Оливър Боудън
Братството (62)

61

— Избягал е?

Обзет от лоши предчувствия, Ецио бе прекосил последните километри до Ла Мота, без да щади нито себе си, нито спътниците си, нито конете.

— След повече от две години? Как?

— Обмислили са го старателно, синьоре — отвърна злочестият лейтенант на крепостта, закръглен мъж на шейсет с много червен нос. — Провеждаме официално разследване.

— И какво открихте?

— Засега…

Но Ецио не го слушаше. Оглеждаше Ла Мота. Замъкът изглеждаше точно както го бе описала Ябълката. И тази мисъл му припомни друго видение — армията, събираща се край оживено пристанище… Валенсианското пристанище!

Главата му се замая.

Трябваше да се върнат на брега възможно най-бързо. Друг начин нямаше.

— Дайте ми нови коне! — изкрещя той.

— Но, синьоре…

Макиавели и Леонардо се спогледаха.

— Ецио, колкото и да е спешна задачата ни, трябва да отдъхнем поне един ден — обади се Макиавели.

— Една седмица — простена Леонардо.

В крайна сметка се забавиха, защото Маестрото се бе разболял. Беше изтощен и Италия му липсваше много. Ецио се изкушаваше да тръгне без него, но Макиавели го посъветва да потърпи.

— Той ни е приятел. За да съберат армия и флота, им трябват поне два месеца.

Ецио отстъпи.

Бъдещето щеше да докаже правотата му, както и неоценимостта на Леонардо.