Оливър Боудън
Братството (51)

50

„Интуицията не те лъже. Ще те водя и ще те закрилям, но не ти принадлежа и скоро трябва да ме освободиш. Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“.

Ецио беше сам в тайната си квартира, държеше Ябълката с надеждата да му помогне да открие враговете си в Рим, когато загадъчният глас отново зазвуча. Този път той не можеше да различи дали е мъжки или женски и дали идва от Ябълката или от някое кътче на съзнанието му.

„Интуицията не те лъже“. Но също и: „Не се подчинявам никому освен на Господаря на Ябълката“. Защо тогава му рисуваше само замъглени образи на Микелето, колкото да му подскаже, че верният сподвижник на Чезаре е жив. И не можеше — или не искаше? — да му покаже точното местонахождение на Чезаре. Поне засега.

Внезапно Ецио осъзна нещо, което дълбоко в себе си винаги бе усещал — че не бива да злоупотребява със силата на Ябълката и да стане зависим от нея. Разбра, че собствената му воля замъглява отговорите, които търси. Не бива да се отдава на леност. Трябва сам да се потруди. И без това някой ден щеше да остане без Ябълката.

Замисли се за Леонардо. Ако той притежаваше Ябълката, нищо не би го спряло. Но Леонардо — истински добряк, изобретяваше гибелни оръжия със същата лекота, с която рисуваше ненадминати картини. Дали Ябълката е способна не само да помага на човечеството, но и да го развращава? В ръцете на Родриго или на Чезаре — ако някой от двамата бе успял да разгадае могъществото й — тя щеше да се превърне в инструмент не за спасение, а за разруха.

Властта опиянява, а Ецио не искаше да става жертва на това пиянство.

Погледна отново Ябълката. Сега тя лежеше замряла в ръцете му, но щом я върна в кутията, той осъзна, че сърце не му дава да затвори капака й. Какви ли пътеки може да му открие райската частица?

Не, трябва да я погребе. И да се научи да живее според повелите на Кредото без нея. Но не още!

Инстинктът винаги му беше подсказвал, че Микелето е жив. Сега знаеше, че е прав. И докато беше жив, той щеше с всички сили да се стреми да освободи злия си господар Чезаре.

Ецио не сподели с папа Юлий II целия си план — смяташе да открие Чезаре и да го убие или сам да загине.

Нямаше друг начин.

Зарече се да използва Ябълката само в краен случай. Да не притъпява инстинктите и разума си, да се готви за деня, когато вече няма да я притежава. Реши да започне да издирва преданите лакеи на Борджия в Рим без нейна помощ. Ако след три дни не бе пожънал успех, щеше пак да прибегне до силата й. Не биваше да забравя приятелите си — момичетата от „Разцъфналата роза“, крадците на Лисицата и събратята си асасини. Нима с тяхната подкрепа би се провалил?

Ецио разбираше, че Ябълката ще му съдейства — по начин, който не съзнаваше напълно — стига да уважава скритата й същност. Може би това беше тайната й. Навярно никой не бе способен да я подчини изцяло, освен ако не принадлежи на древната раса, напуснала света, предоставяйки на човечеството възможността и волята да го съгради или да го унищожи.

Той затвори капака и заключи кутията.

Същата вечер Ецио свика среща на Братството на остров Тибър.

— Приятели мои — заговори той, — знам колко упорито се борихме и вярвам, че победата е близо, но ни чака още работа.

Другите — всички освен Макиавели — се спогледаха изненадано.

— Но Чезаре ще гние в килията до живот! — възкликна Лисицата.

— Имаме нов папа, който открай време враждува с Борджия — добави Клаудия.

— А французите отстъпиха — вметна Бартоломео. — Провинцията е прочистена. И Романя отново е подвластна на папата.

Ецио го смълча с вдигната длан.

— Всички знаем, че победата е победа само ако е окончателна.

— Чезаре е в килия, но е жив — обади се тихо Макиавели. — А Микелето…

— Точно така — каза Ецио. — И докато има фанатични привърженици на Борджия — и тук, и в папските владения — все още съществуват семена, от които да покълне възраждането на Борджия.

