Оливър Боудън
Братството (52)

51

— Открихме Микелето — обяви Лисицата.

— Къде е? — нетърпеливо попита Ецио.

— Крие се в Цагароло на изток оттук.

— Да го пипнем тогава.

— Не прибързвай. Ще окаже съпротива. Разполага с войските на градовете в Романя, които все още са верни на Чезаре — предупреди го Лисицата.

— Няма значение.

— Трябва да се организираме.

— Да действаме тогава! Незабавно!

Същата вечер Ецио, Макиавели и Лисицата свикаха съвещание на остров Тибър. Бартоломео беше в Остия и наблюдаваше пристанището, а под грижите на болната си майка Клаудия се възстановяваше в „Разцъфналата роза“ след тежкото изпитание. Разполагаха с достатъчно крадци и доброволци, за да съберат армия от сто войници, способни да носят оръжие, та не се налагаше да търсят други подкрепления.

— Лагерува в старата гладиаторска школа Лудус Магнус с армия от около двеста и петдесет мъже.

— Какво ли е замислил? — зачуди се Ецио.

— Нямам представа. Да избяга, да се отправи на север с французите, кой знае?

— Каквито и да са плановете му, трябва да ги изкореним из основи.

Призори Ецио оглави конницата си. Препуснаха към близкия Цагароло и до залез-слънце обкръжиха лагера на Микелето. Ецио бе преметнал през рамо арбалета; не беше забравил и щита, и отровното острие. Не смяташе да поема рискове, макар да предпочиташе да залови Микелето жив.

Защитниците се съпротивляваха яростно, но в крайна сметка войската на Ецио удържа победа и разпръсна силите на Борджия, оглавявани от Микелето.

— Микелето да Корела — обяви Макиавели, — арестуваме те, за да не заплашваш нацията ни е кроежите си.

— Оковите няма да ме удържат — изръмжа Микелето. — Няма да удържат и господаря ми.

Отведоха го във вериги във Флоренция и го заключиха в градската тъмница, в същата килия, където бащата на Ецио бе прекарал последните си часове. Губернаторът на града Пиетро Содерини, неговият приятел и съветник Америго Веспучи и Макиавели го подложиха на разпит и мъчения, но не успяха да изтръгнат нито дума и го оставиха да гние в килията. Убиецът изглежда беше обезвреден завинаги.

Ецио се завърна в Рим.

— Знам, че си флорентинец по душа, Николо — каза му той на сбогуване, — но ще ми липсваш.

— Аз съм и асасин — отвърна Макиавели — и главният ми дълг е към Братството. Повикай ме, ако ти потрябвам, и ще дойда веднага в Рим. Освен това — добави мрачно — все още се надявам да успея да изтръгна сведения от този злодей.

— Желая ти късмет — каза Ецио, но се съмняваше, че ще съумеят да пречупят Микелето. Макар и изтъкан от злоба, той притежаваше силна воля.