Метаданни
Данни
- Серия
- Орденът на асасините (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Brotherhood, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Ничева-Карастойчева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Оливър Боудън. Братството
Английска. Първо издание
Редактор: Евгения Мирева
ИК „Ера“, София, 2011
Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо̀
ISBN: 978–954–389–128–3
История
- —Добавяне
40
Щабквартирата на генерал Дьо Валоа се намираше сред руините на укрепените римски казарми на някогашната лична императорска гвардия — преторианската стража, в североизточния край на Рим. В онези дни те вече бяха извън смалилия се град, който по време на разцвета си — преди 1500 години — беше най-големият в света и се славеше с един милион жители.
Ецио и отрядът му настигнаха Бартоломео по пътя и сега бяха спрели върху малко възвишение близо до френския лагер. Опитали бяха да атакуват, ала куршумите им отскачаха безпомощно от здравите нови стени, които Валоа бе издигнал над старите. Отдръпнаха се извън обсега на яростния ответен огън, с който французите посрещнаха набега им. Бартоломео безсилно ругаеше противника.
— Страхливци! Крадете жените на хората и се криете в бърлогите си! Ха! Между бедрата ви не виси нищо, чувате ли? Нищичко! Vous n’avez pas une couille entre vous tous! E, допадна ли ви френският ми, кучи синове?
Французите изстреляха един топовен залп. Асасините се намираха в обсега на оръдието и гюлето се заби в земята на няколко крачки от тях.
— Слушай, Барто — каза Ецио, — успокой се. Няма да й помогнеш, ако те убият. Да се прегрупираме и да атакуваме портите, както при Арсенала във Венеция, когато преследвахме Силвио Барбариго.
— Няма да стане — мрачно отбеляза Бартоломео. — Пред портите са струпани повече французи, отколкото по парижките улици.
— Тогава ще се изкатерим по бойниците.
— Няма как. А и да успееш, ще ти налетят толкова много, че дори ти няма да им устоиш. — Добави унило: — Пантасилея щеше да измисли нещо. — По потиснатото му изражение Ецио разбра, че приятелят му се е отчаял съвсем. — Може би това е краят — додаде той мрачно. — Трябва да направя, каквото иска — да отида в лагера им призори, да се опитам да го умилостивя с дарове и да се надявам кучият син да я пощади. Жалък страхливец!
Ецио бе потънал в размисъл. Щракна развълнувано с пръсти.
— Как не се досетих по-рано?
— Моля? Аз ли казах нещо?
Очите на Ецио светнаха.
— Да се връщаме в казармите.
— Какво?
— Дай сигнал на хората си да се оттеглят. Там ще ти обясня. Хайде!
— Дано идеята си струва — каза Бартоломео и нареди на войниците си: — Отстъпваме!
Върнаха се по тъмно. Щом слязоха от конете и ги разседлаха, Ецио и Бартоломео отидоха в стаята с географските карти и седнаха да обсъдят положението.
— Е, какъв ти е планът?
Ецио разгърна подробна карта на Кастра Претория и околностите. Насочи показалец към вътрешността на укреплението.
— Доберем ли се вътре, ще надвием охраната. Прав ли съм?
— Да, но…
— Особено ако ги изненадаме.
— Да, разбира се. Елементът на изненадата винаги…
— Тогава трябва да намерим много френски униформи. И оръжия. Бързо. Призори ще се върнем там, без да ни мигне окото. Но нямаме време за губене.
По суровото лице на Бартоломео проблесна разбиране. И надежда.
— Ха! Ти, стар хитрецо! Ецио Аудиторе, ти наистина си ми събрат по душа. И умът ти сече като на Пантасилея. Magnifico![1]
— Дай ми група мъже. Ще нахлуя в кулата им и ще взема каквото ни трябва.
— Ще те подсигуря с подкрепление. Войниците ми ще съблекат униформите на мъртвите французи.
— Добре.
— И Ецио…
— Да?
— Гледай да ги елиминираш чисто. Окървавени униформи не ни вършат работа.
— Няма да усетят нищо — отвърна Ецио. — Довери ми се.
Докато Бартоломео подбираше мъже за задачата, той извади кожената си торба и взе от нея отровното острие.
