Оливър Боудън
Братството (54)

53

Скоро след аудиенцията с папата Ецио се върна в ателието на Леонардо, но не откри Салаи, а художникът отказваше да обсъжда темата. Беше изпратил Салаи в провинцията и никой не бе способен да го убеди да разкрие къде. Явно трябваше да възложи задачата на Лисицата и крадците му. Леонардо очевидно се чувстваше неловко. Дано се научеше занапред да си държи езика зад зъбите пред момчето, понеже знаеше какви неприятности може да му създаде асасинът. За щастие засега Леонардо беше по-скоро помощник, отколкото пречка, при това и добър приятел, и Ецио му разясни положението подробно. Но при повторна простъпка — е, никой не е незаменим.

Леонардо изгаряше от желание да се реваншира на Ецио.

— Мислех си за Чезаре — разпалено, както винаги, подхвана той.

— О?

— Всъщност се радвам, че дойде. Открих някого, с когото трябва да се срещнеш.

— Знае ли къде е Чезаре? — попита Ецио.

„Ако знае — помисли си той. — Микелето вече няма да ми създава грижи“. Ако ли не, обмисляше дори да помогне на Микелето да избяга от затвора — понеже познаваше добре тъмницата — и да го използва да го отведе при господаря си. Разбираше колко опасен е планът, но не искаше да използва Ябълката, освен в краен случай. Бремето да пази райската частица му натежаваше. Преследваха го странни сънища на несъществуващи страни, сгради и машини… Спомни си видението на крепостта, далечния замък в чужда земя. Той поне със сигурност беше от неговото време. Но къде ли се намираше?

Леонардо го изтръгна от размислите.

— Нямам представа дали знае къде е Чезаре. Но се казва Гаспар Торела и е бил негов личен лекар. Идеите му ме заинтригуваха. Да отидем ли да го видим?

— Всяка следа е полезна.

Доктор Торела ги прие в просторен кабинет, от чийто таван висяха билки, но и различни странни създания — сушени прилепи, разчленени тела на малки жаби и дори дребен крокодил. Торела беше съсухрен и попрегърбен, но по-млад, отколкото външният му вид подсказваше, движеше се енергично, почти като гущер, а очите зад очилата му светеха будно. И той беше испански изгнаник, но заради славата му на ненадминат специалист папата го бе пощадил — все пак беше учен и не се интересуваше от политика.

Интересуваше се и разговаряше надълго и нашироко за Новата болест.

— И бившият ми господар, и Родриго бяха заразени. Много е неприятна наистина в последните стадии. Според мен поразява разума и нищо чудно и Чезаре, и предишният папа да са били с помътен разсъдък. И двамата нямаха усет за мяра, а у Чезаре — където и да се намира в момента — този симптом навярно се е задълбочил.

— Имаш ли представа къде е?

— Възможно най-далеч, предполагам. И някъде, откъдето е невъзможно да избяга.

Ецио въздъхна. Това беше очевидно.

— Нарекох болестта morbus gallicus — френската болест — продължи въодушевено доктор Торела. — Дори сегашният папа боледува в начален стадий и аз го лекувам. Заразна е, разбира се. Смятаме, че са я донесли моряците на Колумб, както и на Веспучи преди седем-осем години, когато се върнаха от Новия свят.

— Защо тогава си я нарекъл Френската болест? — попита Леонардо.

— Е, не искам да обиждам италианците, а португалците и испанците са ни приятели. Но епидемията е избухнала първо сред френските войници в Неапол. Най-напред поразява гениталиите, после деформира ръцете, гърба и лицето, всъщност цялата глава. Лекувам я с живак — или настройка за пиене, или мехлем за втриване в кожата, но не мисля, че съм открил лек.

— Несъмнено звучи интересно — обади се Ецио. — Но ще убие ли Чезаре?

— Не знам.

— Значи трябва да го намеря.

— Удивително! — възкликна Леонардо, развълнуван от новите открития.

— Работя и върху друго — продължи Торела. — Още по-любопитно.

— И то е? — попита Маестрото.

— Че човешката памет може да се предава — запазва — от поколение на поколение по наследство. Като някои болести. Ще ми се да открия лек за morbus gallicus, но според мен ще ни преследва векове наред.

— Защо смяташ така? — попита Ецио, странно смутен от забележката на Торела за паметта, странстваща от поколение в поколение.

— Защото според мен се предава чрез секс, а човешкият род ще изчезне, ако се лишим от него.

Ецио изгуби търпение.

— Благодаря за отделеното време — каза той.

— Няма проблем — отвърна Торела. — И между другото, ако наистина искаш да откриеш бившия ми господар, няма да е зле да потърсиш в Испания.

— В Испания? Къде по-точно?

Докторът разпери ръце.

— Аз съм испанец. Като Чезаре. Защо да не го върнат у дома? Просто предположение. Съжалявам, че не съм по-конкретен.

„Ще търся игла в копа сено“, помисли си Ецио. Но все пак беше някаква отправна точка.