Оливър Боудън
Братството (4)

3

Разветите мантии на кардиналите се разделиха като разбунено море, за да сторят път на четирима войници, втурнали се по петите на Ецио и Марио. Паника овладя тълпата, кардиналите крещяха стъписано и уплашено, а Ецио и Марио се оказаха обкръжени от човешка стена. Обърканите духовници неволно им препречваха пътя, навярно несъзнателно събрали смелост при вида на тежковъоръжените стражи с искрящи на слънцето брони. Четиримата войници на Борджия извадиха мечовете си, втурнаха се в кръга и се насочиха към Ецио и Марио, които на свой ред извадиха сабите си.

— Оставете оръжията и се предайте, асасини. Заобиколени сте от двойно повече противници — извика водачът на войниците и пристъпи напред.

Преди да продължи, Ецио скочи към него, усетил как силата се връща в изтощените му крайници. Водачът не успя да реагира, изненадан от смелостта на врага в толкова неизгодно положение. Сабята на Ецио разсече, свистейки, въздуха. Стражът се опита безуспешно да парира удара с меча си, но Ецио просто го изпревари. Сабята на асасина улучи целта с безпощадна точност, разрязвайки голия врат на войника и разплисквайки фонтан от кръв. Тримата му другари застинаха, удивени от бързината на асасина, загубили ума и дума от сръчността на противника. Забавянето подписа смъртната им присъда. Едва изписал първата си гибелна дъга със сабята, Ецио вдигна лявата си ръка, механизмът на скритата кама изщрака, безмилостното острие изскочи от ръкава му и се заби между очите на втория страж, преди мъжът да успее да раздвижи дори един мускул в защита.

Междувременно Марио бе отстъпил незабелязано две крачки встрани, скъсявайки разстоянието между себе си и останалите двама стражи, погълнати все още от шокиращата безпощадност, разгръщаща се пред погледите им. Още две крачки и сабята на Марио се заби под бронята на по-близкия мъж, разкъсвайки зловещо торса му. Лицето на войника се сгърчи от изненада и болка. Остана само един. С ужасени очи той се извърна, готов да побегне. Твърде късно. Острието на Ецио прониза дясната му подмишница, а сабята на Марио се заби в бедрото му. Мъжът изстена и се свлече на колене, а Марио го събори ничком с ритник.

Двамата асасини се озърнаха — кръвта на стражите се лееше по плочника и попиваше в алените подгъви на кардиналските мантии.

— Да вървим, преди да ни налети нов отряд на Борджия!

Те размахаха саби пред лицата на ужасените свещеници, които се разбягаха припряно и им разчистиха пътя за бягство от Ватикана. Чуха тропот на приближаващи коне — несъмнено още войници — докато прекосяваха тичешком площада на югоизток в посока към Тибър. Конете, които Марио беше подготвил за бягството им, ги очакваха на предела на папската обител. Първо обаче трябваше да се погрижат за папските ездачи, които ги настигаха бързо с громолящи по паветата копита. Със сабите си Ецио и Марио отблъснаха насочените към телата им алебарди.

Марио посече един войник точно преди да прониже гърбом Ецио с копието си.

— Не е зле за старчок като теб! — извика му благодарно Ецио.

— Надявам се да ми върнеш услугата — отвърна чичо му. — Нищо, че съм „старчок“!

— Не съм забравил на какво си ме учил!

— Дано! Внимавай!

Ецио се извърна рязко и посече краката на коня под налитащия му страж, размахал зловещ боздуган.

— Buona questa! — извика Марио. — Добър удар!

Ецио отскочи встрани, за да отбегне други двама преследвачи, събаряйки ги от седлата, когато профучаха край него, понесени от собствената си инерция. Марио — по-едър и по-възрастен — предпочиташе да отблъсква противниците от място със сабята си или да се снишава под размаханите остриета. Щом стигнаха края на широкия площад и се озоваха пред внушителната катедрала „Свети Петър“, двамата бързо потърсиха убежището на покривите; катереха се по полусрутените стени на сградите чевръсто като гущери и прескачаха бездните, където улиците под тях образуваха каньони. Понякога се затрудняваха и веднъж Марио едва не падна — подхлъзна се и пръстите му се вкопчиха в улука. Ецио се приведе задъхано да го издърпа сред рояк стрели от арбалетите на противниците им, профучаващ към небето.

Успяха обаче да изпреварят стражите, които, по-тежко въоръжени и без закалката на асасините, напразно се мъчеха да ги догонят през алеите долу и постепенно изоставаха.

Марио и Ецио поспряха на покрив над малък площад в съседство с Трастевере. Два големи ръждивокафяви коня ги очакваха оседлани пред окаян хан с очукана табела с надпис „Спящата лисица“. Наглеждаше ги разноглед гърбушко с буен мустак.

— Джани! — просъска Марио.

