Оливър Боудън
Братството (37)

36

Месер Корела трябваше да изпълни и друга задача на шефа си — неизвестна за Ецио — преди главната мисия вечерта. Но още беше рано.

Той стоеше тихо на безлюден кей на Тибър. Няколко закотвени баржи и два кораба се поклащаха лениво срещу течението. Бризът развяваше леко продраните им навити платна. Група стражи с герба на Чезаре върху униформите си вървяха към тях, ту влачейки, ту носейки мъж със завързани очи. Начело крачеше самият Чезаре.

Микелето позна мъжа — Франческо Троке — но не се изненада.

— Моля ви — проплакваше Франческо. — Нищо лошо не съм направил.

— Франческо, скъпи ми приятелю — каза Чезаре, — фактите са неоспорими. Съобщил си на брат си плановете ми за Романя и той се е свързал с посланика на Венеция.

— Стана случайно. Аз съм ваш слуга и ваш съюзник.

— Настояваш да пренебрегна действията ти и да разчитам на голото приятелство?

— Аз… моля, не настоявам.

— Скъпи ми Франческо, за да обединя Италия, трябва да държа юздите на всички институции. Знаеш, че служим на по-висша организация — Ордена на тамплиерите, който сега оглавявам.

— Мислех, че баща ви…

— И ако Църквата откаже да съдейства — продължи твърдо Чезаре, — ще я елиминирам.

— Но вие знаете, че всъщност работя за вас, а не за папата.

— О, нима, драги Троке? Остана ми само един начин да се уверя.

— Нали не възнамерявате да ме убиете? Аз съм най-верният ви приятел!

Чезаре се усмихна.

— Не, разбира се.

Щракна с пръсти. Микелето застана тихо зад гърба на Франческо.

— Вие… ще ме пуснете да си вървя? — В гласа на Троке прозвуча облекчение. — Благодаря, благодаря. От все сърце. Нима да съжалявате…

Но думите му секнаха, понеже Микелето, стиснал тънко въже, се приведе напред и го уви стегнато около врата му. Чезаре погледа секунда-две, но още преди Франческо да предаде Богу дух, се обърна към командира на стражите и попита:

— Приготвихте ли костюмите за пиесата?

— Да, господарю!

— Дайте ги тогава на Микелето, щом приключи.

— Да, господарю!

— Лукреция е моя и само моя. Не съзнавах колко много значи за мен, но когато получих в Урбино съобщението на един от хората й, че онази нещастна жаба, представяща се за актьор, се лигави с нея, се върнах веднага. Способен ли си да разбереш тази страст, сержант?

— Да, господарю!

— Глупак! Приключи ли, Микелето?

— Човекът е мъртъв, сър.

— Тогава му окачете камъни и го хвърлете в Тибър.

— Да, господарю.

Командирът бе заповядал на четирима от мъжете си да донесат две големи плетени кошници с капаци.

— Това са костюмите за хората ти. Подсигури се двойно да свършиш работата.

— Разбира се, господарю.

Чезаре се оттегли, оставяйки подчинения си да се подготви. Микелето махна на стражите да го последват и ги поведе към Траяновите бани.

Ецио и групата му от доброволци вече чакаха там, прикрити край рухналите порти. Неколцина мъже в черно се бяха събрали на мястото и той не ги изпускаше от поглед. Микелето се появи, стражите оставиха кошниците с костюмите и той им махна да си вървят. Сенките се сгъстяваха и Ецио кимна на хората си да се подготвят. Беше закачил щита на лявата си ръка, а отровното острие — на дясната.

Помощниците на Микелето се наредиха на опашка. Самият той подаваше на всекиго костюм — униформа в стила на римските легионери от времето на Исус. Ецио забеляза, че Микелето носи костюм на центурион.

Когато мъжете се отдалечаваха, за да се облекат, Ецио ги издебваше и тихо насочваше скритото отровно острие, което Леонардо му бе изработил отново. Нищо неподозиращите главорези падаха без звук, а помощниците на Ецио надяваха униформите и издърпваха телата настрани.

Погълнат от задачата си, Микелето не разбра, че преоблечените мъже не са неговите. Поведе ги към Колизеума. Ецио ги следваше отблизо. Сцената се издигаше сред руините на стария римски амфитеатър от времето на император Тит, където гладиатори са се борили до смърт, бестиарии са избивали десетки диви животни, а християните са били хвърляни на лъвовете. Мястото беше мрачно, но стотиците запалени факли по сцената разпръскваха донякъде тъмнината. Публиката, насядала на пейки върху дървена трибуна, наблюдаваше вглъбено пиесата, посветена на Страстната седмица.

— Търся Пиетро Бенинтенди — каза Микелето на уредника и му показа официално пълномощно.

