Оливър Боудън
Братството (5)

4

Следобед на другия ден върху хълма на хоризонта се появи укрепеният град Монтериджони, над който се извисяваше крепостта на Марио. Придвижиха се по-бързо от предвиденото и сега забавиха ход, за да щадят конете.

— … и тогава Минерва ми разказа за слънцето — обясняваше Ецио, — спомена за бедствие, настъпило преди много години, и ме предупреди за ново…

— Но в неопределено бъдеще, нали? — попита Марио. — Значи не бива да се боим.

— Да — отвърна Ецио. — Чудя се колко ли работа още ни чака. — Млъкна замислено. — Може би скоро ще я довършим.

— Дотегна ли ти?

Ецио понечи да отговори, но го прекъсна взрив — топовен залп откъм града. Той извади сабята си и се надигна върху седлото да огледа бойниците.

— Няма страшно — засмя се гръмогласно Марио. — Само тренират. Усъвършенствахме арсенала и инсталирахме нови топове по стените. Упражняваме се всеки ден.

— Стига да не стрелят по нас…

— Не бой се — повтори Марио. — Вярно е, че момчетата ми още не са шлифовали мерника си, но няма да открият огън по шефа си!

Скоро пресякоха отворената главна порта на града и поеха по централната улица, отвеждаща към крепостта. От двете страни на пътя се трупаха хора, които оглеждаха Ецио със смесица от уважение, възторг и топлота.

— Добре дошъл, Ецио! — извика една жена.

— Grazie, Madonna — усмихна й се Ецио и кимна леко.

— Три пъти „ура“ за Ецио! — проехтя детски глас.

— Buongiorno, fratellino^[1]! — каза му Ецио. Обърна се към Марио и добави: — Приятно е да се завърнеш у дома.

— Май се радват повече на теб, отколкото на мен — отвърна Марио, но по лицето му грееше усмивка и всъщност мнозина — особено по-възрастните му съграждани — го поздравяваха с възторжени възгласи.

— С нетърпение очаквам да видя отново семейното имение — каза Ецио. — Отдавна не съм бил тук.

— Наистина! А има и двамина, които с трепет предвкусват срещата с теб.

— Кои са те?

— Не се ли досещаш? Едва ли си толкова погълнат от дълга към Братството!

— Разбира се. Имаш предвид мама и сестра ми. Как са те?

— Е, сестра ти прие тежко смъртта на съпруга си, но времето лекува повечето рани и смятам, че сега тя се чувства много по-добре. Ето я и нея!

Навлязоха в двора на укрепеното имение на Марио и щом скочиха от конете, Клаудия — сестрата на Ецио — се появи на горната площадка на мраморното стълбище, отвеждащо към главния вход. Спусна се стремглаво и се хвърли в ръцете на брат си.

— Братко! — извика и го прегърна. — Завръщането ти у дома е най-прекрасният подарък за рождения ми ден!

— Скъпа Клаудия — притиснал Ецио, — радвам се, че съм си у дома. Как е мама?

— Добре, слава Богу. Изгаря от нетърпение да те види. Място не можем да си намерим, откакто разбрахме, че се прибираш. А славата ти, както винаги, те изпревари.

— Да влизаме — обади се Марио.

— И още някой те очаква с радост — продължи Клаудия, улови го за ръката и го поведе по стълбите. — Контесата на Форли.

— Катерина? Тук ли е? — Ецио се опита да сподави вълнението.

— Не знаехме кога точно ще пристигнеш. С мама са при игуменката, но надвечер ще се върнат.

— Първо работата — прекъсна ги многозначително Марио. — Тази нощ ще организирам среща на Съвета на Братството. Разбирам, че Макиавели държи непременно да разговаря с теб.

— Значи всичко свърши? — напрегнато попита Клаудия. — Мъртъв ли е наистина Испанеца?

Сивите очи на Ецио потъмняха.

— Ще ви разкажа всичко на срещата тази нощ — отговори й той.

— Добре — съгласи се Клаудия, но по лицето й се изписа загриженост, когато се сбогуваха.

— И предай поздравите ми, моля те, на контесата, когато се върне — подвикна й Ецио. — Ще ги видя довечера с мама. Но първо с Марио ни чака неотложна работа.

