Оливър Боудън
Братството (58)

57

Леонардо посрещна с неохота Ецио и Макиавели, но в крайна сметка ги покани в ателието си.

— Трябва да ни помогнеш, Лео — каза Ецио без увъртания.

— Последния път не беше много доволен от мен.

— Салаи не биваше да казва никому за Ябълката.

— Напил се в една виночерпница и се разбъбрил, за да впечатли събеседниците си. Повечето така и не разбрали за какво говори, но шпионин на Юлий го чул. Салаи се разкайва искрено.

— Къде е сега? — попита Ецио.

Леонардо изопна рамене.

— Щом искате помощ, искам отплата.

— Каква отплата?

— Да го оставите на мира. Салаи значи много за мен, млад е, с течение на времето ще помъдрее.

— Той е нищожен плъх — каза Макиавели.

— Искате ли да ви помогна или не?

Ецио и Макиавели се спогледаха.

— Добре, Лео, но го дръж изкъсо, защото следващия път няма да сме толкова милостиви.

— Съгласен съм. А сега кажете за какво ви трябвам?

— Ябълката ни създава проблеми. Сякаш енергията й се е изчерпала. Заради някаква механична повреда навярно.

Леонардо поглади брада.

— Носите ли я?

Ецио му показа кутията.

— Ето я. — Извади я внимателно и я остави върху работната маса на Маестрото.

Той я огледа изпитателно.

— Всъщност не знам какво точно представлява — призна най-сетне. — Опасна е, загадъчна и много, много могъща, но сякаш само Ецио е способен да я контролира. Бог знае колко се мъчих, когато Чезаре ми я беше поверил навремето, но успявах само отчасти. — Той замълча. — Не, не мисля, че думата „механичен“ е приложима към този предмет. Ако не бях по-скоро учен, отколкото художник, бих казал, че притежава съзнание.

Ецио си спомни гласа, долетял от Ябълката. Ами ако Леонардо беше прав?

— Микелето е избягал — тревожно каза Ецио. — Трябва да го открием. Незабавно. Да хванем дирите му; преди да е станало късно.

— Какво планира според вас?

— Почти сигурни сме, че е решил да се върне в Испания и да освободи господаря си Чезаре, а после да завземат отново властта. Трябва да ги спрем — обясни Макиавели.

— А Ябълката?

— Показва ни замък. Сигурно е някъде в Испания, понеже над него се вее испанското знаме, но Ябълката не показва — не иска или не може — да уточни местоположението му. Видях и град с наварския флаг и пристанище с армия, която се готви да отплава оттам, но Ябълката отказва да покаже Микелето.

— Е — рече Леонардо. — Чезаре не я е настроил да заблуждава, защото никой не е толкова умен. Явно… как да се изразя… тя е решила да не съдейства.

— Но защо?

— Попитай я.

Ецио се съсредоточи отново и този път долови божествена музика, сладка и звънлива.

— Чувате ли? — попита приятелите си.

— Какво? — отвърнаха те.

На фона на музиката прозвуча гласът, който познаваше отпреди; „Ецио Аудиторе, справи се добре, но и аз изпълних ролята си в твоята мисия и сега трябва да ме върнеш. Отнеси ме в подземието под Капитолия и ме остави там, за да ме открият бъдещите членове на Братството. Ала побързай! После препусни незабавно за Неапол, откъдето Микелето се кани да отплава за Валенсия. Това е последният ми подарък за теб. Ти притежаваш достатъчно сила и по-нататък не съм ти необходима. Ще лежа в земята, докато потрябвам на бъдещите поколения, затова остави знак пред гробницата ми. Сбогом, менторе на Братството. Сбогом! Сбогом!“.

Ябълката помръкна и заприлича на стара кожена топка.

Ецио бързо предаде на приятелите си чутото.

— Неапол? Защо Неапол? — попита Леонардо.

— Защото е на испанска територия, където ние нямаме власт.

— И защото е разбрал — някак си — че Бартоломео наблюдава Остия — добави Ецио. — Да не губим нито миг! Хайде!

Здрачаваше се, когато Макиавели и Ецио, понесли Ябълката в кутията й, се спуснаха в катакомбите под Колизеума. Прекосиха страшните мрачни зали сред руините на Нероновия Златен дворец и вдигнали високо факли, се залутаха из лабиринта от тунели под древния римски форум към мястото в съседство с църквата „Сан Никола ин Карцере“. Откриха тайна врата в криптата и зад нея — тясна подземна зала със сводест таван, в центъра на която се издигаше постамент. Оставиха кутията с Ябълката върху него и се оттеглиха. Щом се затвори, вратата като по чудо изчезна, невидима дори за тях, но те знаеха къде се намира и изрисуваха около нея свещените тайни символи, които само член на Братството би разгадал. Същите символи начертаха през равни интервали но целия обратен път и още веднъж — до входа край Колизеума, откъдето излязоха.

