Оливър Боудън
Братството (9)

8

Ецио нямаше представа колко е часът, но опитът му подсказваше, че нападенията започват обикновено призори, докато жертвите са още объркани и сънят слепва очите им. Беше късметлия, че обучението му го бе възнаградило, дори на четирийсет, с бдителността и гъвкавостта на котка.

Вече навън и върху бойниците, той огледа околността. На много места в града под него горяха пожари. Видя, че работилницата на шивача и домът на Анджелина са лумнали в пламъци. Горката Клаудия нямаше да празнува тържествено рождения си ден тази нощ.

Сниши се, когато поредното гюле се разби в крепостната стена. За бога, що за оръжия притежаваха нападателите им? Как успяваха да презаредят и да стрелят толкова бързо? И кой стоеше зад всичко това?

През пушека и прахоляка различи Марио да приближава, прескачайки рухналите камъни. Ецио скочи долу, приземявайки се леко близо до него.

— Чичо! Che diavolo…? — възкликна тичешком.

— Изненадаха ни в гръб! Борджия! — просъска Марио.

— Fonerei!^[1]

— Подценихме Чезаре. Явно са се разположили на изток през нощта.

— Какво ще правим?

— Най-важното е да спасим хората в града, онези, които са оцелели. Дотогава трябва да ги задържим. Завземат ли града, ще избият всички; според тях в Монтериджони всички са или асасини, или съучастници на асасините.

— Знам пътя за бягство. Остави на мен.

— Добро момче. Аз ще поведа войниците и ще се хвърлим срещу тях. Ти върви и насочвай топовете.

— А ти?

— Аз ще ги нападна фронтално. Ще се изправя лице в лице с кучите синове.

— Катерина ще се опита да ги заобиколи по фланговете.

— Добре. Значи имаме шанс. А сега побързай!

— Чакай!

— Какво?

Ецио сниши глас.

— Къде е Ябълката?

Не каза на чичо си, че оръжията от Кодекса са унищожени още при първата канонада. Вътрешно се молеше по някакво чудо пътят му да се пресече отново с Леонардовия, понеже в случай на необходимост маестрото на всички изкуства и науки несъмнено щеше да му помогне да ги възстанови. Междувременно му оставаше Скритото острие, а и боравеше майсторски с традиционните оръжия.

— Ябълката е на сигурно място — увери го Марио. — Върви! Дори при най-малкия знак, че Борджия ще пробият защитата, евакуирай града. Разбираш ли?

— Si, zio mio^[2].

Марио положи длани върху раменете му и впи сериозно очи в неговите.

— Съдбата ни е само отчасти в нашите ръце. Владеем я само донякъде. Но не забравяй, никога не забравяй, племеннико, че каквото и да се случи с теб или с мен днес, Божият пръст движи всички ни.

— Ясно, Capitano.

След кратко мълчание, Марио протегна ръка.

— Insieme per la vittoria!^[3]

Ецио стисна пламенно десницата му.

— Insieme!

Когато Марио понечи да тръгне, Ецио му извика:

— Capitano, пази се!

Чичо му кимна мрачно.

— Ще се постарая. А ти взимай най-добрия ми кон и поемай бързо към външната стена.

Извади меча си и с гороломен боен вик призова мъжете си да се изправят срещу врага.

Ецио го изпрати с поглед и се затича към конюшнята, където го чакаше старият коняр, чийто блуден кон беше спасил предния ден. Огромният ръждивокафяв жребец бе оседлан и готов.

— Maestro Марио вече изпрати нареждане — обясни старецът.

— Подминал съм разцвета на силите си, но никой не може да ме обвини в мудност. Ma attenzione^[4], този кон е огън и жупел!

— Вчера го усмирих. Днес ще ме познае.

— Вярно е. Buona fortuna^[5]. Всички зависим от вас.

Ецио се метна на седлото и насочи буйния кон към външните стени.

Пресичаше вече опустошения град. Шивачът лежеше посечен и мъртъв пред работилницата си — кому беше сторил зло? — а Анджелина плачеше пред изгорелия си до основи дом; защо не се бяха смилили над нея?

Войната изискваше безпощадност и жестокост. Войната вилнееше като злобно дете. В гърлото на Ецио се надигна жлъчка.

Свобода, милосърдие и любов — само за тях си струваше да се бориш и да убиваш — и те съставляваха сърцевината на кредото на асасините. На Братството.

По пътя пред очите на Ецио се редяха сцени на ужасна разруха. В лумналия в пламъци град царяха гибел и хаос.

— Децата ми! Къде са децата ми? — крещеше млада жена, която той подмина безпомощно.