— Твърде мнителен си, Ецио. Ние победихме! — възкликна Бартоломео.

— Барто, знаеш не по-зле от мен, че няколко градове-държави в Романя остават верни на Чезаре. Те са силно укрепени.

— Тогава ще отида и ще се разправя с тях.

— Те ще устоят. Армията на Катерина Сфорца няма сили да ги нападне от Форли, но изпратих куриери да я помолят да ги държи под око. На теб ще възложа по-неотложна задача.

„Божичко — помисли си Ецио, — защо сърцето ми и досега се разтуптява, когато спомена името й?“

— И тя е?

— Искам да заминеш с отряд войници в Остия и да наблюдаваш пристанището. Искам да ми съобщаваш за всеки подозрителен кораб, отплаващ или пристигащ там. Подготви конни куриери, готови да препуснат веднага щом изникне нещо.

Бартоломео изсумтя.

— Назначаваш ме за караул! Не е работа за човек на действието като мен!

— Ще ти предоставя достатъчни възможности за действие, когато назрее мигът да нападнем бунтовните градове, които споменах. Междувременно те живеят с надежда, очаквайки сигнал. Нека се надяват, за да не създават грижи. Нашата задача е да заличим всички поводи за надежда.

Макиавели се усмихна.

— Съгласен съм с Ецио — каза той.

— Е, добре. Щом настояваш — неохотно промърмори Бартоломео.

— Морският въздух ще се отрази благотворно на Пантасилея след изпитанието, което преживя.

Бартоломео се разведри.

— Не беше ми хрумнало.

— Така… — Ецио се обърна към сестра си: — Клаудия, новият режим не се отразява зле на бизнеса в „Разцъфналата роза“, нали?

Тя се усмихна.

— Странно как дори църковните деятели не съумяват да подчинят дявола между краката си, въпреки студените бани.

— Кажи на момичетата си да наострят слух. Юлий държи здраво юздите на Кардиналския съвет, но все още има достатъчно врагове със собствени амбиции и в лудостта си някои може би смятат, че ако освободят Чезаре, той ще им помогне да постигнат целите си. И наглеждай Йохан Бурщар.

— Кого? Церемониалмайсторът на Родриго? Той е напълно безобиден. Мразеше оргиите, които го принуждаваха да организира. Бил е най-обикновен изпълнител.

— Няма значение. Научиш ли нещо, особено за привърженици на Борджия, които още се подвизават в Рим, непременно ме уведоми.

— Сега ще е по-лесно, понеже стражите на Борджия не дишат във вратовете ни всяка секунда от денонощието.

Ецио се подсмихна разсеяно.

— Имам и друг въпрос. Бях твърде зает да ви посетя, но се безпокоя за мама.

По лицето на Клаудия премина сянка.

— Води счетоводството, но се страхувам, че силите я напускат. Рядко излиза. Все по-често говори за Джовани, за Федерико и Петручо.

Ецио замълча, замислен за загиналите си баща и братя.

— Ще дойда, когато успея — каза той. — Предай й колко я обичам и я помоли да прости небрежността ми.

— Тя разбира колко тежка отговорност си поел. Знае, че го правиш не само за доброто на всички ни, но и в името на събратята, които сме изгубили.

— Гибелта на виновниците за смъртта им ще бъде тяхната паметна плоча — сурово заключи Ецио.

— А моите хора? — попита Лисицата.

— Твоите хора, Джилберто, са ми жизненонеобходими. Доброволците ми са предани на каузата, но виждат, че животът потича в нормалното си русло, и повечето копнеят да се върнат към обичайните си занятия, преди да се включат в борбата срещу игото на Борджия. Те няма да забравят наученото, но не са членове на Братството и не мога да очаквам от тях да носят бремето ни, понеже само смъртта може да го свали от плещите ни.

— Разбирам.

— Знам, че мъжете и жените ти са градски чеда. Малко провинциален въздух ще им се отрази добре.

— Какво имаш предвид? — подозрително попита Лисицата.