— На сцената е, господине — отвърна онзи. — Но един от хората ми ще ви покаже къде да го почакате.

Микелето се обърна към „помощниците“ си.

— Не забравяйте — каза им, — че нося черна мантия с бяла звезда върху рамото. Охранявайте тила ми и чакайте сигнала — Пилат Понтийски да нареди на центуриона да прободе Исус.

„Трябва да се добера до Пиетро преди него“, помисли си Ецио, следвайки групата на Микелето, която влезе в Колизеума.

На сцената бяха издигнати три кръста. Ецио видя как доброволците му заемат местата си според указанията на Микелето и също се скри зад кулисите.

Пиесата достигаше поантата си.

— Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил? — извика Пиетро от кръста.

— Ха! — възкликна един от актьорите, изпълняващи ролята на фарисеите. — Как моли Господ да го спаси!

Мъж, преоблечен като римски легионер, натопи гъба в оцет и я заби на върха на копието си.

— Да видим дали Господ ще посмее да дойде и да те снеме!

— Жаден съм! — извика Пиетро.

Войникът поднесе гъбата към устните на Пиетро.

— Повече няма да пиеш — обади се друг фарисей.

Пиетро вдигна глава.

— Всемогъщи Боже — възкликна той, — ще изпълня волята Ти. Предавам Ти духа си, вземи го, Господи, в ръцете Си. — Пиетро въздъхна силно. — Свърши се!

Отпусна глава. Исус бе „умрял“.

В този момент Микелето излезе на сцената в центурионската униформа, сияеща под отметнатата назад мантия. Ецио се почуди какво ли е станало с актьора, комуто първоначално е била отредена ролята на стотника, но реши, че го е сполетяла съдбата на повечето жертви на Микелето.

— Казвам ви! — уверено изрецитира главорезът. — Този Човек наистина е Син Божий. Разбрах по вопъла Му, че е изпълнил пророчеството и Божията същност се е разкрила в Него!

— Центурионе — каза актьорът в ролята на Каяфа, — що за безразсъдство! Нищо не разбираш! Когато видим как кърви сърцето му, тогава какво ще говориш? Лонгин, вземи копието!

Каяфа подаде дървено копие на актьора, който играеше римския легионер Лонгин — едър мъж с дълга къдрава коса. „Очевидно любимец на публиката — помисли си Ецио, — и несъмнено върл съперник на Пиетро“.

— Вземи копието и се прицели добре — додаде един от фарисеите. — Пронижи Исус от Назарет, та да знаем, че наистина е мъртъв.

— Ще го сторя! — възкликна Лонгин. — Но на вас ще се пише! Аз си измивам ръцете.

Той заби показно мнимото копие в Исус и кръв и вода бликнаха от скритата под преписката на Пиетро торбичка. Лонгин подхвана речта си. Ецио забеляза ревността, блеснала в очите на „мъртвия“ Исус.

— Царю Небесни, виждам те там. Нека вода облее ръцете и копието ми, нека окъпе и взора ми, та да те виждам още по-ясно. — Замълча драматично. — Уви, клетият аз! Какво направих? Убих човек, наистина, но какъв човек — не зная! Господи, смили се над мен, понеже тялото, а не духът водеше десницата ми. — Той замълча за кратко при поредната вълна от аплодисменти и продължи: — Исусе, много бях чувал да говорят за Теб — как си лекувал чрез Твоето милосърдие и болни, и слепи. Нека славим името Ти! Днес Ти излекува и мен от слепотата — слепотата на духа ми. От днес нататък ще бъда Твой следовник. А след три дни ти ще възкръснеш и ще въздадеш справедливост.

Актьорът в ролята на Йосиф Ариматейски — богатия евреин, който дарил вече построената си гробница, за да отнесат в нея тялото на Исус, проговори:

— О, Господи, как Ти даде сърце да им позволиш да убият Този Човек, когото виждам сега мъртъв на кръста, Мъж, който никога не свърна от правия път? Та Той е Божи син. Нека тялото му легне в гробницата, издигната за мен, понеже Той е владетелят на Небесното блаженство.

Никодим, колега на Йосиф в синедриона и негов съмишленик, надигна глас:

— Йосифе, и аз твърдя, че Той е Син Господен. Да измолим тялото Му от Пилат Понтийски и да го погребем с почест. Аз ще ти помогна да Го снемеш благоговейно.

Йосиф се обърна към актьора в ролята на Пилат и каза:

— Обръщам се към вас с молба. Поверете ми тялото на Пророка, който днес умря.

Микелето се придвижи съвсем близо до централния кръст, а Ецио изчезна зад кулисите. Затършува из купчина костюми и намери равинска роба. Навлече я бързо и се върна на сцената. Промъкна се точно зад Микелето, без никой да забележи и без да наруши действието.

