Оливър Боудън
Братството (28)

27

Ецио се върна сам в щабквартирата на остров Тибър. Свърши добра работа, спечелвайки дискретно за каузата си доста недоволни граждани.

С изключение на верните помощници, които се грижеха за скривалището и го пазеха, там нямаше никого и Ецио доволно предвкусваше кратък отдих за размисъл и кроежи, но щом приближи, откри, че има посетител. Човек, държащ присъствието му да остане незабелязано и следователно изчакал всички да се разотидат или да се заловят със задачите си из сградата, преди да се появи.

— Ехо! Ецио! Тук съм!

— Кой е?

Ецио веднага застана нащрек, макар да разпозна гласа. Високи храсти растяха край пътеката, отвеждаща към входа на щабквартирата, чието местонахождение не бе известно на никого извън Братството. Ако по някаква случайност тайната беше излязла наяве…

— Ела тук!

— Кой е?

— Аз съм!

Леонардо да Винчи, нагизден и трескав както винаги, излезе от скривалището си и застана на пътеката.

— Лео! За бога!

Припомнил си кой е настоящият господар на Леонардо, Ецио сдържа първоначалния си порив да изтича и да прегърне стария си приятел.

Леонардо долови вътрешната му борба. Маестрото изглеждаше поостарял, разбира се, но все така изпълнен с плам и жизнерадостно въодушевление. Пристъпи напред, но не вдигна глава.

— Не се изненадвам, че не ме посрещаш с ентусиазъм.

— Е, Лео, признавам, че ме разочарова.

Леонардо разпери ръце.

— Разбрах, че ти стоиш зад саботажа в крепостта. Кой друг би могъл да бъде? Така узнах, че си жив.

— Не ти ли го казаха новите ти господари.

— Те не ми казват нищо. Отнасят се с мен като към роб. — В очите на Леонардо проблеснаха искрици. — Но понякога се налага да ми се доверяват.

— Стига да им служиш смирено.

— Мисля, че съм достатъчно умен да ги изпреварвам с една крачка. — Той приближи към Ецио с разперени ръце. — Радвам се да те видя отново, приятелю.

— Разработил си им оръжия — нови пушки, срещу които трудно ще излезем насреща.

— Знам, но ако ме оставиш да ти обясня…

— И как откри това място?

— Ще ти обясня…

Леонардо изглеждаше толкова разкаян, толкова нещастен и толкова искрен, че сърцето на Ецио омекна въпреки волята му. Помисли си също, че маестрото е дошъл да го види, несъмнено поемайки огромен риск; той търсеше помирение и само глупак би отблъснал приятелството и помощта на такъв човек.

— Ела! — извика накрая и разтвори широко обятия.

— О, Ецио! — Леонардо се спусна към него и двамата се прегърнаха топло.

Ецио поведе приятеля си към щабквартирата на асасините, където седнаха един до друг. Ецио знаеше, че са преместили Катерина във вътрешна стая, където да се възстанови на спокойствие и тишина, а лекарят бе разпоредил да не я безпокоят. Изкушаваше се да наруши заръката, но по-късно щеше да разполага с достатъчно време да поговори с нея. А и появата на Леонардо налагаше да преразгледа приоритетите си.

Помоли да им донесат вино и сладкиши.

— Разкажи ми всичко — каза.

— Ще ти обясня. Но първо трябва да ми простиш. Борджиите ме принудиха силом да работя за тях. Заплашиха, че ако откажа, ще ме подложат на дълга и мъчителна смърт. Описаха подробно какво ще ми сторят, ако не се съглася. Дори сега се разтрепервам, като си представя какво ме чака.

— Тук си на сигурно място.

Леонардо поклати глава.

— Не! Трябва да се върна там. Ще ти бъда по-полезен, ако смятат, че работя за тях. Постарах се да ги задоволя с възможно най-малко изобретения. — Ецио понечи да възрази, но Леонардо вдигна припряно длан. — Моля те, това е нещо като изповед и искам да ме изслушаш. После ме съди, както намериш за добре.

— Никой не те съди, Лео.