Яхнаха конете с увити в зебло копита и поеха тихо към кулата на Борджия, охранявана от французите. Когато приближиха, Ецио заръча на мъжете си да чакат, а той се заизкачва по външната стена умело като обитател на далечните Алпи, елегантен и потаен като котка. Една драскотина от отровното острие бе достатъчна да умъртви противника, а самонадеяните французи не бяха оставили много стражи. Малцината войници бяха абсолютно неподготвени за нападението и предадоха Богу дух, преди да осъзнаят какво им се случва. Щом отстрани стражите, Ецио отвори главната порта. Пантите изскърцаха и сърцето му се сви. Почака, наострил слух, но гарнизонът не се разбуди. Хората му нахлуха тихомълком в кулата, влязоха в спалните и елиминираха обитателите им почти без борба. Събирането на униформите отне повече време, но след час вече се бяха върнали в казармите на Бартоломео, успешно изпълнили мисията.
— Има малко кръв по тази — оплака се Бартоломео, преравяйки военните им трофеи.
— Само той беше наистина нащрек. Наложи се да го убия по традиционния начин — със сабята — обясни Ецио, докато избраните за следващата операция мъже надяваха френските униформи.
— Е, подай ми и една от безобразните им ризници — каза Бартоломео.
— Не ти трябва — отвърна Ецио, навличайки лейтенантска униформа.
— Как така?
— Че как иначе! Нали според плана си се предал на френски патрул — на нас — и ние те отвеждаме при генерала херцог Дьо Валоа.
— О, да, да — замисли се сериозно Бартоломео. — После какво?
— Барто, защо не си ме слушал внимателно? После твоите мъже атакуват — по мой сигнал.
— Чудесно! — ухили се Бартоломео. — Побързайте! — извика той на хората си, които още се обличаха. — Вече надушвам зората, а ни чака дълъг път.
Препуснаха в тъмнината, но оставиха конете си на известно разстояние от френската щабквартира под опеката на оръженосците. Преди да потеглят, Ецио провери малкия пистолет от Кодекса, който Леонардо беше усъвършенствал и сега не се налагаше да го презарежда след всеки изстрел. Закопча го дискретно под ръкава си.
После пое с групата „френски“ войници към Кастра Претория.
— Дьо Валоа смята, че Чезаре ще повери управлението на Италия на французите — заговори Бартоломео, докато с Ецио крачеха рамо до рамо.
Ецио играеше ролята на командир на отряда, който лично щеше да предаде Бартоломео на генерала.
— Жалък глупак! — продължи огромният асасин. — Толкова е заслепен от нищожните капки благородническа кръв в жилите си, че не вижда по-далеч от носа си, камо ли бойното поле! Нещастен изроден изтърсак! — Той замълча. — Но ти знаеш и аз знам, че каквото и да си въобразяват французите, Чезаре смята да е първият крал на обединена Италия.
— Освен ако не го спрем.
— Да… — проточи Бартоломео. — Всъщност, колкото и гениален да е планът ти, на мен лично не ми харесва да прибягвам до такива номера. Аз вярвам в честната битка, където побеждава по-добрият.
— Чезаре и Дьо Валоа подхождат различно, но и двамата се бият мръсно и ние нямаме избор. Каквото повикало — такова се обадило.
— Хмм! Някой ден хората няма да се надлъгват. И тогава ще видим на какво всъщност е способно човечеството.
— Чувал съм го отнякъде.
— И още как! Написал го е баща ти.
— Шшт!
Наближаваха френския лагер и Ецио различи няколко фигури да крачат пред тях — френски патрул обхождаше околностите на укреплението.
— Какво ще правим? — прошепна Бартоломео.
— Ще ги убия, не са много, но трябва да действаме безшумно.
— Остана ли отрова в малката ти джунджурийка?
— Тези са бдителни и са далеч един от друг. Поваля ли един и ме забележат, някой ще вдигне тревога.
— Защо да ги убиваме? Нали сме във френски униформи. Така де… вие сте.
— Ще ни разпитват. Ако влезем, водейки те окован във вериги…
— Вериги?!
— Тихо! Влезем ли, Дьо Валоа ще е толкова доволен, че няма да се сети да попита откъде сме изникнали. Поне се надявам да е така.
— Този малоумник? Не бой се! Но как ще се отървем от тези? Не можем да ги застреляме. Пушките са като фанфари.
