Оливър Боудън
Братството (45)

44

Ецио профуча по Пасето ди Борго, която свързваше Кастел Сант’Анджело с Ватикана. Прииска му се да беше довел неколцина от хората си или да разполагаше с време да си намери кон, но неотложността на мисията го окриляваше и стражите, които се изпречваха на пътя му, се разбягваха, втрещени от главоломната му бързина.

Щом стигна Ватикана, Ецио тръгна към беседката в двора, където Лукреция твърдеше, че е Ябълката. След смъртта на Родриго съществуваше реален шанс да изберат нов папа, неподвластен на влиянието на Борджия, понеже на Съвета на кардиналите — с изключение на подкупените му членове — вече му бе дошло до гуша да прекланя глава пред чуждестранната фамилия.

Ецио обаче трябваше непременно да спре Чезаре, преди той да вземе Ябълката и да се възползва от могъществото й, колкото и смътно да го разбира. Беше назрял моментът да си върне изгубеното и да нанесе съкрушителен удар върху врага. Сега или никога.

Дворът беше безлюден. Ецио забеляза, че по средата вместо фонтан се издигаше скулптура от пясъчник на борова шишарка в каменна чаша върху колона, висока около десетина стъпки. Огледа огрения от слънцето двор. Беше пуст, с прашен бял плочник, толкова ярък, че заслепяваше очите му. Нямаше дори колонада, а по стените на околните сгради не се виждаха никакви орнаменти, макар да различи редици от тесни прозорци, разположени нависоко, а долу — по една затворена врата от всяка страна. Необичайно аскетично място.

Погледна отново към каменната шишарка и приближи до нея. Вгледа се отблизо и забеляза тесен процеп между върха на шишарката и основата й, който се виеше по цялото й протежение. Изкачи се по колоната и откри, че може да се задържи, вкопчил се с пръстите на краката си и с една ръка. Прокара другата по ръба на шишарката, където се намираше процепът, и опипа внимателно за грапавина, издаваща скрито резе или бутон.

Ето! Намери го! Натисна го леко и върхът на шишарката отскочи назад върху бронзовите си панти, вградени здраво в мекия камък и подсилени с цимент. В центъра на разкрилата се кухина забеляза тъмнозелена кожена торба. Разхлаби вървите й и бледото сияние отвътре потвърди надеждите му — беше открил Ябълката!

С разтуптяно сърце вдигна торбата — познаваше методите на Борджия и се опасяваше, че може би са поставили клопка, но се налагаше да рискува.

Къде, по дяволите, беше Чезаре? Тръгна преди него и несъмнено бе яздил дотук.

— Моя е! — извика студен, жесток глас зад гърба му.

Стиснал торбата, Ецио скочи леко на земята и се обърна към Чезаре, влетял преди миг от вратата в южната стена, последван от отряд телохранители. Те се разпръснаха из двора, обграждайки Ецио.

„Разбира се — каза си Ецио, Чезаре не вярва в честните двубои и се е забавил, докато свика подкрепление“.

— Изпреварих те — подразни го.

— Нищо не печелиш, Ецио Аудиторе. Отдавна си трън в очите ми. Но стига толкова! Сабята ми ще сложи край на това!

Чезаре извади нова-новеничка скиавона^[1] с обли предпазители за ръката и пристъпи към Ецио. В същия миг обаче лицето му посивя, той се хвана за корема и коленете му се подгънаха. „Очевидно противоотровата не е била достатъчно силна“, помисли си Ецио с въздишка на облекчение.

— Стражи! — изломоти Чезаре, борейки се да остане на крака.

Войниците бяха десетима, петима въоръжени с мускети.

Ецио хукна към близката колона, привеждайки се и скачайки заради куршумите, които се забиваха по плочника и по стените. Измъкна отровните стрелички от колана, изскочи от прикритието си, приближи към войниците с мускетите и започна да хвърля стрелите една по една. Хората на Чезаре не очакваха ответен удар и се спогледаха стъписано. Всички стрели на Ецио улучиха смъртоносно целите си. За секунди трима стражи паднаха повалени от отровата в остриетата.

Възвърнал си самообладанието, единият от войниците на Чезаре метна мускета си като тояга, но Ецио се сниши и оръжието описа дъга над главата му. Той хвърли бързо останалите две стрелички и порази всички войници с мускети. Не му остана време да си прибере смъртоносните остриета, както го беше посъветвал Леонардо.

Петимата им другари се съвзеха от първоначалния шок — понеже очакваха войниците с пушките да обезвредят светкавично асасина — и нападнаха Ецио с тежките си извити мечове. С почти танцова стъпка той отбягна тромавите им удари — твърде тежките мечове бяха мудни и неповратливи — и извади отровното острие и камата си. Не биваше да губи време, защото Чезаре можеше да се съвземе. С техника, по-пестелива и по-ефективна от обичайното, той парираше мечовете на противниците с камата и ги довършваше с отровното острие. Първите двама паднаха като покосени, а останалите трима решиха да атакуват едновременно. Ецио отстъпи пет бързи крачки назад, насочи камата напред и нагоре и се спусна към най-близкия противник. На една ръка разстояние се плъзна ничком на колене под оръжието на смаяния страж. Отровното острие облиза бедрото на мъжа, а Ецио се гмурна към останалите двама, насочил камата си към сухожилията на прасците им. Те се строполиха с писъци, когато острието му срещна целта си.

Чезаре наблюдаваше сцената, онемял от удивление, и когато Ецио се спусна към последните трима войници, той реши да не дочака изхода на схватката. Събра сили, обърна се и побягна.

Заобиколен от стражите и в невъзможност да го догони, Ецио го зърна как изчезва.

Все пак Ябълката беше у него и той помнеше способностите й — би ли могъл да забрави? — добре, за да я използва, щом сражението приключи, да го преведе през Ватикана по различен маршрут, понеже Чезаре несъмнено се бе погрижил да разположи копоите си по Пасето ди Борджо.

По повърхността на Ябълката в кожената торба засия път през високи, покрити с фрески зали и кабинети, към Сикстинската капела и оттам по виещ се на юг коридор, който водеше в катедралата „Свети Петър“. Такава сила излъчваше райската частица, че свещениците и монасите във Ватикана извръщаха лица и отбягваха Ецио, а папските стражи не помръдваха от местата си.

Ецио се запита кога ли новината за смъртта на папата ще достигне всички етажи на ватиканската йерархия. Щеше да последва хаос и необходимост от силна ръка, която да го овладее, и той се надяваше Чезаре да не успее да се възползва от объркването и да предяви претенции ако не за папския пост — категорично непостижима мисия — то поне за избора на нов глава на Църквата, приятелски настроен към амбициите му.

Ецио подмина „Пиета“ — изящната нова скулптура на Микеланджело — излезе от базиликата и се смеси с гъмжилото в занемарения стар площад пред източния й вход.