Щом останаха сами, Марио проговори със сериозен тон:

— Подготви се добре за срещата, Ецио. Макиавели ще пристигне по залез-слънце. Знам, че ще те засипе с въпроси. Сега ще обсъдим положението, а после те съветвам да отпочинеш — няма да е зле да се поразходиш пак из града.

След дългия разговор в кабинета на Марио Ецио се запъти към Монтериджони. Това, че папата бе оцелял, го измъчваше и той искаше да се разведри. Марио му предложи да посети личния му шивач и да си поръча нов костюм, за да смени овехтелите след дългия път дрехи, и Ецио го послуша. Кръстосал крака, шивачът седеше на работната си пейка и шиеше брокатена мантия в наситено смарагдовозелено.

Ецио харесваше шивача — добродушен мъж, малко по-възрастен от него. Той го поздрави сърдечно.

— На какво дължа тази чест? — попита.

— Май ми трябват дрехи — е леко печален глас отвърна Ецио. — Какво ще ме посъветваш? Но честно!

— Дори занятието ми да беше друго, синьоре, бих ви препоръчал нов костюм.

— И аз така смятах! Добре!

— Ще ви взема мерки. После ще изберете цветове по свой вкус.

Ецио последва заръките на шивача и избра дискретно сиво кадифе за жакета и вълнен плат в тон за панталоните.

— Ще бъде ли готов до довечера?

Шивачът се усмихна.

— Не и ако искате да си свърша работата, както трябва, синьоре. Но ще се постарая да го пробваме утре по пладне.

— Добре — отговори Ецио, надявайки се след срещата довечера да не се наложи да напусне незабавно Монтериджони.

Пое към главния градски площад, но по пътя забеляза привлекателна жена, която се опитваше да вдигне огромна кошница с червени и жълти цветя, очевидно твърде непосилна задача. По това време наоколо почти не се мяркаха хора, а Ецио винаги откликваше с готовност на дама в беда.

— Да ви помогна ли? — попита той и се приближи до нея.

Тя му се усмихна.

— Да, нуждая се точно от човек като вас. Градинарят ми трябваше да ги пренесе, но съпругата му заболя и се наложи да се прибере у дома. Минавах оттук и реших да ги взема, но кошницата е твърде тежка. Мислите ли, че бихте…?

— Разбира се. — Ецио се наведе и вдигна кошницата на рамо. — Толкова много цветя. Вие сте щастливка.

— Наистина! Особено след като ми се притекохте на помощ.

Тя несъмнено флиртуваше с него.

— Защо не помолихте съпруга си или някой друг прислужник? — попита Ецио.

— Имам само една прислужница и тя е по-слаба и от мен — отговори жената. — А съпруг нямам.

— Разбирам.

— Поръчах цветята за рождения ден на Клаудия Аудиторе.

Жената го погледна.

— Звучи забавно.

— Ще бъде. — Тя замълча. — Всъщност, ако искате да ми помогнете още малко… търся представителен мъж, който да ме придружи на празненството.

— Смятате ли ме за достатъчно представителен?

— Да! — отвърна вече по-смело тя. — В целия град не съм виждала по-строен мъж от вас, сър. Сигурна съм, че дори братът на Клаудия — прочутият Ецио — ще остане впечатлен.

Ецио се усмихна.

— Ласкаете ме. Но какво знаете за този Ецио?

— Клаудия — тя ми е близка приятелка — го обожава. Но той я посещава рядко и доколкото знам, трудно се сближава с хората.

Ецио реши, че е време да изплюе камъчето.

— Вярно е, уви! Напоследък наистина… бях далеч.

Жената ахна.

— О, не! Вие сте Ецио! Не мога да повярвам! Но, да, Клаудия спомена, че ви очаква. Празненството е изненада за нея. Обещайте да не й казвате!

— А сега е ваш ред да ми се представите.

— О, разбира се. Аз съм Анджелина Сереса. Обещайте сега!

— С какво ще откупите мълчанието ми?

Тя го изгледа дяволито.

— О, хрумват ми няколко начина!

— Копнея да ги чуя.

Стигнаха вратата на дома й. Възрастната икономка на Анджелина я отвори и Ецио остави кошницата с цветя върху каменната пейка в двора. Погледна Анджелина и се усмихна.

— Е, ще ги чуя ли?

— По-късно.

— Защо не сега?