— Ще ги застрелям с това. — Едио извади малкия, бързо зареждащ се арбалет на Леонардо. — Преброих ги. Петима са, а аз имам шест стрели. Още е тъмно и няма как да се прицеля оттук, та ще приближа малко. Ти ме чакай тук с останалите.
Ецио се прокрадна напред, докато застана на двайсетина крачки от първия френски страж. Издърпа назад тетивата, постави стрела в улея, опря арбалета към рамото си, прицели се бързо в гърдите на мъжа и стреля. Чу се приглушено изщракване, тетивата бръмна тихо и войникът падна като марионетка с прерязани конци. Ецио вече се прокрадваше през трънаците към следващата си жертва. Арбалетът изжужа и стреличката се заби в гърлото на стража, който издаде гъргорещ звук и коленете му се подкосиха. Ецио използва всичките шест стрели, понеже не улучи последната си жертва с първия изстрел. Изгуби за миг самообладание, но зареди отново арбалета и стреля, преди войникът да успее да реагира на странния приглушен звук.
Арбалетът остана без амуниции, но въпреки това Ецио поблагодари мислено на Леонардо. Знаеше, че оръжието ще му послужи и друг път. Прикри криво-ляво телата на убитите войници, надявайки се да не ги забележи никой. Припомни си съвета на Леонардо и събра използваните стрелички. Прибра арбалета и се върна при Бартоломео.
— Приключи ли? — попита го той.
— Да.
— Сега е ред на Валоа — заключи Бартоломео. — Ще го накарам да пищи като заклана свиня.
Небето просветляваше и зората, увита в ръждива мантия, пристъпваше по росата из далечните източни възвишения.
— Да вървим! — каза Бартоломео.
— Добре! — отвърна Ецио и окова ръцете му, преди да успее да възрази. — Не се безпокой, с фалшиви пружини са. Просто свиваш ръка в юмрук и те падат. Но, за бога, изчакай да дам знак. И между другото, „стражът“ отляво ще стои близо до теб. Бианка е скрита под мантията му. Само се протягаш и… — Гласът на Ецио прозвуча предупредително: — Но единствено при мой сигнал.
— Да, господине! — усмихна се приятелят му.
Начело на отряда си, с Бартоломео на две крачки зад него със специален ескорт от четирима Ецио пое смело към главната порта на френската щабквартира. Лъчите на изгряващото слънце сияеха по ризниците и броните им.
— Спрете! — заповяда им сержантът на стражата пред главната порта, заобиколен от дузина тежковъоръжени войници. Беше забелязал френските униформи и нареди: — Представете се!
— Аз съм лейтенант Гилмо. Водим генерал Д’Алвиано при негово превъзходителство херцог Дьо Валоа. Генерал Д’Алвиано е обезоръжен и се предава на милостта на мосю дука — отговори Ецио на отличен френски, при което Бартоломео вдигна удивено вежди.
— Е, лейтенант Гилмо, херцогът ще се зарадва, че генерал Д’Алвиано се е вразумил — каза капитанът на стражата, поел нещата в свои ръце. — Но долавям нещо в акцента ви, което не мога да определя. Кажете ми от коя част на Франция произхождате?
Ецио пое дълбоко дъх.
— Монреал — отвърна твърдо той.
— Отворете портите! — нареди капитанът на стражата на лейтенанта си.
— Отворете портите! — изкрещя лейтенантът.
След секунди Ецио поведе хората си към сърцето на френската щабквартира. Изостана малко, за да се изравни с „пленника си“ Бартоломео и с ескорта му.
— Ще ги избия до крак — промърмори Бартоломео — и ще изям бъбреците им за закуска. Между другото, не знаех, че говориш френски.
— Понаучих го във Флоренция — обясни нехайно Ецио. — От две момичета.
Поздрави се мислено, че акцентът му е издържал изпитанието.
— Мошеник! Е, казват, че няма по-добро място да усвоиш език…
— От Флоренция ли?
— Не, глупчо! От леглото.
— Млъкни!
— Сигурен ли си, че оковите са фалшиви?
— Не още, Барто. Бъди търпелив и мълчи!
— Търпението ми се изчерпва. Какво казват?
— По-късно ще ти обясня.
