Оливър Боудън
Братството (46)

45

Когато стигна убежището на асасините на остров Тибър, църковните камбани в целия град започнаха да бият, оповестявайки смъртта на папата.

Приятелите му го чакаха.

— Родриго е мъртъв — обяви той.

— Досетихме се по погребалния звън — отвърна Макиавели. — Чудесна работа!

— Умря от ръката на Чезаре.

Настана мълчание. След малко Макиавели заговори отново:

— Ами Чезаре?

— Оцеля, макар папата да се опита да го отрови.

— Змията хапе собствената си опашка — обади се Лисицата.

— Значи изпълнихме мисията си! — извика Клаудия.

— Не — възрази Макиавели. — След като няма кой да го обуздава, Чезаре може отново да надигне глава. Не бива да му позволяваме да обедини останалите си поддръжници. Предстоят ни критични седмици.

— С твоя помощ ще го открия — решително каза Ецио.

— Николо е прав. Трябва да действаме бързо — намеси се Лисицата. — Чуваш ли как тръбят фанфарите? Свикват силите на Борджиите.

— Знаеш ли къде? — попита Бартоломео.

— Възможно е да събират войската си на площада пред двореца на Чезаре в Трастевере.

— Моите хора ще държат града под око — каза Бартоломео.

— Но за да довършим започнатото, ще ни трябва цяла армия.

Ецио извади внимателно Ябълката от торбата. Тя засия приглушено.

— Имаме нея. Тя се равнява на армия.

— Знаеш ли как да я използваш? — попита Макиавели.

— Помня достатъчно от времето, когато Леонардо експериментираше с нея във Венеция — отговори Ецио.

Вдигна странния предмет, съсредоточи се и се опита да му предаде мислите си.

Няколко минути Ябълката не откликна и той се канеше да се откаже, но отначало бавно, а после все по-силно райската частица заблестя ярко, докато ореолът от светлина не ги принуди да закрият очи.

— Отдръпнете се! — изрева Бартоломео, а Клаудия ахна стъписано и дори Лисицата отстъпи назад.

— Това е наука — успокои ги Макиавели, — но непонятна за нас. — Погледна към Ецио: — Де да беше тук Леонардо!

— Щом ни служи, всичко е наред — каза Ецио.

— Вижте! — възкликна Лисицата. — Показва ни камбанарията на „Санта Мария“ в Трастевере. Сигурно Чезаре е там.

— Прав беше — извика Бартоломео. — Но гледай колко войници има!

— Тръгвам. Веднага! — възкликна Ецио, когато образите изчезнаха и Ябълката замря.

— Идваме с теб.

— Не! — вдигна ръка Ецио. — Клаудия, искам да се върнеш в „Разцъфналата роза“ и да наредиш на момичетата си да разкрият всичко, което успеят, за плановете на Чезаре. После мобилизирай доброволците ни. Джилберто, разпрати крадците си из целия град. Нека докладват, ако чуят за прегрупиращи се тамплиери. Враговете ни се борят за живота си. Бартоломео, организирай хората си да са готови за незабавни действия. — Обърна се към Макиавели: — Николо, отивай във Ватикана. Конклавът скоро ще се събере да избере нов папа.

— Така е. И Чезаре несъмнено ще впрегне цялото си влияние, за да издигне на папския трон кандидат, благосклонен към него, или поне някого, когото може да шантажира.

— Но сега кардинал Дела Ровере ще упражни авторитета си, а той, както знаете, е непримирим враг на Борджия. Ако само…

— Ще разговарям с кардинал Камерленго. Изборът сигурно ще се проточи дълго.

— Трябва да се възползваме в пълна степен от междуцарствието. Благодаря, Николо.

— Как ще се справиш сам, Ецио?

— Не съм сам — отвърна Ецио и прибра внимателно Ябълката в кожената торба. — Ще я взема с мен.

— Стига да можеш да я контролираш — недоверчиво се обади Батоломео. — Мен ако питаш, това е творение на Велзевуловата работилница.

— В погрешни ръце, може би. Но докато е при нас…

— Тогава не я изпускай от поглед.

Разделиха се, всеки забързан да се залови с поставената му от Ецио задача. Той самият премина на западния бряг на реката и прекоси тичешком краткото разстояние до църквата, която Лисицата бе разпознал във видението, показано им от Ябълката.

Сцената се бе променила, но Ецио забеляза стройни отряди в униформите на Борджия да напускат площада, очевидно със стриктни указания. Войниците изглеждаха дисциплинирани мъже, съзнаващи, че провалът подписва смъртната им присъда.

Нямаше и следа от Чезаре, но Ецио предполагаше, че още не се е възстановил от погълнатата отрова. Прегрупирането на войските му навярно бе изчерпило и последните му сили и той се бе оттеглил в укрепения си замък недалеч оттук. Ецио тръгна натам.

Смеси се с група прислужници с личния герб на Чезаре върху раменете на мантиите си. Бяха твърде възбудени и не биха го забелязали, дори да не използваше Ябълката като шапка-невидимка. Присламчи се към група стражи и се вмъкна през портите на замъка, които се отвориха бързо да ги пропуснат и после със същата бързина се захлопнаха зад гърбовете им.