Леонардо се напрегна още повече. Без да обръща внимание на почерпката, той се приведе напред.

— Казах, че работя за тях по принуда — продължи, — но не е само това. Знаеш, че страня от политиката, не искам да се забърквам в машинации, но хората, които преследват слава, ме търсят, защото знаят на какво съм способен.

— Известно ми е.

— Играя им по свирката, за да оцелея. А защо искам да оцелея? Понеже ме чака много работа. — Той си пое дъх. — Не мога да ти обясня, Ецио, как ври и кипи умът ми. — Той махна с ръка — отчасти да покаже какво изобилие бушува в главата му, отчасти — отчаяно. — Толкова неразкрити тайни има!

Ецио мълчеше. Знаеше и това.

— Е — заключи Леонардо, — сега ти стана ясно.

— Защо дойде тук?

— Да се помирим. Да те уверя, че сърцето ми не е с тях.

— И какво искат те от теб?

— Всичко, което мога да им предложа, но основно военни машини. Познават възможностите ми.

Той извади купчина документи и му ги подаде.

— Ето някои от изобретенията ми. Виж — това е бронирано превозно средство. Изработи ли се правилно, може да се движи по всякакъв терен, а мъжете, скрити вътре, да стрелят с пушки, напълно неуязвими за противника. Наричам го танк.

Ецио трепна при вида на нарисуваната машина.

— И сега… я строят?

Леонардо го погледна лукаво.

— Казах „ако се изработи правилно“. За жалост машината на чертежа може да се върти само около оста си.

— Разбирам — усмихна се Ецио.

— А сега виж това.

Ецио се взря съсредоточено в рисунка на конник, пришпорващ два коня, впрегнати един до друг. Към ремъците на хамутите им с дълги хоризонтални прътове бяха прикрепени колела с въртящи се остриета, които поразяваха всеки, към когото се насочеше конникът.

— Дяволско изобретение — констатира той.

— Да, но за съжаление конникът е… съвсем беззащитен — просветнаха очите на Леонардо.

Ецио се усмихна широко, после доби сериозен вид.

— Но пушките, които си им дал?

Леонардо сви рамене.

— Трябва да подхвърляш по някой грош на Цербер — каза той. — Ще се усъмнят, ако от време на време не им предоставям нещо годно за употреба.

— Но пушките са много ефикасни.

— Вярно, но твоят малък пистолет, който изработих преди години по чертежа от Кодекса, е дваж по-ефикасен. Жалко наистина, едва се удържах да не използвам модела.

Ецио се замисли тъжно за изгубените оръжия от Кодекса, но и за тях щяха да поговорят.

— Какви други документи носиш?

Макар да бяха сами, Леонардо сниши глас.

— Копирах чертежите не само за най-големите машини, но и картите на местата, където смятат да ги използват в битка. — Той разпери иронично ръце. — Уви! Де да бяха по-сполучливи!

Ецио изгледа възхитено стария си приятел. Този човек бе изобретил подводница, с която венецианците да се противопоставят на турските галери! Ако не беше решил да предостави на Борджиите дефектни модели, не оставаше никаква надежда да ги надвият. Зарадва се, че е приел радушно Леонардо. Той струваше повече от две армии.

— За бога, Лео, пийни поне една чаша вино. Знам, че никога не бих могъл да ти се отплатя за всичко това.

Леонардо обаче махна с ръка да откаже предложеното питие.

— Нося и по-мрачна новина. Известно ли ти е, че Ябълката е у тях?

— Разбира се.

— Дадоха ми я да я проуча. Ние с теб вече поназнайваме нещичко за силата й. Родриго знае по-малко, но той е по-умен от Чезаре, макар че трябва да държим под око именно сина.

— Каква информация за Ябълката си им предоставил?

— Възможно най-оскъдна, но все пак трябваше да им подхвърля някакъв залък. За щастие засега Чезаре изглежда се задоволява с ограничените приложения, които му доверих. Родриго обаче е сигурен, че има още, и започва да губи търпение. — Той замълча. — Обмислях как да я открадна, но я държат под строга охрана и ме допускат само под зорко наблюдение. Използвах обаче силите й да те открия. Притежава такава способност, нали знаеш? Удивително!