— Изпрати най-добрите в градчетата и селата край Рим. Няма смисъл да обикаляме по-надалеч от Витербо, Терни, Лакуила, Аведзано и Нетуно. Съмнявам се, че ще открием нещо полезно извън този периметър. Едва ли са останали много привърженици на Борджия, а оцелелите сигурно са се окопали близо до Рим.

— Трудно ще ги намерим.

— Опитайте. Сам знаеш как дори малобройна група на точното място може да нанесе нечувани щети.

— Ще изпратя най-добрите си крадци, предрешени като амбулантни търговци.

— Докладвай ми всичко научено, особено вести за Микелето.

— Наистина ли смяташ, че дебне наблизо? Нищо чудно да се е върнал в Испания или поне в Кралство Неапол. Ако не е мъртъв, разбира се.

— Убеден съм, че е жив.

Лисицата сви рамене.

— Добре.

Когато приятелите им се разотидоха, Макиавели се обърна към Ецио:

— Ами аз?

— Двамата ще работим заедно.

— За мен е удоволствие, но преди да чуя подробностите, имам един въпрос.

— Да?

— Защо не използваш Ябълката?

Ецио въздъхна и му обясни, доколкото успя, съображенията си.

Когато приключи, Николо го погледна, извади малкия си черен бележник и започна да записва старателно. После стана, прекоси стаята, седна до Ецио и стисна другарски рамото му — необичаен изблик на чувства за сдържан човек като него.

— Да се залавяме за работа — каза той.

— Ето какво съм намислил…

— Слушам!

— В този град има жени, които биха могли да ни помогнат.

— Е, избрал си най-подходящия човек за целта. Аз съм роден дипломат.

Лесно ги допуснаха до първата — папа Юлий се бе погрижил да ги приемат — но да я накарат да проговори се оказа трудна работа.

Тя ги покани в пищна приемна на първия етаж на просторния си дом, от чиито прозорци и на четирите стени се откриваше красива гледка към някога великия град, сега отчасти занемарен, но и отчасти величествен след усилията на последните папи да останат в паметта на поколенията.

— Не виждам как бих могла да ви помогна — каза тя, след като ги изслуша, но Ецио забеляза как отбягва погледите им.

— Ако в града са останали привърженици на Борджия, трябва да узнаем кои са, Ваше Благородие. Затова потърсихме помощта ви — обясни Макиавели. — Ако по-късно разберем, че сте премълчали нещо…

— Не ме заплашвай, млади човече — отсече Ваноца. — Боже мой! Знаещ ли колко време мина, откакто с Родриго бяхме любовници? Повече от двайсет години!

— Навярно децата ви…? — обади се Ецио.

Тя се усмихна мрачно.

— Чудите се, предполагам, как от жена като мен се е пръкнало такова люпило. Но аз твърдя, че в тях тече много малко кръв на рода Катанеи. Е, в Лукреция може би, но Чезаре…

Тя замълча и Ецио забеляза болката, изписала се в очите й.

— Знаете ли къде е той?

— Не знам повече от вас и ми е все едно! Не съм го виждала от години, макар да живеем в един и същ град. За мен той е мъртъв.

Очевидно папата пазеше в строга тайна местонахождението на Чезаре.

— Дали дъщеря ви знае?

— Едва ли, щом аз не зная. Сега тя е във Ферара. Вървете и я попитайте, но Ферара е далеч на север, а Светият отец й забрани да стъпва в Рим.

— Виждате ли я? — попита Макиавели.

Ваноца въздъхна.

— Както казах, Ферара е далеч оттук. Напоследък пътешествията не ме привличат.

Тя се озърна, стрелна с поглед прислужниците, застанали до вратата, и водния часовник. Не им предложи никаква почерпка и явно очакваше с нетърпение да ги отпрати. Изглеждаше нещастна и току потриваше неспокойно длани, но дали защото криеше нещо, или защото я принуждаваха да говори за хора, които очевидно не искаше да обсъжда?

— Имам — или по-скоро имах — осем внуци — неочаквано каза тя.

Ецио и Макиавели знаеха, че Лукреция беше родила няколко деца на различните си съпрузи, но повечето не бяха доживели пълнолетие. Носеха се слухове, че тя не приемала много сериозно бременността и обичала да гуляе и да танцува допреди самото раждане. Дали това я бе отчуждило от майка й? Чезаре имаше четиригодишна дъщеря — Луиз.

