Оливър Боудън
Братството (39)

38

Ецио взе кон от конюшнята, която бе върнал на собственика й, и препусна стремглаво към „Спящата лисица“. Беше въпрос на живот и смърт да стигне там, преди нещо лошо да сполети Макиавели. Изгубеше ли го, губеше най-острия ум в Братството.

Макар да не беше късно, с тревога забеляза, че ханът е затворен. Имаше ключ и влезе през страничния вход.

Сцената, която завари, му подсказа, че е пристигнал тъкмо навреме. Присъстваха всички членове на Гилдията на крадците. Лисицата и главните му лейтенанти явно обсъждаха сложен въпрос и бяха взели единодушно решение, понеже Ла Волпе пристъпваше към Макиавели със свирепо изражение, стиснал базиларда^[1] в дясната си ръка. Макиавели от своя страна изглеждаше невъзмутим, сякаш не проумяваше какво го очаква.

— Спри! — изкрещя Ецио и се втурна сред крадците, едва поемайки си дъх след главоломната езда.

Всички очи се насочиха към него, а Лисицата застина на място.

— Не вдигай ръка, Джилберто! — извика му Ецио. — Открих истинския предател.

— Какво? — стъписа се Лисицата, а хората му зашепнаха развълнувано.

— Той е — той беше — един от твоите мъже. Паганино! Беше в Монтериджони, когато ни нападнаха, и сега проумявам коварството му при много от скорошните ни несполуки.

— Сигурен ли си?

— Сам си призна вината.

Лицето на Лисицата притъмня. Той прибра камата в колчана.

— Къде е сега? — изрева.

— Където никой вече не може да го достигне.

— Мъртъв?

— От собствената си ръка. Носеше това писмо.

Ецио извади запечатания свитък и го подаде на Лисицата. Макиавели пристъпи към предводителя на крадците, който счупи печата и отвори писмото.

— За бога! — възкликна Ла Волпе, пробягвайки по редовете.

— Покажи ми го — каза Макиавели.

— Разбира се — унило се съгласи Лисицата.

Макиавели прочете написаното.

— От Родриго е. До Чезаре. Съобщава му плановете ни за френския генерал Октавиен, освен всичко останало.

— Един от собствените ми хора!

— Това е добра новина — каза Макиавели на Ецио. — Ще подменим писмото с друго с фалшива информация, за да ги заблудим…

— Добра новина наистина — отвърна асасинът, но със студен глас. — Джилберто, трябваше да ме послушаш.

— За кой ли път съм твой длъжник — смирено каза Лисицата.

Ецио си позволи да се усмихне.

— Няма дългове между приятели, които се доверяват — трябва да се доверяват — един другиму.

Преди Лисицата да успее да отговори, Макиавели се намеси:

— И поздравления впрочем. Дочух, че преди три дни си възкресил Исус.

Ецио се засмя. Как Макиавели беше научил толкова бързо за спасяването на Пиетро?

Лисицата огледа мъжете и жените от Гилдията, събрали се наоколо.

— Е, какво зяпате? — възкликна. — Чака ви работа!

По-късно, след като Макиавели си тръгна да подмени заловеното писмо, Лисицата дръпна Ецио настрани.

— Радвам се, че дойде — каза му. — Не само защото ми попречи да стана за посмешище.

— Нещо повече — обади се Ецио меко. — Знаеш ли какво щях да ти причиня, ако беше убил Николо?

Лисицата изсумтя.

— Ецио…

Ецио го потупа по гърба.

— Но всичко е наред. Никакви кавги повече. Братството не може да си го позволи. Казвай сега какво има. Нуждаеш се от помощта ми?

— Да. Гилдията е силна, но много от хората ми са млади и неопитни. Като онова хлапе, което ти открадна кесията. Или младият Клаудио…

— Накъде биеш?

— Като цяло крадците в Рим са млади мъже и жени — умели в занаята си, безспорно, но незрели и склонни към съперничество. Гибелно съперничество.

— Намекваш, че има друга група?

— Да. Особено едната наистина представлява заплаха. Трябват ми подкрепления, за да се справя с нея.

— Доброволците ми?

Лисицата замълча, после продължи:

— Знам, че отказах да ти помогна, когато се съмнявах в предаността на Макиавели, но сега…

— Кои са те?

— Наричат се Cento Occhi — „Стоте очи“. Лакеи на Чезаре Борджия. Създават сериозни неприятности.

— Къде е базата им?

— Шпионите ми я откриха.

— Къде?

— Момент. Те са гневни и ръцете ги сърбят за битка.

— Значи трябва да ги изненадаме.

— Bene!

— Но и да сме готови за ответен удар.

— Ние ще ударим първи и няма да им предоставим възможност за отмъщение. — Лисицата, вече възвърнал си старата форма, потри очаквателно ръце. — Важното е да отстраним водачите им. Само те поддържат директна връзка с Борджия. Елиминираме ли ги, ще сме обезглавили „Стоте очи“.

— Наистина ли се нуждаеш от моята помощ?

— Ти срази хората-вълци.

— Без теб.

— Знам.

— Човекът, който ми помогна да пречупя хората-вълци, е…

— Знам!

— Слушай, Джилберто, ще обединим сили и ще се справим със „Стоте очи“, не се бой. Тогава, предполагам, твоята гилдия ще бъде най-могъщата в Рим.

— Вярно е — съгласи се Лисицата.

— Ще ти помогна — бавно продължи Ецио, — но при едно условие.

— Да?

— Повече да не застрашаваш единството на Братството. Защото едва не го направи.

Лисицата сведе глава.

— Взех си поука — отвърна кротко.

— Независимо дали ще успеем в това начинание или не.

— Независимо дали ще успеем или не — повтори Лисицата. — Но няма.

— Няма какво?

Лисицата се усмихна мефистофелски на приятеля си.

— Няма да се провалим — каза той.