— Показа ли им този трик?

— Не, разбира се! Единственото ми желание е да я върна на законния й собственик.

— Не бой се, Лео. Ще си я върнем. Междувременно ги подлъгвай, доколкото можеш, и ако успееш, уведомявай ме колко си им казал.

— Непременно.

След кратко мълчание Ецио каза:

— Има и друго.

— Да?

— Изгубих оръжията от Кодекса, които ми изработи навремето.

— Разбирам.

— Освен Скритото острие. Останах обаче без пистолета, отровното острие, двойното острие и тайния щит.

— Хмм… — проточи Леонардо. После се усмихна. — Е, може би ще успея да ги изработя наново.

— Наистина ли? — удивено възкликна Ецио.

— Чертежите, които ми даде, са още във Флоренция, скрити добре при старите ми помощници Аниоло и Иноченто. Борджия никога няма да сложи ръка върху тях. Ако завземат Флоренция — Боже опази! — или ако французите ги изпреварят, Аниоло ще ги унищожи, но дори те с Иноченто — не че не им се доверявам напълно — не биха могли да ги изработят без мен. Ала аз… аз никога не забравям моделите. Но… — Той се поколеба смутено. — Трябва да ми платиш за материалите. Предварително.

— Нима? — изуми се Ецио. — Не ти ли плаща Ватиканът?

Леонардо се окашля.

— Много… много малко. Май си мислят, че пощаденият ми живот е достатъчна отплата. Аз, понеже не съм глупак, знам, че прекаля ли с претенциите, ще ме убият като псе.

— Да — съгласи се Ецио. — Биха предпочели да си мъртъв, отколкото да работиш за другиго.

— Споделям мнението ти — каза Леонардо. — И няма къде да избягам. Не че искам. Искам да видя Борджиите сразени. Поне дотолкова съм готов да се ангажирам с политика. Но любимият ми Милано е в ръцете на французите — проточи замислено той. — Може би… по-късно, когато всичко приключи… ще си опитам късмета във Франция. Казват, че е много цивилизована държава.

Време беше да го върне към реалността. Ецио отвори обкован с желязо сандък и извади кожена кесия, издута от дукати. Подаде я на Леонардо.

— Аванс за оръжията от Кодекса — обясни отривисто. — Кога ще са готови?

Леонардо се замисли.

— Няма да е толкова лесно като предишния път — каза той. — Трябва да работя тайно и сам, понеже не се доверявам напълно на тукашните си помощници. — След кратко мълчание продължи: — Ще се свържа пак с теб. Възможно най-скоро, обещавам. — Претегли на ръка тежката кесия. — И кой знае, за толкова много пари може би ще успея да добавя някое ново оръжие — мое изобретение този път, разбира се, но ефикасно, както ще откриеш.

— Каквото сториш за нас, ще спечели безкрайната ми признателност и закрилата ми, където и да се намираш — отвърна Ецио. Отбеляза си наум да изпрати неколцина от новите си и вече обучени доброволци да наглеждат Леонардо и да му докладват редовно. — Как ще поддържаме връзка?

— Обмислил съм го — отговори Леонардо.

Извади парче креда и нарисува върху масата пред тях дясна ръка на мъж със сочещ показалец.

— Красива е — каза Ецио.

— Благодаря. Скица на част от картина, която мисля да нарисувам. На свети Йоан Кръстител. Ако ми остане време. Отиди и седни накъдето сочи.

Ецио се подчини.

— Това е — заключи Леонардо. — Кажи на хората си да се оглеждат. Нареди им да ти съобщят, ако забележат такава ръка — всеки друг ще я вземе просто за драсканица. После следвай посоката. Така ще си уговаряме срещи.

— Чудесно!

— Не се безпокой, ще се погрижа да те предупреждават отрано. В случай че възнамеряваш да отпътуваш нанякъде.

— Благодаря.

Леонардо стана.

— Трябва да вървя. Да не усетят, че ме няма. Но първо…

— Какво?

Леонардо се усмихна широко и разклати кесията.

— Първо отивам да пазарувам.