Оливър Боудън
Братството (61)

60

Микелето и малобройната му група поддръжници на Борджия спряха конете и се изправиха на стремената да огледат крепостта Ла Мота. Тя се възправяше над малкия град Медийна дел Кампо и бе построена да го охранява от маврите.

Микелето имаше остро зрение и дори от това разстояние забеляза червения шал, който Чезаре беше провесил през прозореца на килията си — най-високият в централната кула, който не се нуждаеше от решетки, понеже никой никога не бе успявал да избяга от Ла Мота. Ясно защо. Стените бяха издигнати през единайсети век от вещи в занаята каменоделци и каменните блокове бяха толкова умело споени, че повърхността им беше гладка като стъкло.

Добре, че бяха скроили плана с червения шал, иначе Микелето щеше да се затрудни да намери господаря си. Посредникът им — сержант на стражата в Ла Мота, спечелен преди време за каузата на Борджия във Валенсия, се оказа много полезен и след като го подкупиха, напълно предан.

Все пак нямаше да е лесно да изведат Чезаре. Пред вратата на килията му денонощно бдяха по двама швейцарски войници от отряда, нает от папа Юлий, всичките неподатливи и неподкупни. Затова затворникът не можеше да избяга по директния начин.

Микелето измери на око височината на централната кула. Влезеха ли в крепостта, им предстоеше да изкачат непристъпна стена до килия на сто и четирийсет стъпки над земята. И тази възможност отпадаше. Микелето се замисли. Беше мъж на действието, шлифован убиец, но не и разсъдлив стратег. Размишленията му го отведоха до основния инструмент на занаята му — въжето.

— Да приближим още малко — каза той на спътниците си.

Бяха облечени в ловни костюми вместо в обичайните черни мантии, за да не събуждат подозрения. Придружаваха го десет мъже и всеки носеше — като част от стандартната екипировка — по едно дълго въже.

— Не бива да приближаваме много — предупреди го лейтенантът му. — Иначе стражите по бойниците ще ни забележат.

— И какво ще видят? Ловна дружина, дошла в Медина да се снабди с провизии. Не бой се, Джироламо.

При тази забележка идея осени Микелето и той продължи:

— Ще отидем право в града.

Яздиха около половин час, през който Микелето беше по-мълчалив от обикновено, а по челото му се изписваха дълбоки бръчки. Когато стигнаха стените на града, лицето му се разведри.

— Спрете — нареди.

Послушаха го и той ги огледа. Най-младият — осемнайсетгодишният Лука — беше голобрад и чипонос. Макар и закоравял убиец, имаше невинно херувимско изражение.

— Извадете въжетата си и ги премерете.

Така и сториха. Всяко въже бе дълго по дванайсет стъпки — общо сто и двайсет, завързани здраво едно за друго. С въжето на Микелето ставаха сто и трийсет. На Чезаре щеше да му се наложи да прелети последните десетина, но това беше дреболия.

Следващият проблем бе да се достави въжето на Чезаре. За това щеше да се наложи да се свържат с наемника си — сержанта на стражата Хуан, което нямаше да ги затрудни, понеже знаеха периметъра на Хуан и часовете, през които патрулира. Тази задача Микелето щеше да възложи на Лука, понеже с невинния си вид щеше да привлече най-малко внимание; останалите от групата, макар и облечени като ловци, приличаха на това, което бяха — закоравели убийци. Хуан трябваше да осребри услугата, но Микелето носеше фонд за спешни случаи от двеста и петдесет дукат. И една десета щяха да стигнат. За цялата работа.

Хуан трябваше да се добере до килията на Чезаре и да му предаде въжето — швейцарските войници нямаше да го заподозрат. Микелето обмисли дали да не го снабди с фалшиво писмо до Чезаре с мним официален печат като прикритие.

Външната стена беше масивна и щом Чезаре се спуснеше по кулата, трябваше да пресече вътрешния двор и да излезе — някак си — през единствената порта.

Единственото предимство на Ла Мота беше, че основната й функция сега беше да охранява самотния си затворник.

Първоначалната й роля бе да отблъсква атаките на маврите, но тази заплаха отдавна не съществуваше и масивната цитадела служеше само за затвор на Чезаре. Микелето знаеше от Хуан, че работата не изисква никакви усилия.

От време на време носеха на Чезаре чисти дрехи и Микелето обмисли дали Хуан да не организира „доставка на облекло“ за него, за да заблуди стражите. Друго не му хрумваше, освен да нахлуят силом в крепостта и да освободят господаря си.

— Лука — рече най-сетне той, — ще ти възложа задача.

Хуан поиска петдесет дуката за услугата, а Микелето се спазари за четирийсет, макар да не губи много време в уговорки. Лука отиде и се върна три пъти, докато уреди всичко, но накрая докладва:

— Готово. Ще му даде въжето и войнишка униформа, когато придружава мъжа, който носи вечерята на Чезаре в шест. Хуан ще охранява задната порта от полунощ до шест сутринта. От крепостта до града се стига за пет минути пешком.

Новата болест бе поразила левия крак на Чезаре и го измъчваха болки, но поносими, и той само накуцваше леко. В два след полунощ надяна войнишката униформа, завърза здраво края на въжето за напречната греда на прозореца на килията и внимателно го спусна надолу в мрака. После прекрачи през перваза със здравия си крак, прехвърли и другия и стисна въжето. Плувнал в пот въпреки нощния хлад, той се заспуска предпазливо, докато глезените му усетиха края на въжето. Скочи и усети как болка преряза левия му крак, когато се приземи, но я преодоля и закуцука през пустия вътрешен двор и през външния, където сънливите стражи не му обърнаха никакво внимание, мислейки го за свой другар.

На портата обаче го спряха и сърцето му подскочи, но Хуан му се притече на помощ.

— Няма проблем. Аз ще го заведа в стражевата кула.

Какво ставаше? Свободата беше толкова близо и същевременно толкова далеч…

— Не се бой — прошепна му Хуан.

Двама войници спяха в стражевата кула. Хуан срита единия.

— Събуди се, Доминго! Този тук има заповед да отиде в града. Забравили са да поръчат сено за конюшнята и искат да им го доставят, преди да стане време за сутрешния патрул. Отведи го при портата, обясни на стражите там и му отворете.

— Да, сър!

Чезаре последва войника през задната порта, която залостиха плътно след тях, и закуцука по огрения от лунните лъчи път към града. С каква наслада попиваше хладния нощен въздух след толкова време. Хвърлиха го в затвора през 1504-та, но сега беше свободен. Беше едва на трийсет, щеше да си върне изгубеното и да отмъсти на враговете си, особено на Братството на асасините, така, че чистките на Катерина Сфорца във Форли да приличат на детска игричка.

Чу и усети миризмата на конете, очакващи го на уреченото място. Слава Богу, че Микелето му беше останал верен. После ги видя — всички до един — притаени в сенките на църквата. Бяха му подготвили красив черен жребец. Микелето скочи от седлото и му помогна да го яхне.

— Добре дошъл отново при нас, Ваше Сиятелство — каза му той. — Да побързаме! Онзи кучи син, асасинът Ецио Аудиторе, ни следва по петите.

Чезаре не каза нищо. Обмисляше най-бавната смърт, на която щеше да подложи асасина.

— Вече съм подготвил нещата във Валенсия — продължи Микелето.

— Добре.

Препуснаха на югоизток в нощта.