— Виждате ли ги? — попита Макиавели.

— Не. Луиз е още в Рим, мисля, но майка й се погрижи да я възпита като французойка, а не като италианка.

Тя стана и прислужниците, сякаш по даден знак, отвориха резбованите дървени врати на стаята.

— Съжалявам, че не успях да ви помогна…

— Благодарим за отделеното време — отвърна сухо Макиавели.

— Поговорете и с други — посъветва ги Ваноца.

— Възнамеряваме да посетим принцеса Д’Албре.

Ваноца стисна устни.

— Buona fortuna — каза не особено убедено. — Но побързайте. Чух, че се готви да отпътува за Франция. Може би, ако извадя късмет, ще дойде да се сбогува с мен.

Ецио и Макиавели също станаха и излязоха.

На улицата Макиавели се обади:

— Мисля, че трябва да използваме Ябълката, Ецио.

— Не още.

— Постъпи, както желаеш, но според мен е глупаво. Да вървим при принцесата. Добре, че и двамата говорим френски.

— Шарлот д’Албре няма да потегли днес. Изпратил съм хора да наблюдават имението й. Първо искам да видим другиго. Всъщност съм изненадан, че Ваноца не я спомена.

— Кого?

— Джулия Фарнезе.

— Не живееше ли в Карбонано?

— Шпионите ми докладваха, че е в града, така че да се възползваме.

— Какво те навежда на мисълта, че от нея ще научим повече, отколкото от Ваноца?

Ецио се усмихна.

— Джулия беше последната любовница на Родриго и той я обичаше страстно.

— Помня как я плениха французите. Той не беше на себе си.

— И после глупаците я размениха за три хиляди дуката. Щеше да им плати двайсет пъти повече да си я върне! Беше готов на всичко. Но така е, предполагам, когато любовницата ти е четирийсет години по-млада от теб. Видиотяваш се.

— Което не му попречи да я изостави, когато навърши двайсет и пет.

— Да. Сторило му се е, че престарява! Да побързаме. Тръгнаха на север през тесните улички, отвеждащи към Куиринале.

По пътя Макиавели забеляза, че Ецио изглежда все по-неспокоен.

— Какво има? — попита той.

— Забеляза ли нещо?

— Какво?

— Не се оглеждай! — предупреди го напрегнато Ецио.

— Добре.

— Мисля, че ни следи… жена.

— Откога?

— Откакто излязохме от дома на Ваноца.

— Неин човек?

— Може би.

— Сама ли е?

— Така ми се струва.

— Тогава да се отървем от нея.

Макар да ги чакаше неотложна работа, те забавиха крачка. Заоглеждаха витрините и дори се отбиха във виночерпница. Там, над ръба на чашата си, Ецио зърна висока атлетична блондинка в спретната, но непретенциозна тъмнозелена роба от лека тъкан. Облеклото й позволяваше да се движи бързо в случай на необходимост.

— Видях я — каза той.

Двамата огледаха стената на сградата в съседство с виночерпницата. Беше нова постройка в модерния напоследък стил — големи, грубо одялани камъни с хлътнали фуги. На места в стената бяха забити железни скоби за завързване на коне. Идеална беше.

Оттеглиха се в дъното на виночерпницата, но се оказа, че няма заден вход.

— Трябва да действаме светкавично! — каза Макиавели.

— Следвай ме! — обяви Ецио и остави чашата си върху маса до изхода.

След няколко секунди бе изкачил стената до средата, а Макиавели го догонваше по петите. Минувачите наблюдаваха зяпнали как двамата мъже с развети от вятъра мантии профучават по покривите, прескачайки алеите и улиците. Керемиди падаха под стъпките им и се разбиваха върху плодниците долу или цопваха в калта на непавираните алеи, а хората се снишаваха или отскачаха встрани.