— Събери, каквото можеш, и да бягаме — дочу мъжки глас.

— Мамка му! Кракът ми! Простреляха ме! — изкрещя друг.

— Накъде да бягаме? — пищяха неколцина и се щураха паникьосано наоколо.

— Мама я няма! Мамо! Мамо! — викаше малко дете.

Ецио се постара да не дава воля на чувствата. Нямаше време да помага на шепа хора, но успееше ли да организира защитата, щеше да спаси мнозина.

— Aiuto! Aiuto!^[6] — крещеше девойка, заобиколена от войници на Борджия, които я повалиха на земята.

Ецио профуча мрачно напред. Щеше да ги убие. Да ги избие до крак. Нямаше ли милост този Чезаре Борджия? По-зъл ли беше от папата? Възможно ли беше да съществува по-жесток тамплиер?

— Вода! Вода! Донесете вода! — отчаяно зовеше мъжки глас. — Всичко гори!

— Къде си? О, Боже! Къде си, Марчело? — чу се женски вопъл.

Ецио галопираше напред, стиснал устни, но виковете за помощ кънтяха в ушите му.

— Come’ usciamo di qui?^[7]

— Бягайте! Бягайте!

Крясъците и стенанията надвикваха топовните гърмежи. На виковете за помощ и за спасителен път от обсадения град безмилостните воини на Борджия отговаряха с канонада след канонада.

„Моля те, Боже, да не пробият стената, преди да заиграят нашите оръдия“, помисли си Ецио и макар да чуваше как малките топове обстрелват нападателите, големият им събрат, който беше видял предния ден, единственият, способен да срине огромните дървени обсадни кули на Борджия, насочили се към града, мълчеше.

Той пришпори жребеца нагоре към бойниците и скочи от седлото на мястото, където за последно бе видял пияния оръжейник до триметровото оръдие. Съвсем изтрезнял, той даваше указания на стрелците как да насочат дулото към кулата, която техните калени в битката врагове бутаха бавно, но сигурно към крепостния вал. Ецио забеляза, че височината й се равнява на каменните укрепления.

— По дяволите! — измърмори той.

Как биха могли да предвидят бързината и — дори Ецио нямаше как да не го признае — съвършената стратегия на нападението?

— Огън! — извика прошареният старши сержант, който отговаряше за първото голямо оръдие. Топът избумтя и подскочи назад, но гюлето пропусна на косъм целта и разцепи единствено няколко дъски от върха на обсадната кула.

— Целете кулите, глупаци! — изкрещя сержантът.

— Трябват ни амуниции!

— Тогава слезте в склада! И побързайте! Всеки момент ще пробият през портата!

Междувременно другият топ избуча и стреля. За радост на Ецио цял отряд нападатели се строполи, превърнат в море от кръв и кости.

— Презаредете! — изкрещя сержантът. — Стреляйте пак по моя команда!

— Почакай кулата да наближи — нареди Ецио. — И се целете в основата, за да рухне. После стрелците ни ще довършат оцелелите.

— Да, сър.

— Бързо усвояваш тактиката — вметна оръжейникът.

— Инстинкт.

— На бойното поле добрият инстинкт се равнява на сто войници — отвърна оръжейникът. — Но тази сутрин пропусна обучението. Непростимо.

— Ами ти? — попита Ецио.

— Хайде, хайде — ухили се оръжейникът. — Вторият топ покрива левия фланг, но командирът на стрелците е мъртъв, стрела от арбалет го порази в челото. Предаде Богу дух, преди да се сгромоляса на земята. Ти поеми оръдието. Аз ще наглеждам топовете да не прегреят и да не се пръснат.

— Дадено!

— Но внимавай как се целиш. Войниците на приятелката ти се бият пред крепостните стени. Гледай да не ги улучиш.

— Каква приятелка?

Оръжейникът му намигна.

— Не отричай, Ецио. Живеем в малък градец.

Ецио тръгна към второто голямо оръдие. Един от стрелците го мокреше с гъба да го охлади, а друг тъпчеше с барут дулото, преди да го зареди с тежкото желязно гюле. Трети подготвяше фитила, запалвайки го в двата края, за да не се забавят, ако единият внезапно угасне при допира.

— Да действаме! — възкликна Ецио.

— Да, командире!

Ецио огледа полето отвъд стената. Зелената трева беше опръскана с кръв, а падналите в боя лежаха сред житните снопове. Войниците на Катерина в униформи в жълто, черно и синьо се мяркаха сред туниките в тъмнолилаво и жълто на наемниците на Борджия.

— Насочете по-малките оръдия към враговете. Целете се по лилавото и златното — разпореди Ецио. — А големият топ да вземе на мушка обсадната кула. Доста близо е. Трябва да я съборим.

