Оливър Боудън
Братството (43)

42

Когато пристигна пред Кастел Сант’Анджело, Ецио откри, че на отсрещния бряг на река Тибър се е струпала тълпа. Смеси се с множеството и забеляза, че френските отряди, охраняващи моста към крепостта, както и самата крепост, се щурат объркано насам-натам. Някои войници прибираха снаряжението си, а офицери и лейтенанти притичваха трескаво между тях, крещейки разпореждания да го разопаковат отново. Някои заповеди си противоречаха, в резултат на което тук-там избухваха препирни. Италианците наблюдаваха с тихо задоволство. Макар да носеше собствените си дрехи в преметната през рамо кожена торба, Ецио се бе презастраховал, надявайки пак френската униформа от атаката срещу Кастро Претория. Свали мантията, която я скриваше, и тръгна бързо към моста. Никой не му обърна внимание, но докато минаваше покрай френските войници, дочу откъслечни разговори, които щяха да му бъдат от полза.

— Кога ще ни нападне войската на Д’Алвиано?

— Казват, че вече е на път.

— Тогава защо си събираме багажа? Оттегляме ли се?

— Надявам се! Tout cela, c’est ríen qu’un tas de merde^[1].

Един редник забеляза Ецио.

— Господине! Господине! Какви са заповедите?

— Отивам да проверя — отвърна Ецио.

— Господине!

— Какво има?

— Кой командва сега, господине? След като генерал Дьо Валоа загина?

— Кралят несъмнено ще изпрати заместник.

— Вярно ли е, че генералът е паднал в доблестно сражение?

Ецио се подсмихна.

— Вярно е, разбира се. Начело на войниците си.

Тръгна към крепостта.

Влезе и се изкачи на бойниците, за да се огледа отвисоко. В двора Чезаре разговаряше с капитан на папската стража, охраняващ входа към вътрешната цитадела.

— Трябва да се срещна с папата! — настоя Чезаре. — Трябва да видя баща си. Незабавно!

— Разбира се, Ваше Сиятелство. Негово Светейшество е в личните си покои на върха на крепостта.

— Тогава се махни от пътя ми, глупако!

Чезаре блъсна зяпналия капитан, който светкавично даде заповед да му отворят малката порта в главния вход. Ецио го проследи с поглед и тръгна по описващата дъга защитна стена, докато стигна тайната порта към крепостта и я отвори с ключа на Пиетро.

Влезе и се озърна предпазливо. Не видя никого и се спусна по стъпалата към килиите, откъдето бе освободил Катерина Сфорца. Откри закътано място, съблече бързо френската униформа и надяна своите дрехи, пригодени за предстоящата задача. Провери оръжията си, закопча си щита и отровното острие и прегледа запасите от стрелички, затъкнати в колана му. После, притиснат към стената, пое към стълбището, отвеждащо към върха на крепостта. По коридора дежуреха войници и се наложи да изпрати трима при Създателя им, преди да продължи.

Най-сетне стигна градината, където Лукреция се беше срещнала с любовника си. На дневна светлина различи, че покоите й бяха част от комплекс. По-просторни и по-внушителни постройки се издигаха зад тях и той предположи, че приютяват папата. Но докато се прокрадваше натам, долови разговор, долитащ откъм стаите на Лукреция. Шмугна се тихомълком до отворения прозорец, откъдето се чуваха гласовете, и се заслуша. Лукреция, очевидно невредима след престоя в килията, разговаряше със същия адютант, когото бе посветила в тайната си любовна афера с Пиетро, за да я предаде на ревнивия й брат. Съдейки по светкавичното завръщане на Чезаре в Рим, планът й очевидно бе пожънал успех.

— Не разбирам — сопна се Лукреция. — Снощи поръчах да ми донесат нова доза кантарела. Тофана трябваше да ми я достави лично до пладне. Виждал ли си я? Какво става?

— Ужасно съжалявам, mia signora, но чух, че папата е прибрал цялата доставка.

— Този дъртак! Къде е той?

— В покоите си. Има среща…

— Среща? С кого?

Адютантът се поколеба.

— С Чезаре, мадам.

Лукреция се замисли, после, сякаш на себе си, промълви:

— Странно… Татко не ми съобщи, че Чезаре се е върнал.

Тя излезе от стаята с угрижено лице.

Останал сам, адютантът се зае да разтребва, размествайки масите и столовете и мърморейки си под нос. Ецио почака дали няма да чуе нещо полезно, но мъжът каза само:

— Тази жена ми създава ужасни неприятности… Защо не си останах в конюшнята. Добре си бях там. Повишение ли го наричат това? Всеки път, щом ми възложат задача, си слагам главата на гилотината. И седне ли да се храни, трябва да опитвам проклетата й храна! — Той помълча и след малко добави: — Ама че семейство!