Дори да умееше, жената не би могла да изкачи висока стена с дълга рокля, но Ецио забеляза дискретната цепка от едната страна на полата й, позволяваща й да тича, и тя прекосяваше улиците след тях, разблъсквайки всеки, изпречил се на пътя й. Непознатата им преследвачка очевидно беше отлично подготвена.

Най-сетне я заблудиха. Спряха задъхани на покрива на „Сан Николо де Портиис“ и легнаха по корем, оглеждайки зорко улиците долу. Сред гражданите там не различиха подозрителни особи, макар на Ецио да му се стори, че вижда двама от крадците на Лисицата да работят сред множеството, режейки кесии с малки остри ножчета. Очевидно не бяха от избраните да заминат за околните градчета, но по-късно щеше да попита Джилберто.

— Да слизаме — предложи Макиавели.

— Не, тук по-лесно ще останем невидими, а и вече наближаваме.

— Следваше ни е лекота. Добре, че беше онзи покрив, заобиколен от висока стена, където сменихме незабелязано посоката.

Ецио кимна. Която и да беше жената, сигурно вече докладваше за тях. Прииска му се да е на тяхна страна. При това положение трябваше бързо да стигнат до просторния апартамент на Джулия в Рим и после незабавно да напуснат квартала. Замисли се дали за в бъдеще да не свика неколцина доброволци да им пазят гърбовете. Твърдата ръка на новия папа бе принудила привържениците на Борджия да се снишат, но само за да вдъхнат на властите фалшиво усещане за сигурност.

Първият съпруг на Джулия — Орсино Орсини, охотно си бе затварял очите за аферата на деветнайсетгодишната си жена с шейсет и две годишния Родриго Борджия. Тя бе родила дъщеря — Лаура — но никой не знаеше дали е дете на Орсино или на Родриго. Родриго, макар и валенсианец, се бе издигнал в църковната йерархия и контролираше ватиканските финанси. В знак на благодарност бе настанил сочната си млада любовница в Чисто нова къща (която тя отдавна бе принудена да напусне) в удобна близост до Ватикана и бе назначил брат й Алесандро за кардинал. Другите кардинали го наричаха Кардинала на фустата за гърба му, но, разбира се, никога в присъствието на Родриго. Джулия получи прозвището Христовата невяста.

Ецио и Макиавели слязоха на земята на площада, на който се намираше сградата с апартамента на принцесата. С изключение на двама папски стражи, площадът беше безлюден. Върху раменете на туниките на войниците личеше гербът на семейство Дела Ровере — дъб с масивни корени и корона, над които бяха изобразени папската тиара и ключовете на свети Петър. Ецио позна мъжете — шест месеца по-рано носеха ливреи на Борджия. Сега времената се бяха променили и те го поздравиха и отдадоха чест.

— Проклетници! — прошепна Макиавели.

— Трябва им работа — каза Ецио. — Изненадан съм, че точно ти издребняваш.

— Хайде!

Нямаха предварителна уговорка и им отне известно време да убедят охраната на Фарнезе в мантии с герб, изобразяващ шест сини лилии на жълт фон, да ги пусне, но както Ецио бе научил, синьора Фарнезе си беше у дома. Тя ги прие в стая, не толкова пищна, колкото у Ваноца, но два пъти по-елегантна. На трийсет беше запазила както красотата на младостта, така и интелигентността, която я одухотворяваше. Макар да бяха неочаквани гости, тя нареди да им донесат Moscato и panpetati е mielati^[1].

Скоро стана ясно, че не знае нищо и не таи добри чувства към Борджия въпреки предишната си близост с развратното семейство (както ги наричаше Макиавели). Николо разбра, че е загърбила миналото, и когато с Ецио я попитаха за някогашното й приятелство с Лукреция, тя отговори само:

— Виждах добрата й страна. Мисля, че се поддаде на влиянието на тираничните си баща и брат. Слава Богу, че се отърва от тях. — Тя замълча. — Де да беше срещнала Пиетро Бембо по-рано. Те са сродни души. Той щеше да я отведе във Венеция и да я спаси от тъмната й страна.

— Виждате ли я още?

— Уви, Ферара е твърде далеч на север, а и аз съм много заета в Карбонано. Дори приятелствата умират, Ецио Аудиторе.