Стрелците завъртяха оръдието и наклониха дулото към основата на напредващата кула, която вече се намираше на петдесетина метра от стената.

Вперил поглед в целта, Ецио не усети как улучиха съседния малък топ, който избухна, разпръсквайки нажежено желязо. Отломките отрязаха главата и ръцете на стрелеца, застанал на сантиметри от него. Ръцете на мъжа паднаха на земята, последвани от тялото му, от което бликнаха фонтани кръв. Остра миризма на изгоряла плът изпълни ноздрите на Ецио, скочил да заеме мястото на загиналия.

— Запазете хладнокръвие! — изкрещя той на останалите от отряда. Присви очи към целта. — Така… дръжте здраво и… огън!

Чу се грохот, Ецио отскочи встрани и видя как гюлето се разбива в основата на кулата. Дали един изстрел беше достатъчен? Кулата се олюля силно и после — слава Богу! — рухна на земята странно бавно, събаряйки част от мъжете вътре и премазвайки другите. Воят на ранените мулета, които я теглеха напред, се сля с какофонията от предсмъртни стенания и уплашени писъци — неизменната свита на всички битки. Ецио забеляза как воините на Катерина налитат върху ранените и объркани противници. Тя самата ги предвождаше с блеснала на студеното слънце броня. Ецио я видя как забива меч право в дясното око и в мозъка на капитана на Борджия. Тялото на мъжа се гърчи и въртя дълго в агония, с размахани ръце, мъчещи се напразно да уловят вклиненото острие и да го извадят.

Не разполагаха обаче с време да се наслаждават на победите и да отдъхват на стари лаври. Ецио надзърна над бойниците и видя отрядите на Борджия да влачат огромни тарани към главната порта и същевременно чу предупредителния вик на Катерина. „Ще изпратим хиляда воини във Форли да й помогнем срещу този кучи син Чезаре“, зарече се Ецио.

— Влязат ли, ще ни избият до крак — чу глас до рамото си.

Ецио се обърна. Беше възрастният старши сержант.

Шлемът му беше изчезнал и от грозна рана върху главата му се стичаше кръв.

— Трябва да изведем хората. Незабавно.

— Някои вече побягнаха, но по-немощните са в клопка.

— Аз ще се заема — отвърна Ецио, спомнил си предупреждението на Марио. — Поеми командването тук, Руджеро. Виж! Ето там! Опрели са кула в бойниците. Щурмуват стената! Изпрати подкрепление, иначе сме изгубени.

— Да, сър!

И сержантът изчезна. Крещейки заповеди, поведе взвод войници, които се строиха бързо и след секунди се впуснаха в ръкопашен бой с ожесточените наемници на Борджия.

Проправяйки си път с размахана сабя през прииждащите врагове, Ецио слезе в града. Оглави светкавично група от мъжете на Катерина, принудени да се оттеглят зад стените при поредното накланяне на везните в полза на нашествениците. Образувал защитен кръг около уязвимите граждани, той ги поведе към сравнително по-сигурната крепост. След малко към него приближи Катерина.

— Някакви вести? — попита я той.

— Само лоши — отвърна тя. — Разбиха главната порта. Нахлуват в града.

— Значи не бива да губим нито минута. Да се оттегляме в крепостта!

— Ще свикам останалите си войници.

— Идвай бързо. Виждала ли си Марио?

— Биеше се пред стените.

— А другите?

— Майка ти и сестра ти вече са в крепостта. Насочват хората към тайния тунел, отвеждащ на север, към спасението.

— Добре. Ще отида при тях. Идвай възможно най-бързо. Налага се да отстъпим.

— Избийте ги до един! — изкрещя сержант на Борджия, появил се иззад ъгъла начело на малка група мъже, всичките вдигнали високо окървавените си саби. Единият размахваше пика, на която бе забучил глава на млада жена.

Ецио разпозна лицето и гърлото му се сви — Анджелина. С гръмогласен рев той се нахвърли върху войниците на Борджия. Шест срещу един беше нищо за него. Сечеше и мушкаше и след секунди се оказа в кръг от ранени и умиращи врагове, а гърдите му се надигаха и спускаха тежко от усилието.

Зрението му се проясни. Катерина беше изчезнала. Той изтри потта, кръвта и мръсотията, полепнала по лицето му, и пое към крепостта, заръчвайки на стражите да отварят само на Марио и на Катерина. Изкачи вътрешната кула и погледна надолу към лумналия в пламъци град.

Цареше злокобна тишина, нарушавана само от пращенето на огньовете и откъслечните стенания на ранените и умиращите.