Оливър Боудън
Братството (13)

12

Сега Ецио можеше да се отправи само към едно място. Пътят на войската на Чезаре беше отрязан; щеше да им отнеме дни да заобиколят долината, ако решат да догонят оцелелите от града на асасините. Ецио ги насочи да потърсят убежище в градове извън контрола на Борджия — поне засега — Сиена, Сан Джиминяно, Пиза, Лука, Пистоя и Флоренция. Опита се да убеди майка си и сестра си колко мъдро е да се върнат във Флоренция, каквото и да се е случило с Вила Аудиторе и въпреки тъжните спомени, които им навяваше градът. И двете изгаряха от желание да отмъстят за смъртта на Марио, но се налагаше да го превъзмогнат.

Самият той трябваше да потегли за Рим, където Чезаре несъмнено щеше да се върне, за да се прегрупира. Нищо чудно арогантният Борджия да реши, че Ецио е загинал по пътя и трупът му се валя край шосетата. Това, разбира се, щеше да улесни асасина. Нещо друго обаче го измъчваше. След смъртта на Марио Братството бе останало без водач. Макиавели беше могъща фигура и понастоящем не бе особено приятелски настроен към Ецио. Този проблем трябваше да се разреши.

Сред оцелелите обитатели на Монтериджони имаше и животни, включително едрия кафяв жребец, любимец на Марио. Ецио го възседна. Юздите му стискаше старият коняр, успял също да избяга, макар Борджиите да бяха сложили ръка върху повечето му коне.

Ецио укроти жребеца и се сбогува с майка си и сестра си.

— Наистина ли се налага да отидеш в Рим? — попита Мария.

— Мамо, единственият начин да спечелим войната е да поразим свърталището на врага.

— Но как ще надвиеш Борджия?

— Аз не съм единственият му враг. Освен това Макиавели също е там. Трябва да се сдобря с него, за да работим заедно.

— Чезаре похити Ябълката — отбеляза мрачно Клаудия.

— Ще се молим да не разкрие силата й — отвърна Ецио, макар тайничко да се съмняваше.

Сега Чезаре покровителстваше Леонардо, а Ецио познаваше добре блестящия ум на бившия си приятел. Ако Леонардо посветеше Чезаре в тайните на Ябълката, или по-лошо — ако тя попаднеше отново в ръцете на Родриго…

Той поклати глава да пропъди тези мисли. Щеше да се изправи срещу заплахата на Ябълката, когато се прояви.

— Не бива да яздиш. Рим е на мили южно оттук. Защо не почакаш ден-два? — попита Клаудия.

— Борджиите не чакат, подтиквани от злия дух на тамплиерите — мрачно отвърна Ецио. — Никой няма да спи спокойно, докато не пречупим властта им.

— Ами ако не успеем?

— Не бива да се отказваме от битката. Отчаем ли се, сме я изгубили.

— Вярно е. — Сестра му отпусна рамене, но тутакси ги изопна отново. — Не бива да се отказваме от битката.

— Докато не загинем — каза Ецио.

— Докато не загинем.

— Пази се по пътя.

— Пазете се по пътя.

Ецио се приведе от седлото да целуне майка си и сестра си. После обърна коня и пое на юг. Главата му туптеше от болката в ръката и от изтощението след боя. Още по-силно го измъчваха сърцето и душата, тъгуващи за загубата на Марио и залавянето на Катерина. Той потрепери при мисълта за контесата в лапите на клана Борджия; ясно съзнаваше каква участ може да я сполети. Налагаше се да заобиколи войската на Борджия, но интуицията му подсказваше, че постигнал главната си цел — да унищожи крепостта на асасините, Чезаре ще се върне у дома. Оставаше, разбира се, въпросът за оцеляването на Катерина, но Ецио знаеше, че тя никога не би се предала без борба.

Най-важното бе да изкоренят заразата, поразила цяла Италия, и то скоро, преди да плъзне навсякъде.

Ецио заби силно пети в хълбоците на коня и препусна по прашното шосе на юг.

От изтощение му се виеше свят, но се насилваше да будува. Зарече се да не спира, докато не стигне тънещата в немара столица на изтерзаната си родина. Чакаше го дълъг път, преди да си позволи да поспи.