Ецио се прокрадна сред сенките на колонадата в двора и обходи протежението на вътрешната стена, надзъртайки през всеки прозорец без кепенци. Най-сетне забеляза врата с двама стражи пред нея. Озърна се. Дворът изглеждаше пуст. Приближи крадешком, извадил Скритото острие, и се нахвърли върху стражите, преди да разберат какво ги е сполетяло. Единият падна веднага. Другият успя да му нанесе удар, който би срязал лявата му китка, ако щитът не я предпазваше. Докато мъжът се съвземе от удивлението от „магията“, Ецио заби острието в гърлото му и той се свлече като чувал на земята.

Вратата беше отключена, а пантите й, както Ецио предпазливо установи, бяха добре смазани и той успя да се промъкне безшумно в стаята.

Беше просторна и мрачна. Асасинът се притаи зад завесата край вратата, поставена да спира течението, и огледа мъжете край голямата дъбова маса в центъра й. По масата, осветена от два железни свещника, бяха разхвърляни документи. Най-видното място заемаше Чезаре, а личният му лекар Гаспар Торела седеше до него. Лицето на Борджия изглеждаше сиво и той се потеше обилно, втренчил очи в офицерите си.

— Трябва да ги откриете до един — каза той и стисна дръжките на стола, опитвайки се да стане.

— Те са навсякъде и същевременно никъде — обади се безпомощно един от събеседниците му.

— Ще го направите! На всяка цена!

— Няма да се справим без вас, господарю. Асасините са се прегрупирали, французите се оттеглиха или побягнаха, а нашите войски са неспособни да им противостоят. Имат шпиони навсякъде и хората ни вече не съумяват да ги обезвреждат. Ецио Аудиторе е спечелил мнозина граждани за каузата си.

— Аз съм болен, идиоти! Разчитам на вашата инициативност. — Чезаре въздъхна и се облегна назад. — Едва не ме убиха, но още мога да хапя.

— Господарю…

— Само ги удържайте за известно време, ако за повече не ви бива. — Чезаре млъкна да си поеме дъх, а доктор Торела зашепна успокоително на пациента си и избърса челото му с памучна кърпа, натопена в оцет или друга киселина с остра миризма.

— Скоро — продължи Чезаре, — съвсем скоро Микелето ще пристигне в Рим с войските ми от Романя и от Севера и тогава ще разбием асасините на пух и прах.

Ецио пристъпи напред и извади Ябълката.

— Заблуждаваш се, Чезаре — каза властно той.

Чезаре подскочи в стола с ококорени от страх очи.

— Ти! Колко живота имаш, Ецио? Този път обаче ще умреш. Извикайте стражите! Веднага! — изрева той на офицерите си, а лекарят го изведе през вътрешната врата на стаята.

Бърз като светкавица, един от офицерите се спусна към входа да вдигне тревога, а другите извадиха пистолетите си и ги насочиха към Ецио, който със същата бързина извади Ябълката от торбата и я протегна напред. Нахлупи качулката на туниката си ниско над очите, за да ги предпази, и се съсредоточи.

Ябълката запулсира и засия, а сиянието се превърна в нажежен до бяло лъч, който не излъчваше топлина, но блестеше ярко като слънце. Стаята побеля.

— Що за магия? — изкрещя един от офицерите и стреля като обезумял.

По случайност куршумът улучи Ябълката, но тя остана непокътната, сякаш замерена с шепа пръст.

— Сам Бог закриля този човек! — изрева друг, закрил напусто очи и олюляващ се слепешката към вратата.

Светлината засия още по-ярко и офицерите се скупчиха край масата, притиснали лица с длани.

— Какво става?

— Как е възможно?

— Пощади ме, Господи!

— Не виждам нищо!

Стиснал вглъбено устни, Ецио продължаваше да предава мислите си чрез Ябълката, но дори той не смееше да надникне изпод качулката. Реши, че е време да спре. Заля го вълна от изтощение, а Ябълката, невидима под ореола от светлина, внезапно замря. В стаята не се чуваше нито звук. Ецио свали предпазливо качулката и видя, че почти нищо не е променено. Свещите върху масата разпръскваха невъзмутимо сумрака, сякаш да го уверят, че случилото се е сън. Пламъците не трепваха, понеже нямаше и помен от ветрец.

Гоблените по стените бяха напълно избелели и всички офицери лежаха мъртви край масата освен онзи, който бе тръгнал към вратата. Той се беше сгърчил пред нея с ръка, застинала върху резето. Ецио го отмести, за да излезе.

Когато го претърколи, надзърна неволно в очите му. Прииска му се да не го беше правил — никога нямаше да забрави гледката.

— Почивай в мир — каза Ецио.

Побиха го тръпки при мисълта, че отприщи ли се могъществото на Ябълката, тя е способна да контролира човешкото съзнание и да разкрива нечувани възможности и светове. И да причини разруха, каквато въображението не би могло да нарисува.