Върнаха се при Леонардо, който настоя да ги придружи, и препуснаха бързо към Остия, откъдето наеха кораб за дългото плаване до Неапол. Пристигнаха на 24 юни 1505 година — четирийсет и шестия рожден ден на Ецио.

Не тръгнаха към оживения, сгушен сред хълмовете град, а останаха край здравите докове и заразпитваха моряци, търговци и пътници, суетящи се край рибарските си лодки, каравели, шхуни и баржи. Обиколиха бързо околните бордеи и ханове, но сякаш никой не знаеше отговора на въпроса им: „Виждали ли сте висок, слаб мъж с огромни ръце и белези по лицето да търси кораб за Валенсия?“.

След цял час се събраха на главния кей.

— Заминава за Валенсия. Безспорно — просъска Ецио.

— Ами ако грешиш? — вметна Леонардо. — Ако наемем кораб и отпътуваме за Валенсия, ще изгубим дни, дори седмици и нищо чудно да изгубим съвсем следите на Микелето.

— Прав си.

— Ябълката не те е излъгала. Бил е — или ако извадим късмет — е тук. Просто трябва да открием някого, който знае със сигурност.

Към тях приближи проститутка и им се усмихна.

— Нямаме време — отсече Макиавели.

Жената беше симпатична блондинка на около четирийсет — висока и стройна, с тъмнокафяви очи, дълги изящни крака, малки гърди, широки рамене и тесен ханш.

— Но ще намерите време за Микелето да Корела?

Ецио се обърна рязко към нея. Толкова приличаше на Катерина, че за миг му се зави свят.

— Какво знаеш?

— Колко давате? — с отработена категоричност попита тя; после професионалната усмивка се появи отново върху лицето й. — Казвам се Камила, между другото.

— Десет дуката.

— Двайсет.

— Двайсет! И цяла седмица да лежиш по гръб, няма да спечелиш толкова! — изръмжа Макиавели.

— Чаровник! Искате ли сведения или не? Виждам, че бързате.

— Петнайсет — каза Ецио и си извади кесията.

— Така е по-добре, скъпи.

— Първо информацията — отсече Макиавели, когато Камила протегна ръка за парите.

— Половината в предплата.

Ецио й подаде осем дуката.

— Щедър си! — похвали го жената. — Добре. Микелето беше тук вчера. Прекара с мен цялата нощ и никога не съм си изкарвала по-трудно парите. Беше пиян, жесток и си тръгна призори, без да плати. В колана му бяха затъкнати пистолет, сабя и грозна кама. Миришеше ужасно, но разбрах, че има пари, понеже се досетих какво ще направи и си взех дължимото от кесията му, когато най-сетне заспа. Телохранителите в бордея, разбира се, тръгнаха след него, но май се поуплашиха, понеже го следваха на разстояние.

— И? — попита Макиавели. — Дотук нищо не ни върши работа.

— Все пак не го изпуснали от поглед. Очевидно е наел кораб предишната вечер, понеже се качил в търговския „Мареа ди Алба“ и отплавал с прилива призори.

— Опиши го — каза Ецио.

— Големи, огромни ръце — душеше ме с тях, та няма как да не знам — счупен нос, белязано лице. Заради белезите устните му са разкривени, сякаш постоянно се хили. Не беше особено сладкодумен.

— Как узна името му?

— Попитах, да завържа разговор, и той ми каза — отговори простичко тя.

— И къде отиваше?

— Телохранителят познавал един моряк и го попитал, преди да отплават.

— Къде?

— Валенсия.

Валенсия. Микелето се връщаше в родния си град, който бе роден и на семейство Борджия.

Ецио й подаде още седем дуката.

— Ще те запомня — каза й. — Ще съжаляваш, ако си ни излъгала.

Вече преваляше пладне. Отне им още цял час да намерят бърза каравела и да договорят цената. Още два часа товариха кораба с провизии и го подготвяха за плаване. После се наложи да изчакат следващия прилив. Каравелата е побърза от търговски кораб, но вдигнаха платната едва в ранната привечер. И морето бе развълнувано, а вятърът — насрещен.

— Честит рожден ден, Ецио — поздрави го Леонардо.