Оливър Боудън
Братството (21)

20

Ецио не се отби веднага в бордея. Беше късно. Върна коня, купи за няколко монети кожена торба от коняря и прибра военните си трофеи и парите вътре. Метна торбата през рамо и тръгна към лихваря, който се изненада и разочарова да го види толкова бързо. Плати му дължимото и се прибра в стаичката си, стараейки се да се смесва с вечерната тълпа, когато на пътя му се изпречваха стражи на Борджия.

Нареди да му донесат вода да се изкъпе, съблече се и се изми изнурено, мечтаейки Катерина да се появи ненадейно на прага. Този път обаче никой не му поднесе приятна изненада. Облече си чисти дрехи и натъпка мръсните в торбата. По-късно щеше да ги изхвърли. Почисти пушките и ги прибра в платнен сак. Мислеше да ги задържи, но те бяха тежки и обемисти, та реши да ги предаде на Бартоломео. Щеше да му подари и повечето диаманти, но след като ги огледа, Ецио избра петте най-големи и красиви и ги пъхна в собствената си кесия. Поне за известно време нямаше да му се налага да търси източници на средства.

Всичко останало Лисицата щеше да изпрати в казармите. На кого другиго да се довериш, ако не на дружелюбно настроен крадец?

Скоро беше готов да излезе отново. Преметна торбата през рамо и понечи да дръпне резето, но го налегна непреодолима умора. Беше изморен да убива; изморен от алчността, от жаждата за власт и от злочестините, които пораждаха.

Беше изтощен от битки.

Пусна резето, свали торбата и я остави върху леглото. Заключи вратата и се съблече отново. Духна свещта и се строполи на леглото. С последни сили обгърна с ръка торбата и веднага заспа.

Знаеше, че почивката ще е кратка.

В „Спящата лисица“ Ецио предаде торбата с точни указания. Не искаше да възлага другиму задачата, но го чакаха по-неотложни дела. Оскъдните сведения, събрани от шпионите на Лисицата, съвпадаха със съобщенията, които Макиавели изпращаше на Пантасилея по пощенските гълъби. Това разсея почти напълно съмненията на Ецио, но Лисицата оставаше сдържан. Ецио го разбираше. Макиавели се държеше хладно, дори студено. Макар да бяха събратя флорентинци и Флоренция да не таеше добри чувства към Рим и особено към Борджия, Лисицата продължаваше да се съмнява въпреки всички доказателства.

— Наречи го интуиция — лаконично отсече той, когато Ецио му изложи съображенията си.

За Ябълката нямаше никакви новини, освен че все още беше в ръцете на Борджиите. Дали у Чезаре или у Родриго, обаче не беше ясно. Родриго съзнаваше добре възможностите й, но с оглед на напрежението помежду им, Ецио а смяташе за малко вероятно да довери познанията си на Чезаре. Колкото до Чезаре, той беше последният, у когото бяха видели Ябълката, но нищо не подсказваше да я използва. Ецио се молеше човекът, на когото Чезаре я бе поверил, за да разбуди загадката й — ако го беше направил — или да е озадачен от тайнствените й сили, или да ги крие от господаря си.

Макиавели бе потънал вдън земя. Не беше оставил вест дори в тайното убежище на асасините на остров Тибър. Ецио успя да научи само, че е „заминал“, но явно не беше и във Флоренция. Двамата млади приятели, отседнали временно в Рим и стопанисващи скривалището — Балдасаре Кастилионе и Пиетро Бембо — бяха напълно благонадеждни и вече младши членове на Братството, не на последно място защото единият имаше връзки сред обкръжението на Чезаре, а другият — при Лукреция. Ецио съжаляваше, че първият скоро щеше да отпътува обратно за Мантуа, а вторият — за Венеция. Утешаваше се с мисълта, че ще са му полезни и в родните си градове.

Доволен, че е направил всичко възможно на този фронт, той насочи вниманието си отново към „Разцъфналата роза“.

Този път, когато посети бордея, вратата беше отворена. Мястото изглеждаше някак по-свежо и по-светло. Помнеше имената на момичетата, които бе срещнал в деня, когато похитиха мадам Солари. Съобщи ги на по-възрастната и по-изискана жена в предната зала, охранявана от двама добре облечени, млади и любезни, но яки мъже. Казаха му, че ще намери момичетата във вътрешния двор.

Озова се в розова градина, обградена от високи тухлени стени, почти закрити от пищни пълзящи розови храсти. В средата имаше малък фонтан, заобиколен от бели мраморни пейки. Момичетата, които търсеше, бяха тук и с още няколко свои посестрими разговаряха с две по-възрастни жени, застанали с гръб към него. Понечи да се представи — този път беше решил да изпробва нов подход — но изведнъж ахна.

— Мамо! Клаудия! Какво правите тук?

— Чакаме те. Макиавели ни каза да те потърсим тук. Преди да тръгне.

— Къде е той? Във Флоренция ли го видяхте?