— Синьоре, уверявам ви, че чакането си струва.

И двамата не знаеха, че събитията ще ги изпреварят и повече няма да се срещнат.

Ецио се сбогува и понеже денят преваляше, той се запъти обратно към крепостта. Близо до конюшните забеляза малко момиченце да се скита по улицата, очевидно само. Понечи да заговори детето, но го прекъсна ужасен вик и громолене на копита. Той сграбчи светкавично момиченцето и го дръпна настрани под свода на крайпътна порта. Разминаха се на косъм с огромния боен кон, изскочил иззад ъгъла в пълно снаряжение, но без ездач. Задъхан и пеш, след него се появи възрастният коняр на Марио — Федерико. Ецио веднага го позна.

— Torna qui, maledetto cavallo!^[2] — извика Федерико безпомощно след галопиращия кон. Забеляза Ецио и каза: — Ще ми помогнете ли, сър? Това е любимият жребец на чичо ви. Тъкмо се канех да го разседлая и да го почистя, но нещо го уплаши. Много е нервен.

— Не бой се, ще се опитам да го намеря и да ти го върна.

— Благодаря, благодаря… — Федерико избърса чело. — Остарявам.

— Не се тревожи. Остани тук и наглеждай детето. Май се е изгубило.

— Непременно.

Ецио се спусна след коня и скоро го откри. Вече успокоен, похапваше сено от купчината в спряла наблизо каруца. Сепна се леко, когато Ецио наближи, но го позна и не побягна. Ецио го погали ласкаво по врата и го потупа окуражително, после го улови за юздата и го поведе обратно.

По пътя му се удаде да стори още едно добро дело. Срещна млада жена, разтреперана от страх, която се оказа майка на изгубеното момиченце. Той й разказа какво се е случило, стараейки се да омаловажи опасността, на която се беше изложило детето. Обясни й къде е и тя се втурна пред него, викайки:

— София! София!

След малко Ецио чу как момиченцето й отговаря:

— Мамо! Мамо!

След няколко минути и той се присъедини към групичката и подаде юздите на Федерико, който му благодари отново и го помоли да не казва нищо на Марио. Ецио обеща и възрастният мъж поведе жребеца към конюшнята.

Майката го чакаше с дъщеря си и Ецио се обърна усмихнато към тях.

— Тя иска да ви благодари — каза жената.

— Благодаря — послушно повтори София, оглеждайки го със смесица от възхита и страх.

— Занапред не се отделяй от майка си — топло я посъветва Ецио. — Не я оставяй така, capisco?

Момиченцето кимна безмълвно.

— Изгубени сме без вас и вашето семейство, синьоре — обади се майката.

— Правим всичко по силите си — отвърна Ецио, но на влизане в крепостта го налегна тревога. Знаеше, че има сили да отстоява позицията си, но срещата с Макиавели не го изпълваше с радост.

* * *

До срещата оставаше още доста време и за да не тъне в догадки в каква посока ще се отклони разговорът, а и подтикван от любопитство, Ецио се изкачи на крепостната стена да разгледа новите оръдия, с които Марио толкова се гордееше. Бяха няколко, с дула от лят бронз, а край колелата им бяха струпани купчини железни гюлета. Дулата на най-големите бяха дълги десет стъпки и Марио му беше казал, че тежат над 20 000 фунта, но между тях бяха разположени по-малки и по-подвижни топове. От бойниците по цялото протежение на стената стърчаха малки оръдия върху подпори от ковано желязо или върху дървени платформи.

Ецио доближи група стрелци, скупчили се около един от големите топове.

— Красиви зверове! — каза той и прокара ръка по пищната резба около отверстието на оръдието.

— Наистина, месер^[3] Ецио — отвърна водачът на отряда, грубоват старши сержант, когото Ецио помнеше от предишното си посещение в Монтериджони.

— Чух ви да се упражнявате. Може ли да пробвам и аз?

— Естествено, но ние стреляхме с по-малките. Големите са чисто нови. Още не сме разбрали как се зареждат, а главният оръжейник е изчезнал някъде.

— Изпратихте ли да го потърсят?

— Да, господине, но засега безуспешно.

— И аз ще се поогледам наоколо. Все пак тези приятелчета не са тук за украса. Не се знае кога ще ни потрябват.