В ума му изплува образът на Катерина Сфорца, преди да успее да го пропъди. Божичко, как мисълта за нея разкъсваше сърцето му и досега!

Тръгнаха си в късния следобед. Наблюдаваха зорко за преследвачи, но не видяха никого.

— Най-добре да използваме Ябълката — повтори Макиавели.

— Това е първият ден. Остават още два. Трябва да се научим да се уповаваме на себе си и на собствения си ум, а не да разчитаме на дарове.

— Въпросът е належащ.

— Още една среща днес, Николо. После ще видим.

Портиерите пред входа на разкошното имение на принцеса Д’Албре настояваха, че не си е у дома. Но Ецио и Макиавели, нетърпеливи и изморени, влязоха силом и свариха Шарлот в салона. Принцесата се подготвяше за път. Огромни сандъци със скъпо бельо, книги и бижута бяха разпръснати из полупразната стая, а в ъгъла обърканата четиригодишна Луиз, единствената законна наследничка на Чезаре, си играеше с дървена кукла.

— Що за безочие! — възкликна блондинката със студено изражение, а в тъмнокафявите й очи проблеснаха гневни пламъчета.

— Действаме с благословията на папата — излъга Ецио. — Носим писмена заповед.

Протегна й празен свитък, от който висяха внушителни печати.

— Кучи синове! Нима смятате, че знам къде е затворен Чезаре? Не искам да го виждам повече и се моля прокълнатата му кръв да не е преминала във вените на невинната ми дъщеря.

— Търсим и Микелето — невъзмутимо вметна Макиавели.

— Този каталонски селянин! — просъска тя. — Откъде да знам къде е?

— Чезаре ти е казал как смята да избяга, ако го заловят — предположи Макиавели. — Разчитал е на теб.

— Така ли мислиш? Аз не смятам така! Може да се е доверил на някоя от десетките си любовници. Сигурно на онази, която го е заразила с венерическата болест.

— Ти…?

— Не съм го докосвала, откакто се появиха първите мехури, и той поне проявяваше благоприличие да страни от мен и да се валя в калта е курвите си. И да се сдобие с единайсет копелета. Аз поне съм чиста. Дъщеря ми също. Както виждаш, омитам се оттук. Франция е далеч по-добра държава от този пъкъл. Връщам се в Ла Мотфьойи.

— Не в Навара? — попита лукаво Макиавели.

— Разбирам, че ми поставяш капани. — Тя обърна студеното си скулесто лице към тях и Ецио забеляза, че красотата й се помрачава — или засилва — от вдлъбнатина по средата на брадичката й. — Не предпочитам да отида в тази провинция просто защото брат ми се е оженил за наследницата на трона и е станал крал.

— Верен ли е брат ти на Чезаре? — попита Ецио.

— Съмнявам се. Защо ми губите времето? Отидете и го попитайте!

— Навара е много далеч.

— Точно така. Затова ми се иска ти и мрачният ти приятел вече да сте на път за там. Късно е. Чака ме работа. Моля ви, вървете си.

— Пропилян ден — заяви Макиавели, когато закрачиха отново по улиците, където сенките вече се удължаваха.

— Не мисля. Разбрахме, че никой от близките на Чезаре не милее за него и не го закриля. — След кратко мълчание Ецио добави: — Жените, играли главна роля в живота му, го мразят до една. Дори Джулия не иска да си спомня за Родриго.

Макиавели сбърчи чело.

— Представи си да си в леглото с мъж, който може да ти е дядо.

— Е, тя е извлякла полза.

— Не разбрахме къде е Чезаре. Попитай Ябълката.

— Не. Още не. Трябва да се справим сами.

— Е — въздъхна Макиавели, — поне Бог ни е дарил с ясен ум.

В този момент един от шпионите му дотича до тях, останал без дъх. Беше дребен, плешив мъж със зорки очи и диво изражение.

— Бруно? — възкликна Макиавели изненадано и загрижено.

— Месер — заекна мъжът, — слава Богу, че ви открих.

— Какво има?

— Лакеите на Борджия! Изпратили са някого да ви проследи с месер Ецио…

— И?