Мъжът ги погледна и тутакси развърза поводите на конете от огромната желязна халка, забита в стената на хана. Марио скочи бързо от покрива, приземи се снишен и веднага скочи на седлото на по-близкия и по-едър кон, който изцвили и заора копита в нервно очакване.

— Шшт, Кампионе! — предупреди Марио животното, вдигна очи към Ецио, все още застанал пред парапета, и извика: — Хайде! Какво чакаш?

— Минутка, чичо! — отвърна Ецио и се извърна към двамата стражи на Борджия, успели да се покатерят на покрива. За негова изненада мъжете насочиха срещу него пистолети с вдигнати ударници, каквито виждаше за пръв път. Откъде, по дяволите, ги бяха взели? Не беше време за въпроси и той скочи към тях, извади Скритото острие и е един замах им преряза гърлата, преди да успеят да стрелят.

— Забележително! — похвали го Марио, стиснал здраво юздите на нетърпеливия кон. — А сега действай! Какво, по дяволите, чакаш!

Ецио се хвърли надолу и се приземи точно до втория кон, който гърбушкото държеше здраво за поводите. Яхна животното; то размаха възбудено предните си крака, но Ецио бързо го овладя и го насочи по петите на Марио, вече галопиращ към Тибър. В същия момент Джани се скри в хана и отряд кавалеристи на Борджия се появи иззад ъгъла на площада. Ецио заби пети в хълбоците на коня и се спусна след чичо си. С главоломна скорост двамата прекосяваха занемарените римски улички към мътната, бавна река. Зад тях долитаха крясъците и ругатните на стражите, усетили, че плячката им се изплъзва из лабиринта от древни алеи.

Ецио и Марио стигнаха остров Тибър и прекосиха реката по разнебитен мост, треперещ под копитата на конете им, после, снишени на седлата, поеха на север по главната улица, отвеждаща извън порутения малък град, някогашна столица на цивилизования свят. Препускаха без почивка, докато навлязоха дълбоко в провинцията и се увериха, че преследвачите са изгубили дирите им.

Край Сетебани, в сянката на огромен бряст до прашното шосе, виещо се успоредно на реката, те спряха конете да си отдъхнат.

— Отървахме се на косъм, чичо.

Възрастният мъж сви рамене и се усмихна малко измъчено. От торбата на седлото извади кожен мях с тръпчиво червено вино и го подаде на племенника си.

— Ето — каза, бавно поемайки си дъх. — Ще ти се отрази добре.

Ецио отпи и сбърчи лице.

— Откъде го взе?

— Шедьовърът на „Спящата лисица“ — ухили се широко Марио. — Стигнем ли Монтериджони, ще те почерпя с нещо по-добро.

Ецио се усмихна и върна меха на чичо си, но по лицето му внезапно се изписа тревога.

— Какво има? — попита по-меко Марио.

Ецио бавно извади Ябълката от кесията, в която я беше скрил.

— Това. Какво да правя с нея?

Марио го погледна сериозно.

— Тежка отговорност. Но трябва да я носиш сам.

— Как?

— Какво те съветва сърцето?

— Сърцето ме съветва да се отърва от нея. Ала умът…

— Поверили са я на теб… силите, които си срещнал в гробницата — тържествено му припомни Марио. — Не биха я върнали на смъртните без причина.

— Твърде опасно е. Попадне ли отново в погрешни ръце…

Ецио впери мрачно очи в мудната река. Марио го наблюдаваше очаквателно.

Племенникът му вдигна Ябълката в дясната си длан, покрита с ръкавица. Но се подвоуми. Разбираше, че не бива с лека ръка да изхвърля такава скъпоценност, а и думите на чичо му го бяха разколебали. Минерва наистина не би му позволила да вземе Ябълката без причина.

— Решението зависи изцяло от теб — обади се Марио. — Но ако сега ти е неприятно да я пазиш, повери я временно на мен. Ще си я прибереш по-късно, когато се поуспокоиш.

Ецио се поколеба отново, но в същия миг чуха далечен тропот на копита и кучешки лай.

— Кучите синове не се отказват лесно — просъска Марио. — Хайде! Дай ми я!

Ецио въздъхна, но прибра Ябълката в кожената кесия и я подхвърли на Марио, който бързо я пъхна в торбата на седлото.

— А сега — обяви той — трябва да пришпорим кончетата към реката и да я преплуваме. Така проклетите хрътки ще изгубят следата и дори да се досетят да прекосят Тибър, ще ги заблудим в горите отвъд. Хайде! Утре по това време искам да сме в Монтериджони!

— Колко ли бързо ще трябва да яздим?

Марио заби пети в хълбоците на жребеца, който се вдигна на задни крака с разпенена уста.

— Много бързо — отговори. — Защото отсега нататък ще мерим сили не само с Родриго, но и с дъщеря му и сина му — Чезаре и Лукреция.

— А те са…?

— Най-опасните хора, които някога си срещал.