— Не.

— Но как се озовахте в Рим? — повтори той стъписано, обзет от тревога. — Да не би да са нападнали Флоренция?

— Не, нищо подобно — отговори Мария. — Но слуховете са верни — имението ни е унищожено. Вече нищо не ни свързва с Флоренция.

— И дори Монтериджони да не беше разрушен, никога не бих се върнала в крепостта на Марио — вметна Клаудия.

Ецио я погледна и кимна. Разбираше какво мъртвило изглежда това място за жена като нея, но сърцето му се свиваше от боязън.

— Затова дойдохме тук. Наехме къща в Рим — продължи Мария. — Мястото ни е до теб.

В ума на Ецио се блъскаха мисли. Дълбоко в душата си, макар да отказваше да го признае дори пред себе си, той все още се кореше, че не е предотвратил смъртта на баща си и братята си. Беше проявил слабост. Мария и Клаудия бяха единствените оцелели от семейството му. Ами ако не успееше да ги опази? Не искаше да зависят от него.

Той привличаше опасностите. Ако бяха близо до него, тях също ги грозеше опасност. Не искаше да е отговорен за тяхната участ. Щяха да се чувстват по-добре сред приятелите си във Флоренция. Там нищо не ги заплашваше, защото в града отново цареше стабилност под мъдрото ръководство на Пиеро Содерини.

— Ецио — обади се Клаудия, прекъсвайки размислите му, — искаме да ти помогнем.

— Изпратих ви във Флоренция, за да сте в безопасност.

Опита се да прикрие раздразнението си, но усети, че думите му прозвучаха рязко. Мария и Клаудия изглеждаха стъписани и макар лицето на майка му да се разведри бързо, Ецио забеляза колко обидена и наскърбена е сестра му. Дали не бе прочела някак си мислите му?

За щастие Аниела и Лучия ги прекъснаха.

— Месер, извинете, но се тревожим. Още нямаме вести от мадам Солари. Знаете ли какво е станало с нея?

Реакцията на Клаудия все още глождеше Ецио, но въпросът отклони вниманието му в друга посока. Чезаре явно бе успял да прикрие добре следите си. Но пък в Тибър откриваха тела всеки ден; някои — престояли доста дълго във водата.

— Мъртва е — рязко отвърна той.

— Какво? — извика Лучия.

— По дяволите! — лаконично заключи Аниела.

Новината се разпространи бързо между момичетата.

— Какво ще правим сега? — попита една.

— Ще затворим ли? — обади се друга.

Ецио разбра какво подклажда безпокойството им. Под ръководството на мадам Солари, колкото и да недоволстваше Макиавели от работата й, тези момичета събираха информация за асасините. Без протекция и в случай че, както подсказваше смъртта на Солари, Чезаре бе заподозрял „Разцъфналата роза“, каква участ щеше да ги сполети? От друга страна, ако Чезаре не смяташе Солари за единствената шпионка тук, нямаше ли досега да е взел допълнителни мерки?

Така беше. Все още съществуваше надежда.

— Не бива да затваряте — каза им Ецио. — Трябва ми помощта ви.

— Но, господине, изгубени сме, ако някой не се наеме да стопанисва „Разцъфналата роза“.

Глас до него се обади решително:

— Аз се наемам.

Беше Клаудия.

Ецио се обърна към нея.

— Мястото ти не е тук, сестро!

— Разбирам от организация — отвърна тя. — Години наред помагах на Марио.

— Това е съвсем различно.

Спокойният глас на майка им ги прекъсна:

— Каква алтернатива имаме, Ецио? Очевидно ти трябва човек, и то бързо. Знаеш, че можеш да се довериш на сестра си.

Ецио разбираше колко логично звучи предложението, но се ужасяваше, че така Клаудия ще застане на предната линия — място, където изобщо не искаше да я вижда. Изпепели я с поглед, а в очите й светнаха предизвикателни искри.

— Ако се заемеш, Клаудия, ще се справяш сама. Няма да те закрилям.

— Двайсет години съм се справяла без твоята закрила — отсече Клаудия.

— Добре — отговори с леден глас той. — Тогава се залавяй за работа. Най-напред искам сградата да се почисти, да се пребоядиса и обнови. Дори градината е запусната. Искам „Разцъфналата Роза“ да стане най-изисканото място в града. Конкуренция не липсва. Искам и момичетата да са чисти. Новата болест, за която никой не знае почти нищо, се шири в пристанищата и в големите градове. Всички разбираме какво означава това.

— Ще се погрижим — хладно отвърна Клаудия.

— Непременно. Има и още нещо. Искам момичетата ти да открият къде е Катерина Сфорца.

Лицето му остана каменно.

— Можеш да разчиташ на нас.

— Оттук нататък всичко е в твои ръце, Клаудия. Сгрешиш ли, ти носиш отговорност.

— Мога да се грижа за себе си, братко.

— Надявам се — изръмжа Ецио и си тръгна.