— Разбрали са, че сте далеч, и са отвели Клаудия.

— Сестра ми! Господи! Как? — ахна Ецио.

— Била на площада пред базиликата „Свети Петър“. Знаете разнебитената дървена колонада, която папата иска да събори…?

— Карай по-накратко!

— Отвели са я… Тя давала указания на момичетата си как да се внедрят…

— Къде е сега?

— Имат скривалище в Прати — на изток от Ватикана. Там са я скрили.

Бруно бързо ги ориентира къде държат пленничката.

Ецио погледна Макиавели.

— Да вървим! — отсече.

— Открихме поне тях — каза Макиавели безизразно, както винаги, и двамата се впуснаха отново по покривите, докато стигнаха Тибър, където прекосиха Понте дела Ровере и забързаха към мястото, описано им от Бруно.

Паянтовата вила се намираше в северния край на пазарния площад в Прати. Изронената мазилка контрастираше с чисто новата, обкована с желязо врата. Решетките по прозорците изглеждаха наскоро подменени и боядисани.

Преди Макиавели да успее да го спре, Ецио се втурна към входа и захлопа силно.

Шпионката се открехна и зорко око се втренчи в тях. После, за тяхна изненада, вратата се отвори гладко върху добре смазаните си панти.

Озоваха се в пуст невзрачен двор. Който и да им бе отворил вратата — и затворил плътно зад тях — беше изчезнал. В трите стени около двора имаше врати. Онази срещу входа зееше и над нея се вееше окъсано знаме с черен бик на златно поле.

— В капан сме — лаконично отбеляза Макиавели. — Какви оръжия носиш?

Ецио му показа изпитаното скрито острие, сабята и камата. Николо имаше лек меч и стилета.

— Хайде, господа, добре дошли! — обади се безплътен глас откъм прозорец с изглед към двора някъде високо над отворената врата. — Имаме стока, която ще ви заинтересува.

— Папата знае къде сме — отговори на висок глас Макиавели. — Нямате шанс. Предайте се. Каузата, на която служите, е изгубена.

Отвърна му глух смях.

— Нима? Не мисля. Но влезте. Знаехме, че ще се хванете на въдицата. Бруно работи за нас от една година.

— Бруно?

— Предателството се предава с майчиното мляко и Бруно не е изключение. Поиска само малко повече пари, отколкото ти си му давал. Заслужи си ги. Успя да примами Клаудия, обещавайки й среща с един от английските кардинали. Те са двуличници, както всички англичани, и Клаудия се надяваше да го спечели за вашата кауза и да получи някаква информация. За жалост ужасен инцидент сполетя кардинал Шейкшафт — прегази го каруца и той умря на място. Ала сестра ти, Ецио, още е жива — почти — и съм сигурен, че копнее да те види.

— Спокойно! — прошепна Макиавели, когато срещна погледа на Ецио.

Кръвта на асасина кипеше. Цял ден се бе опитвал да открие леговището на привържениците на Борджия и накрая го отведоха право в него.

Заби пръсти в дланите си.

— Къде е тя, кучи синове! — изкрещя.

— Влезте.

Двамата асасини предпазливо пристъпиха към тъмния вход. Озоваха се в сумрачна стая, в чийто център се издигаше бюст на папа Александър VI от Адкиньоно (както Макиавели предположи). Грубите черти и гърбавият нос, — слабоволевата брадичка, плътните устни бяха като живи. Нямаше друга мебелировка и в стените имаше отново три врати. Само тази срещу входа беше отворена. Ецио и Макиавели тръгнаха към нея и попаднаха в нова мрачна стая с маса, върху която на лекьосана кърпа бяха подредени множество ръждясали хирургически инструменти, блещукащи на светлината на една-единствена свещ. На стола до нея седеше Клаудия, полуразсъблечена и завързана, с ръце в скута и насинено лице и гърди, със запушена уста.

Трима мъже пристъпиха от сенките в дъното на стаята. Ецио и Макиавели усещаха присъствието и на други, мъже и жени, зад тях и от двете си страни. Онези, които се виждаха в приглушената светлина, носеха вече износени униформи на Борджия и бяха въоръжени до зъби.

