгради, построени току до водата. Трябваше да си намери лодка.

Върна се край доковете и се защура край тях. Екипажът на малко корабче току-що бе разтоварил пратката си и то все още беше готово за път. Ецио тръгна към мъжете.

— Искам да наема лодката ви — припряно обяви.

— Тъкмо я закотвихме.

— Ще платя щедро.

Бръкна в кесията си и извади шепа златни дукати.

— Първо трябва да предадем стоката — обади се един моряк.

— Къде искаш да отидеш? — попита друг.

— Надолу по течението — отвърна Ецио. — Незабавно.

— Погрижи се за товара — обади се един новодошъл. — Аз ще откарам господина. Джакопо, ти идваш с мен. Двамата ще успеем да я подкараме.

Ецио се обърна да благодари на мъжа и удивено разпозна Клаудио, младия крадец, когото бе спасил от Борджия.

Клаудио му се усмихна.

— Ето начин да ти се отплатя, че ми спаси живота. И си задръж парите, между другото.

— Какво правиш тук?

— Не ставах за крадец — отвърна Клаудио. — Лисицата разбра. Винаги съм бил добър моряк и той ми зае пари да купя корабчето. Аз съм капитан и въртя добра търговия между Рим и Остия.

— Трябва да побързаме. Чезаре Борджия е избягал.

Клаудио се обърна и изкрещя нещо на Джакопо. Той скочи на палубата и започна да подготвя платната. Клаудио и Ецио също се качиха и останалите членове на екипажа отвързаха корабчето от пристана.

Без товар се носеше леко по водата. Щом стигнаха талвега, Клаудио изпъна възможно най-много платна и скоро по-тежката каравела вече не се виждаше като точица на хоризонта.

— Тях ли преследваме? — попита Клаудио.

— Да. Дано ги настигнем — отвърна Ецио.

— Най-добре се скрий — каза Клаудио. — Всички по реката ни знаят, но ако забележат теб, ще разберат какво става. Виждал съм този съд. Моряците му са странни птици, не са особено разговорливи.

— Имаш ли представа колко са?

— Обикновено петима. Може би по-малко. Но не се бой. Не съм забравил наученото от Лисицата — все още ми помага понякога — а Джакопо върти майсторски тоягата.

Ецио се притаи под планшира, надзъртайки от време на време да провери наближават ли целта. Макар и натоварена, каравелата беше по-бърз съд и Остия вече се виждаше на хоризонта, когато Клаудио успя да се изравни с нея. Поздрави смело моряците й.

— Доста тежко сте натоварени май — подвикна им. — Какво носите? Златни кюлчета?

— Не е твоя работа — изръмжа капитанът на каравелата откъм руля. — И се отдалечете. Станахме много.

— Съжалявам, друже — каза Клаудио, а Джакопо почти опря борд до техния и извика на Ецио: — Сега!

Ецио изскочи от скривалището си и с един скок преодоля тясното пространство, разделящо двата кораба. Куцият моряк го разпозна и с приглушен рев се хвърли към него с бойна секира. Щитът отклони удара и Ецио успя да придърпа противника си и да го довърши, пронизвайки го странично със Скритото острие. Увлечен в двубоя обаче, пропусна да забележи промъкващия се откъм гърба му моряк, вдигнал къса закривена сабя. Извърна се стъписано, неспособен да избегне налитащото острие, но отнякъде проехтя изстрел и мъжът се изви като дъга, изпусна оръжието си и се строполи върху палубата.

— Внимавай! — извика Джакопо, който задържаше корабчето успоредно на каравелата, въпреки усилията на капитана й да се измъкне.

Трети моряк се бе появил от трюма и с помощта на железен лост се мъчеше да отвори сандъка с дупките, докато четвърти, приклекнал до него, го охраняваше, въоръжен с един от новите пистолети на Леонардо. „Обикновен моряк не би се домогнал до такава пушка“, помисли си Ецио, спомнил си битката с търговците на роби. Клаудио скочи на палубата на каравелата и се хвърли върху мъжа с лоста, а Ецио се стрелна напред и със Скритото острие прониза китката на ръката, с която морякът държеше пушката. Тя гръмна и куршумът се заби безобидно в палубата, а мъжът, стенейки, се отдалечи, мъчейки се да спре кръвта, шуртяща от вената.

Разбрал, че хората му са победени, капитанът също извади пистолет и стреля по Ецио, но в критичния момент течението залюля кораба и куршумът пропусна целта, но не напълно, защото успя да отнесе част от дясното ухо на Ецио, което започна обилно да кърви. Асасинът разтърси глава, прицели се в капитана и го улучи в челото.

— Бързо! — извика на Клаудио. — Поеми руля на каравелата, а аз ще се разправя с този приятел.

Клаудио кимна и изтича да поеме кормилото на кораба. Усещайки как кръвта от раненото ухо напоява яката му, Ецио изви силно китката на противника, за да изтръгне железния лост. После заби коляно в слабините му, сграбчи го за яката и го повлече с ритници към планшира, откъдето го изхвърли във водата.

В тишината, последвала схватката, откъм сандъка долетяха яростни и объркани крясъци и ругатни.

— Ще те убия! Ще въртя сабята си в червата ти, а ти ще се гърчиш в нечувани болки!

— Надявам се, че си настанен удобно, Чезаре — каза Ецио. — Но и да не си, не се безпокой. Стигнем ли Остия, ще уредим по-цивилизован начин да те върнем обратно.

— Не е честно! — обади се Джакопо от лодката им. — Не успях да покажа какво умея с тоягата!