Оливър Боудън
Братството (12)

11

Майката и сестрата на Ецио бързо почистиха и превързаха здраво раната му и го изправиха на крака. После той инструктира старши сержанта как да завърти тайния лост, скрит в статуята на майстора асасин Леониус, възправена до огромния комин на камината в центъра на северната страна на скривалището. Невидимата врата се отвори, разкривайки тунел, през който хората щяха да избягат на безопасно място на половин миля отвъд пределите на града.

Клаудия и Мария застанаха пред входа, насочвайки съгражданите си през него. Старши сержантът бе тръгнал напред с група войници, понесли факли. Те щяха да водят и да закрилят бегълците.

— Бързо! — побутваше ги Ецио към тъмната паст на тунела. — Не се паникьосвайте! Бързайте, но не тичайте! Иначе ще стъпчем някого в тунела.

— А какво ще стане с нас? Къде е Марио? — попита майка му.

— Марио… сърце не ми дава да ти го кажа… Убиха го. Искам с Клаудия да се върнете във Флоренция.

— Марио е мъртъв? — извика Мария.

— Какво ще правим във Флоренция? — попита Клаудия.

Ецио разпери ръце.

— Домът ни е там. Лоренцо де Медичи и синът му обещаха да върнат имението на семейство Аудиторе и спазиха дадената дума. Сега градът отново е в ръцете на Синьорията и знам, че губернаторът Содерини го управлява добре. Вървете у дома. Паола и Анета ще се погрижат за вас. Аз ще дойда при първа възможност.

— Сигурен ли си? Ние чухме съвсем други новини за дома ни. Месер Содерини не е успял да го спаси. Във всеки случай предпочитаме да останем с теб. Да ти помагаме.

Последните граждани на Монтериджони влизаха в тунела. В същия момент се чу силен тропот и блъскане по вратата, разделяща скривалището от външния свят.

— Какво става?

— Войниците на Борджия идват. Побързайте! Побързайте!

Той поведе майка си и сестра си към тунела, оставайки в тила с малкото оцелели асасински воини.

Пътят през прохода беше труден и по средата Ецио чу как вратата поддава с грохот и мъжете на Борджия се втурват в скривалището. Скоро щяха да влязат и в тунела. Той поведе хората си напред, крещейки на по-мудните да побързат. По тунела зад тях ехтяха тежките стъпки на въоръжени войници. Стигнаха подвижната врата в края на коридора и щом и последният беглец мина под нея, Ецио дръпна силно лоста на стената и портите и се захлопнаха звучно. Точно тогава ги настигна първият от враговете и тежките железни решетки го приковаха към пода. Болезнените му стенания отекнаха в прохода. Ецио вече тичаше напред, доволен, че е осигурил на хората си ценно време за бягство.

След известно време — сякаш безкрайни часове — наклонът на тунела се промени, стана първо хоризонтален и после се заиздига леко. Въздухът не беше толкова застоял, понеже наближаваха изхода. В този миг чуха силно бучене на отмерен топовен огън — войската на Борджия очевидно обстрелваше крепостта, за да унищожи и последната гордост на Монтериджони. Тунелът се разтърси и облачета прах заваляха от тавана; чу се шум от трошене на камъни, отначало далечен, сетне — заплашително близък.

— Спаси ни, Господи, покривът се срутва! — изхлипа един от бегълците.

Другите закрещяха, обзети от страх да не бъдат погребани живи.

Внезапно покривът на тунела се разтвори и надолу се заспуска лавина от камъни. Бегълците се втурнаха напред, за да избягат от падащите отломки, но Клаудия реагира твърде бавно и изчезна сред облак прах. Ецио се обърна стреснато, чул писъка на сестра си, но неспособен да я види.

— Клаудия! — изкрещя уплашено той.

— Ецио! — долетя отговорът.

Прахолякът се разнесе и той съзря Клаудия да си проправя внимателно път сред камъните.

— Слава Богу, че си невредима. Удари ли те нещо? — попита той.

— Не, нищо ми няма. Как е мама?

— Добре съм — отговори Мария.

Изтупаха се от прахоляка, благодарейки на боговете, че засега са ги опазили живи, и поеха по последната част от тунела. Най-сетне излязоха под открито небе. Никога тревата и земята не бяха излъчвали тъй приятен аромат.

Между отвора на тунела и околните поля се простираха няколко въжени моста, издигнати над долчинки. Замисъла дължаха на Марио, шлифовал до съвършенство плана за бягство. Нашествието на Борджия нямаше да сломи Монтериджони. Опустошаха ли го, Борджиите щяха да изгубят интерес към града, но Ецио се зарече след време да се завърне и да го построи наново като горда крепост на асасините. Беше сигурен, че този момент ще настъпи. Обеща си, че Монтериджони ще се издигне и като монумент на благородния му чичо, толкова безмилостно убит.

Чашата на търпението вече беше преляла. Безсмислената жестокост бе причинила достатъчно опустошения на семейството му.

Ецио реши да среже мостовете, щом ги прекосят, но напредваха бавно заради старците и ранените. Отзад долитаха виковете и стъпките на бързо настигащите ги преследвачи. Нямаше сили да вдигне някого на гръб, но със здравото си рамо подпираше жена с изкълчен крак, докато преминаваха през първия въжен мост, който се люлееше опасно под тях.

— Хайде! — извика Ецио на войниците в тила, които вече влизаха в битка с хората на Борджия.

Изчака и последния от съратниците му да достигне твърда земя, но двамина от отряда на Борджия също успяха да преминат по моста. Той се изпречи на пътя им и ги нападна, размахал сабя със здравата си ръка. Макар и възпрепятстван от раната, беше повече от достоен противник; като стоманена дъга сабята му парира ударите и на двете остриета. После Ецио отстъпи встрани и се приведе ниско да избегне дивия замах на единия, а същевременно прониза с оръжието си левия крак на другия под бронята, закриваща коляното. Окуцял, мъжът се строполи безпомощно. Първият се хвърли напред, решил, че Ецио е изгубил равновесие, но асасинът се завъртя настрани и мечът на противника се стовари върху скалите, запращайки каменни отломки по склона на долчинката. Асасинът присви очи от сблъсъка, разтърсил костите на китката и ръката му. В същия миг съзря сгодния случай, скочи на крака и прободе отпуснатата ръка и лицето на противника. Мъжът падна и с едно-единствено плавно движение Ецио разсече въжетата, придържащи моста, който изплющя и се свлече светкавично към долината. Залюля се далеч от скалите и хората на Борджия, които крачеха по него, полетяха с писъци към бездната.

От другата страна на дерето Ецио зърна Чезаре. До него стоеше Катерина, а злостната Лукреция стискаше веригите й. Придружаваха ги и Хуан Борджия, смъртно бледният Микелето и обленият в пот французин генерал Октавиен.

Чезаре размахваше нещо.

— Твой ред е! — яростно изкрещя той.

Ецио различи главата на чичо си.