„Слава Богу, че френският на Бартоломео се ограничава до две-три думи“, помисли си Ецио, заслушан в обидите, сипещи се по адрес на приятеля му: „Италианско куче!“, „Преклони значи глава пред по-добрите!“, „Кротък е като агънце сега!“.
Скоро обаче войниците замлъкнаха, понеже стигнаха широкото стълбище към входа на личното крило на френския генерал. Начело на група офицери стоеше самият Дьо Валоа, повел затворничката си Пантасилея. Ръцете й бяха завързани зад гърба, а глезените й бяха оковани в хлабави вериги, позволяващи й да ходи, но с малки крачки. При вида й Бартоломео изръмжа гневно. Ецио го срита.
Дьо Валоа вдигна длан.
— Насилието е излишно, лейтенант. Но ви поздравявам за усърдието. — Той насочи вниманието си към Бартоломео: — Драги ми генерале, явно си помъдрял.
— Стига глупости! — изръмжа Бартоломео. — Пусни жена ми и свали оковите от ръцете ми!
— О, божичко — каза Дьо Валоа. — Колко е властен, макар в жилите му да не тече и капчица синя кръв.
Ецио понечи да даде уречения сигнал, но Бартоломео отвърна гръмогласно на Валоа:
— Кръвта ми струва повече от съмнителната течност във вените ти!
Мъжете наоколо застинаха.
— Как смееш? — побеля Дьо Валоа от гняв.
— Въобразяваш си, че оглавиш ли армия, благородническият ти статут е гарантиран? Но благородните духом се бият редом с мъжете си и не отвличат коварно жени, за да си спестят борбата.
— Варварите са непоправими — злобно отбеляза дьо Валоа, извади пистолет и го насочи към главата на Пантасилея.
Ецио разбра, че се налага да действа незабавно. Измъкна пистолета си и стреля във въздуха. В същия момент Бартоломео, едва дочакал сигнала, сви юмруци и оковите отлетяха настрани.
Възцари се хаос. Предрешените войници, придружаващи Ецио, нападнаха стъписаните французи, а Бартоломео, сграбчвайки Бианка от „стража“ вляво, се спусна по стълбите. Дьо Валоа обаче го изпревари. Повлече Пантасилея и я издърпа в сградата, захлопвайки вратата зад гърба си.
— Ецио! — примоли се Бартоломео. — Трябва да спасиш съпругата ми. Само ти би могъл. Това място е непробиваемо като сейф.
Ецио кимна и се усмихна окуражително на приятеля си. Огледа постройката. Не особено внушителна, но издигната наскоро и проектирана от френските архитекти като непревземаемо укрепление. Единственият начин да проникне вътре беше през покрива, откъдето никой не би очаквал атака, и който, следователно, навярно беше ахилесовата пета на укреплението.
Ецио изкачи тичешком стълбите и възползвайки се от мелето долу, което отвличаше вниманието на всички, се огледа за място, откъдето да се изкачи. Внезапно дузина французи се спуснаха след него, размахали огрени от слънцето саби, но в миг Бартоломео застана между тях и Ецио, вдигнал заплашително Бианка.
Макар и на вид непристъпни, в стените на личното крило на Дьо Валоа имаше достатъчно процепи и пукнатини, които Ецио проследи с поглед, набелязвайки си маршрут, и след секунди се озова на покрива. Той беше плосък, покрит с керемиди върху дървени греди. Горе дежуряха петима френски войници, които го пресрещнаха, когато прескочи парапета, и настояха за парола. Разбраха, че не може да им отговори, и му налетяха с вдигнати алебарди. За негово щастие не бяха въоръжени с мускети или с пушки. Ецио простреля първия, после извади сабята си и нападна останалите четирима. Те се съпротивляваха отчаяно, обграждаха го и мушкаха безмилостно с върховете на алебардите. Единият успя да разкъса ръкава, прониза и разкървави лакътя му, но острието се плъзна безобидно по металния щит върху лявата му ръка.
