Оливър Боудън
Братството (44)

43

Ецио не дочака да чуе последните думи. Прокрадна се през градината към покоите на папата и понеже пред единствения вход имаше многобройна охрана, а той не искаше да привлича вниманието към себе си — не след дълго щяха да открият телата на стражите, които бе убил долу — откри място, откъдето да се покатери незабелязано до един от главните прозорци на постройката. Предположението му, че оттам се открива гледка към кабинета на папата, се оказа правилно, а и широкият външен перваз му позволяваше да се притаи отстрани. С острието на камата успя да открехне леко прозореца, за да чува разговора в стаята.

Родриго — папа Александър VI — седеше сам до маса, върху която бе поставен огромен поднос с червени и жълти ябълки. Той ги намести нервно, когато вратата се отвори и Чезаре влезе без предизвестие. Личеше, че е ядосан. Заговори рязко и без предисловия:

— Какво, по дяволите, става?

— Какво имаш предвид? — сдържано отвърна баща му.

— Знаеш много добре. Средствата ми са спрени и войниците ми — разпуснати.

— О! Е, след трагичната… кончина на банкера ти, Агостино Киджи пое задълженията му…

Чезаре се засмя невесело.

— Твоят банкер! Знаех си… А войниците ми?

— Понякога всеки изпитва финансови затруднения, момчето ми, дори онези, които разполагат с армии и с несекваща амбиция.

— Ще наредиш ли на Киджи да ми отпусне средства или не?

— Не.

— Ще видим!

Чезаре грабна гневно една ябълка от подноса. Ецио забеляза колко съсредоточено наблюдава сина си папата.

— Киджи няма да ти съдейства — безизразно отбеляза той. — Твърде влиятелен е и няма как да го пречупиш.

— В такъв случай — ухили се Чезаре — ще използвам райската Частица, за да получа своето. Ще мина и без твоята помощ.

Той захапа ябълката с подла усмивка.

— Вече ми го обясни съвършено ясно — сухо вметна папата. — Между другото, знаеш, надявам се, че генерал Дьо Валоа е мъртъв.

Усмивката на Чезаре ненадейно се стопи.

— Не. Току-що пристигнах в Рим. — Гласът му прозвуча заплашително: — Ти ли…?

Папата разпери ръце.

— Защо ми е да го убивам? Да не би случайно да е заговорничил срещу мен с любимия ми блестящ коварен син?

Чезаре отхапа отново от ябълката.

— Няма да търпя това! — изръмжа, дъвчейки.

— Всъщност го убиха асасините.

Чезаре преглътна с ококорени очи. После лицето му притъмня от гняв.

— Защо не ги спря?

— Нима бих могъл? Ти реши да нападнеш Монтериджони, не аз. Крайно време е да поемеш отговорност за простъпките си. Ако не е твърде късно.

— Постъпките ми, искаш да кажеш — отвърна гордо Чезаре. — Въпреки постоянните ти опити да ме провалиш.

Младият мъж се обърна да си върви, но папата заобиколи масата и му препречи пътя към вратата.

— Никъде няма да ходиш — просъска Родриго. — В заблуда си. Райската частица е у мен.

— Лъжец! Махни се от пътя ми, стари глупако!

Папата поклати тъжно глава.

— Дадох ти всичко, което ми беше по силите, но се оказа недостатъчно.

В този миг Лукреция влетя в стаята с разширени от ужас очи.

— Чезаре! — изпищя тя. — Внимавай! Той смята да те отрови!

Брат й застина. Погледна ябълката в ръката си и с каменно лице изплю парчето, което току-що беше отхапал. Победоносното изражение на Родриго се стопи и в очите му просветна страх. Той се отдалечи от сина си и застана зад масата.

— Искаш да ме отровиш? — изпепели го с поглед Чезаре.

— Ти… отказа да се вразумиш — изпелтечи папата.

Чезаре пристъпи напред с усмивка, много целенасочено, и заговори:

— Татко, скъпи татко. Нима не разбираш? Аз контролирам всичко. Всичко! Ако искам да живея, ще живея, въпреки стремежа ти да ме отстраниш. Получавам всичко, което пожелая!

Той приближи до папата и го стисна за яката, вдигайки отровната ябълка. — Пожелая ли да умреш например, ти ще умреш!

Придърпа папата и натика ябълката в устата му, преди той да успее да я затвори. Притисна челюстта му и Родриго се замята и загъргори, неспособен да си поеме дъх. Падна, гърчейки се на пода, а двете му деца студено наблюдаваха предсмъртната му агония.

Без да губи време, Чезаре коленичи и претършува дрехата на баща си. Не откри нищо. Изправи се и се спусна към сестра си, която отстъпи назад.

— Трябва… трябва да потърсиш помощ. Отровата е в теб — извика тя.

— Не е достатъчно — изрева дрезгаво той. — Не съм глупак! Взех доза противоотрова, преди да дойда. Знам каква коварна жаба беше татко и как би реагирал, ако сметне, че изземам властта му. Каза, че райската частица е у него!

— Той… той… истина е!

Чезаре я зашлеви.

— Защо не съм известен?

— Беше далеч. Той… нареди да я преместим. Опасяваше се, че асасините…

Чезаре я удари отново.

— Заговорничила си с него!

— Не! Не! Мислех, че е изпратил пратеници да ти съобщят.

— Лъжкиня!

— Казвам ти истината. Наистина смятах, че знаеш или че поне са те уведомили за стореното.

Той я зашлеви пак, този път по-силно. Тя се олюля и падна.

— Чезаре — задъхано промълви с уплашени очи. — Да не си полудял? Аз съм Лукреция. Твоята сестра. Твоята приятелка. И любовница. Твоята кралица.

Тя се изправи и вдигна плахо длани към лицето му, понечи да го погали. Чезаре обаче я стисна за гърлото и я раздруса като териер, уловил пор.

— Проклета кучка! — Долепи яростно лицето си към нейното. — Казвай веднага къде е!

В гласа й прозвуча неверие, когато отговори, борейки се за глътка въздух:

— Ти… ти не си ме обичал?

Чезаре я пусна и пак я удари. Юмрукът му я улучи близо до окото.

— Къде е Ябълката? ЯБЪЛКАТА! — изкрещя той. — Казвай!

Тя се изплю в лицето му. Той я улови за ръката и я събори на пода, като я риташе и повтаряше въпроса си. Ецио се напрегна, насилвайки се да не се меси — все пак трябваше да узнае отговора — макар гледката да го отвращаваше.

— Добре. Добре — заекна тя най-сетне.

Той я вдигна на крака. Тя доближи устни до ухото му и прошепна нещо. Ецио кипна от гняв.

Доволен, Чезаре я отблъсна.

— Умно решение, сестричке.

Тя се опита да го прегърне, но той я бутна погнусено и излезе от стаята.

В същия миг Ецио влетя през прозореца и се приземи до Лукреция, която се бе свила безпомощно до стената. Той коленичи бързо до бездиханното тяло на Родриго и провери за пулс.

Нямаше.

— Requiescat in Pace — прошепна асасинът, стана и се изправи срещу Лукреция.

Тя му се усмихна горчиво и в очите й проблеснаха бледи искрици.

— Бил си тук? През цялото време?

Ецио кимна.

— Добре — каза тя. — Знам къде отиде кучият син.

— Кажи ми.

— С удоволствие. Катедралата „Свети Петър“. Беседката в двора.

— Благодаря, мадона.

— Ецио?

— Да?

— Внимавай!