Ецио продължи обиколката си по крепостната стена. След трийсетина метра дочу силно сумтене откъм барака, издигната на върха на една от кулите. Пред нея лежеше кутия с инструменти и когато той наближи, сумтенето се превърна в хъркане.

В бараката беше тъмно и горещо и миришеше противно на изветряло вино. Когато очите му свикнаха със сумрака, Ецио бързо различи силуета на едър мъж в не особено чиста риза, проснат върху купчина сено. Подритна го леко, но здравенякът само изломоти нещо, поразбуди се и се обърна към стената.

— Salve, месере — побутна го отново Ецио, този път по-силно, с върха на ботушите си.

Мъжът обърна глава към него и отвори едното си око.

— Какво има, приятелю?

— Трябва да заредиш новия топ.

— Не днес, младежо. Утре призори.

— Заради виното загърбваш задълженията си? Капитан Марио едва ли ще се зарадва да го чуе.

— За днес приключих с работата.

— Не е толкова късно. Знаеш ли колко е часът?

— Не. Но не ме е грижа. Правя топове, не часовници.

Ецио бе приклекнал до мъжа, който на свой ред приседна, оригна се звучно и го обля със зловонна миризма на чесън и евтино вино Монталчино. Ецио се изправи.

— Топовете трябва да се подготвят за стрелба. Незабавно — каза той. — Искаш ли да намеря някой по-способен от теб?

Мъжът стана тежко.

— Не прибързвай, приятелю. Няма да позволя другиму да ми пипне оръдията. — Приведе се към Ецио, когато успя да запази равновесие. — Не знаеш как е… много войници не оценяват по достойнство артилерията. Не я познават, естествено. Но очакват да заработи като с магическа пръчка. Не проумяват как да приласкаят оръдията, за да им служат.

— Да разговаряме пътьом — предложи Ецио. — Времето не тъпче на място.

— Да знаеш — продължи главният оръжейник, — че тези неща са от класа. Само най-доброто за капитан Марио. Но не са сложни. Научих за някакво френско ръчно оръжие. Наричат го Железния убиец. Много хитро. Представи си само! Преносим топ! Това е бъдещето, хлапе!

Приближиха групата около оръдието.

— Свикайте следотърсачите! — ведро обяви Ецио. — Открих човека!

Старши сержантът измери оръжейника с присвити очи.

— Пак се наливаше, нали?

— Избухлив съм, вярно — отвърна оръжейникът, — но по душа съм миролюбив човек. Как да оцелея, ако не насърчавам скрития у мен воин с пиене! — Той побутна сержанта встрани. — Да видим какво е положението…

Огледа топа и се нахвърли върху войниците.

— Какво сте направили? Бърникали сте го, нали? Слава Богу, че не сте стреляли, щяхте да ни избиете до крак. Още не са готови. Първо трябва да почистим хубавичко дулата.

— Е, може пък и да не ни дотрябват топове — обади се сержантът. — Врагът ще се разбяга, стига да дъхнеш насреща му!

Оръжейникът обаче не му обърна внимание и се залови да почиства оръдията с желязна пръчка и груби ленени кърпи, напоени с мазнина. Накрая се изправи и разкърши гръб.

— Е, готово! — обяви. Обърна се към Ецио и продължи: — Накарай ги да го заредят — това поне го могат, въпреки че ми отне цяла вечност да ги науча — и можеш да започваш. На онзи хълм сме наредили мишени на нивото на топа. Отначало непременно се цели на същото ниво, та ако експлодира оръдието, да не ти отнесе главата.

— Звучи обещаващо — каза Ецио.

— Опитай, месер. Ето фитила.

Ецио пъхна фитила в дулото и зачака. Един дълъг миг не последва нищо, после топът затрепери, заръмжа и избумтя. Ецио погледна към хълма и видя, че гюлето му е улучило една от мишените.

— Браво! — похвали го оръжейникът. — Perfetto! Отлично! Вече не съм единственият тук, който умее да стреля.

Ецио помоли мъжете да заредят отново и пробва пак, но този път не уцели.

— Е, случва се да пропуснеш — каза оръжейникът. — Ела призори. Тогава ще се поупражняваме пак и окото ти ще свикне.

— Непременно — отвърна младият мъж, без да съзнава, че следващия път ще стреля съвсем на сериозно.