С помощта на щита и сабята Ецио отблъскваше френетичните удари. Необходимостта да се опълчи на четирима наведнъж, засенчваше майсторството му със сабята, но представата за любимата жена на Бартоломео му вдъхваше сили — не биваше да се проваля, не трябваше да се проваля. Най-сетне везните се наклониха на негова страна; сниши се под две саби, насочени към главата му и посрещна трета с щита, отклонявайки я да блокира четвъртата. Маневрата му осигури необходимото пространство и той разсече смъртоносно челюстта на единия от противниците. Оставаха трима. Пристъпи към по-близкия французин, притисна го назад, лишавайки го от възможност да замахне с меча си, и заби Скритото острие в корема му. Още двама. И двамата изглеждаха притеснени. Лишени от предимството на численото превъзходство, те паднаха сразени, неуспели да противостоят на вещината, с която Ецио владееше сабята. Задъхан, той се облегна за секунда на сабята си, изправен сред петимата си погубени противници.
В центъра на покрива се откриваше голяма квадратна пролука. Ецио презареди пистолета си и пристъпи бавно към нея. Както очакваше, оттам се откриваше гледка към двор без никакви орнаменти и растения, маси или столове, макар да видя две-три каменни пейки около сух фонтан.
Когато надзърна над ръба на покрива, чу гръм и един куршум изжужа край лявото му ухо, принуждавайки го да се отдръпне. Не знаеше колко пистолети носи Дьо Валоа. Ако имаше само един, му трябваха десет секунди да го презареди. Ецио съжали за арбалета, но нямаше какво да направи. Пъхнати в колана му, се гушеха петте отровни стрелички. Но за да ги използва, трябваше да е съвсем близо до целта, а и не искаше да рискува живота на Пантасилея.
— Не се приближавай! — изкрещя Дьо Валоа отдолу. — Иначе ще я убия!
Ецио се прокрадна към ръба и надникна към двора, но стрехата ограничаваше полезрението му. Не виждаше никого долу, но долавяше паниката в гласа на Дьо Валоа.
— Кой си ти? — извика генералът. — Кой те изпраща? Родриго? Предай му, че Чезаре измисли всичко.
— Най-добре ми разкажи от игла до конец какво знаеш, ако искаш да се върнеш невредим в Бургундия.
— И тогава ще ме пуснеш?
— Ще видим. И косъм не бива да пада от главата на жената. Застани така, че да те виждам — нареди му Ецио.
Под него Дьо Валоа се подаде изпод колонадата, обграждаща двора, и приближи до сухия фонтан. Ръцете на Пантасилея бяха завързани зад гърба и той я държеше за каишка, вързана за въже, омотано около шията й. Ецио забеляза, че е плакала, но сега беше притихнала и стоеше с високо вдигната глава. Изгледа Дьо Валоа тъй смразяващо, че ако очите й бяха оръжие, щяха да засенчат всички онези от Кодекса, взети заедно.
Ецио се запита колцина ли се крият долу при тях, макар страхливият глас на генерала да подсказваше, че е притиснат до ъгъла и не вижда изход.
— Чезаре подкупва кардиналите, за да не подкрепят папата и да ги привлече на своя страна. Успееше ли да подчини цялата страна, аз щях да тръгна с войската си към столицата, да завладея Ватикана и да смажа всички, които се противопоставят на волята му.
Дьо Валоа размаха диво пистолета си и когато се обърна, Ецио забеляза, че има още два, затъкнати в колана му!
— Не беше моя идея — продължи херцогът. — Такива кроежи са под нивото ми.
В гласа му прозвуча отглас от предишната суета. Ецио се запита дали не му предоставя твърде много свобода на действие. Пристъпи напред и скочи в двора, приземявайки се снишен като пантера.
— Не приближавай! — изкрещя Дьо Валоа. — Или…
— Докоснеш ли я, стрелците ми по покрива ще те надупчат на решето като свети Себастиан — просъска Ецио. — И какво ти предложиха насреща, благородническо нищожество?
— Понеже съм потомък на рода Валоа, Чезаре ми обеща да упражня рожденото си право и да се възкача на трона на Италия.
Ецио едва сдържа напушилия го смях. Бартоломео не преувеличаваше — тъкмо обратното — когато нарече този самохвалко малоумник. Но Пантасилея беше в ръцете му и той все още беше опасен.
— Добре. Сега пусни жената.
— Първо ме изведи оттук. Тогава ще я пусна.
— Не.
— Приближен съм на крал Луи. Поискай каквото желаеш от Франция, и то ще бъде твое. Имение може би? Титла?