Очите на Клаудия му проговориха мълком. Тя успя да вдигне безименния си пръст с клеймото и да му покаже, че не се е предала въпреки мъченията. Както подобава на истински асасин. Защо се бе усъмнил в нея?

— Знаем какво изпитваш към семейството си — обади се предводителят им, петдесетинагодишен мъж с изпито лице, когото Ецио не разпозна. — Остави братята и баща си да умрат. Няма смисъл да безпокоим майка ти, защото тя и без това умира. Но ти предоставяме възможност да спасиш сестра си. Ако пожелаеш. Тя вече е в напреднала възраст и няма деца, та навярно ти е все едно.

Ецио се насили да се овладее.

— Какво искате?

— В замяна? Да напуснеш Рим. Защо не се върнеш в Монтериджони да го възродиш? Да се отдадеш на фермерство? Остави политическите игри на хората, които ги разбират.

Ецио се изплю.

— О, Боже! — възкликна кльощавият мъж.

Сграбчи Клаудия за косата, извади малък нож и поряза лявата й гърда.

Тя изпищя.

— Повредихме стоката, но съм сигурен, че ще се възстанови под нежните ти грижи.

— Ще си я взема и ще те убия! Бавно.

— Ецио Аудиторе! Предоставих ти възможност, а ти ме заплашваше. Но не си в позиция да заплашваш. Ако някой ще убива, това съм аз. Забрави Монтериджони — изтънчена дама като Клаудия несъмнено ще го възневиди. Съдбата ти е отредила да останеш тук, да умреш в тази стая.

Мъжете и жените от двете им страни пристъпиха по-близо с извадени саби.

— Казах ти, че сме в капан — обади се Макиавели.

— Поне открихме кучите синове! — отвърна Ецио и го погледна в очите. — Ето! — Подхвърли му шепа отровни стрелички. — Пусни ги в действие!

— Не ми каза, че си се подготвил.

— Не ме попита.

— Напротив.

— Млъквай!

Ецио зачака снишен приближаващите поддръжници на Борджия. Водачът им опря тънък нож в гърлото на Клаудия.

— Сега!

Асасините извадиха сабите си като един. А със свободните си ръце започнаха да изстрелват гибелните стрелички.

Лакеите на Борджия се скупчиха в ъгъла под напора на Макиавели, който сечеше и режеше със сабята и с камата си противниците, които се опитваха да му налитат, уповавайки се — напразно — на предимството на числеността.

Ецио целеше едно — да убие кльощавия мъж, преди да среже гърлото на Клаудия. Скочи напред и стисна мъжа за корема, но хлъзгав като змиорка, врагът му се шмугна встрани, без да изпуска жертвата си.

Ецио все пак успя да го събори на пода. Стисна дясната му ръка и насочи силом върха на тънкия му нож към собственото му гърло. Острието досегна югуларната вена.

— Имай милост! — избъбри мъжът. — Вярвах, че каузата, на която служа, е справедлива.

— Каква милост прояви ти към сестра ми? — попита Ецио. — Измет! С теб е свършено.

Не се наложи да изважда Скритото острие.

— Обещах ти бавна смърт — каза Ецио, насочвайки ножа към слабините на мъжа, — но ще бъда милостив. — Вдигна отново острието и разпори гърлото му. От устата на мъжа бликна кръв.

— Bastardo! — изгъргори той. — Микелето ще те убие!

— Почивай в мир — каза Ецио и остави главата му да се кил не назад.

За пръв път думите му прозвучаха неубедително.

Заобиколени от мъртвите си или гърчещи се в предсмъртна агония противници, Ецио и Макиавели бързо освободиха Клаудия от твърдите въжета, с които беше овързана.

Понесла беше жесток побой, но поне бяха пощадили честта й.

— О, Ецио…

— Добре ли си?

— Надявам се.

— Хайде. Да се махаме оттук.

— Полека…

— Разбира се.

Той я вдигна на ръце и последван от мрачния Макиавели, излезе в помръкващия ден.

— Е — каза Николо, — поне узнахме със сигурност, че Микелето е жив.