— Вече си имам. Тук. И ти никога няма да ги управляваш.
— Борджиите се опитаха да нарушат естествения ход на нещата — изхленчи Дьо Валоа, променяйки тактиката. — Аз ще го възвърна. Начело трябва да застане синята кръв, а не престъпната, омерзена кръв, която тече в техните вени. — Той замълча. — Знам, че ти не си варварин като тях.
— Нито ти, нито Чезаре, нито папата, нито друг, който не отстоява мира и справедливостта, не ще управлява Италия, докато в тялото ми има и капчица живот — отвърна Ецио и се придвижи бавно напред.
Френският генерал сякаш бе окаменял от страх. Ръката, която опираше пистолета в слепоочието на Пантасилея, потрепери, но той не помръдна. Очевидно бяха сами в сградата, освен ако останалите й обитатели не бяха само прислужници, изпокрили се благоразумно.
До слуха им долитаха отмерени, тежки, целенасочени удари и външната порта вибрираше. Бартоломео явно бе сломил французите и беше докарал тарани.
— Моля те — с пресеклив глас подхвана генералът. — Ще я убия…
Погледна към отвора на покрива, търсейки с очи въображаемите стрелци на Ецио, без да се досеща, както се опасяваше асасинът, че лъковете отдавна са излезли от употреба в съвременното военно дело, макар все още да бяха по-бързи от мускета и пистолета.
Ецио пристъпи още една крачка напред.
— Ще ти дам всичко, което пожелаеш. Тук има много пари — за заплата на войниците са, но ще ти ги дам до последния грош. Готов съм… готов съм на всичко.
Генералът го умоляваше по такъв жалък начин, че Ецио едва прикриваше презрението си. Нима този човек наистина се виждаше като крал на Италия?
Не си струваше дори да го убие.
Вече беше съвсем близо до него и двамата се погледнаха в очите. Ецио измъкна бавно пистолета, после и въжето от безпомощните ръце на генерала. С въздишка на облекчение Пантасилея прекрачи встрани, наблюдавайки сцената с разширени очи.
— Аз… аз исках само уважение — тихо отрони генералът.
— Истинското уважение — каза Ецио — се печели, не се наследява, нито се купува. И не се добива със сила. „Oderint dum Metuant“ е една от най-глупавите сентенции. Нищо чудно, че Калигула я е присвоил: „Нека мразят, стига да се страхуват“. Нищо чудно, че и нашият днешен Калигула живее по нейния аршин. И ти му служиш!
— Служа на моя крал — Луи XII — унило отвърна Дьо Валоа. — Но може би си прав. — В очите му просветна надежда. — Трябва ми малко време…
Ецио въздъхна.
— Уви, приятелю! Времето ти изтече.
Вдигна сабята си, а Дьо Валоа разбра и най-сетне прояви достойнство. Коленичи и наведе глава.
— Requiescat in Pace — каза Ецио.
С могъщ трясък портата се разби на трески и зейна, разкривайки Бартоломео — прашен и окървавен, но невредим, застанал начело на хората си. Втурна се към съпругата си и я прегърна толкова силно, че й секна дъхът. После се зае да свали въжето от шията й толкова нервно и непохватно, че Ецио го отмени. Бартоломео преряза веригите на краката й с два удара с Бианка и вече по-спокоен, развърза китките й.
— О, Пантасилея, обич моя, мое сърце и душа. Обещай ми повече да не изчезваш така. Изгубен съм без теб.
— Не си. Ти ме спаси.
— Ах! — Бартоломео я погледна смутено. — Не. Не аз… Ецио! Той измисли…
— Пантасилея — прекъсна го Ецио, — радвам се, че си невредима.
— Скъпи Ецио, как да ти се отблагодаря? Ти ме спаси.
— Бях само инструмент, част от гениалния план на съпруга ти.
Бартоломео го погледна със смесица от объркване и признателност.
— Моят принц! — възкликна Пантасилея и прегърна съпруга си. — Моят герой!
Бартоломео поруменя и смигна на Едио.
— Е, щом съм твоят принц, най-добре да си заслужа титлата. Знай, че идеята не беше само моя.
Когато се обърнаха да вървят, Пантасилея мина край Ецио и прошепна:
— Благодаря.