— Йосифе, ако Исус от Назарет наистина е мъртъв, както центурионът ще потвърди, аз ще изпълня молбата ти. — Пилат се обърна към Микелето и заговори отново: — Центурионе? Мъртъв ли е Исус?

— Да, губернаторе — равно отвърна Микелето и Ецио зърна как изважда стилета изпод мантията си.

Асасинът бе заменил вече изчерпаното отровно острие с вярното си скрито острие, с което прониза хълбока на Микелето и придържайки го прав с камата, го насочи зад кулисите, където го остави да се строполи на земята.

— Ха! — възкликна Микелето със светнали очи. — Не можеш да спасиш Пиетро. Оцетът в гъбата беше отровен. Както обещах на Чезаре, подсигурих се двойно. — Пое си с мъка дъх. — Най-добре ме довърши.

— Не съм дошъл да те убивам. Помагал си на своя господар да се издигне и с него ще рухнеш. Не ти трябвам аз. Ти сам ще се унищожиш. Ако оживееш, е… кучетата винаги се връщат при стопанина. Ще ме отведеш при истинската ми плячка.

Нямаше време за повече. Трябваше да спаси Пиетро.

Втурна се обратно на сцената, където го посрещна хаос. Пиетро се гърчеше на кръста и повръщаше с лице с цвят на белен бадем. Сред публиката цареше смут.

— Какво става? Какво има? — извика Лонгин, когато другите актьори се разбягаха.

— Свалете го долу! — изкрещя Ецио на доброволците си.

Някои се прицелиха сръчно с камите и срязаха въжетата, придържащи Пиетро към кръста, а другите го подхванаха, когато падна. Трети отблъскваха стражите на Борджия, появили се изневиделица и нахлули на сцената.

— Това го нямаше в сценария! — изгъргори Пиетро, строполявайки се в ръцете на доброволците.

— Ще умре ли? — попита Лонгин обнадеждено. Един съперник по-малко е винаги добра новина в тежка професия като актьорството.

— Задръжте стражите! — извика Ецио и поведе доброволците зад кулисите.

Пренесе Пиетро на ръце през плиткия басейн в центъра на Колизеума, подплашвайки дузини пиещи вода гълъби. Последните лъчи на залязващото слънце къпеха двамата мъже в мътна червена светлина.

Ецио бе обучил доброволците си добре и ариергардът му успешно отблъскваше стражите на Борджия, докато останалите излязоха от Колизеума и се разпръснаха в уличките на север. Асасинът тръгна към дома на лекар — негов стар познайник. Похлопа на вратата и след като неохотно го пуснаха вътре, остави Пиетро върху покритата със сламеник маса в приемната на доктора. От гредите под тавана висеше смайващо изобилие от вързани на китки сушени билки, които изпълваха стаята с остър аромат. По полиците неведоми или скверни предмети, създания и части от създания плуваха в стъклени бутилки с мътна течност.

Ецио заповяда на мъжете отвън да стоят на пост. Почуди се какво ли ще си помислят минувачите при вида на група римски войници. Навярно ще решат, че виждат призраци, и ще си плюят на петите. Той самият бе свалил фарисейските си одежди при първа възможност.

— Кой си ти? — измърмори Пиетро.

Ецио тревожно забеляза, че устните на актьора са посинели.

— Твоят спасител — отвърна той. На лекаря каза: — Отровиха го, докторе.

Доктор Брунелески прегледа бързо актьора и светна в очите му.

— Съдейки по бледността, са използвали кантарела. Любимата отвора на любимите ни господари Борджия. — На Пиетро нареди: — Не мърдай.

— Спи ми се — каза Пиетро.

— Не мърдай! Повърна ли? — попита Брунелески Ецио.

— Да.

— Добре.

Лекарят се защура наоколо, смесвайки течности от разноцветни бутилки с отработена пъргавина. Накрая пресипа отварата в стъкленица. Подаде я на Пиетро, повдигайки главата му.

— Изпий го.

— Побързай! — подтикна го Ецио.

— Не го пришпорвай.

Под тревожния поглед на асасина актьорът се надигна едва-едва.

— Май се чувствам малко по-добре — каза той.

— Истинско чудо! — възкликна Ецио облекчено.

— Не съвсем — вметна лекарят. — Не е погълнал много, а напоследък често си имам работа с жертви на кантарела, та създадох доста сполучлива противоотрова. А сега — продължи той строго — ще те наложа с пиявици. Те ще ти помогнат да се възстановиш напълно. Полежи си тук, момчето ми, и скоро ще си свеж като краставичка.

Засуети се отново и след малко извади стъклен буркан с черни гърчещи се създания. Загреба цяла шепа.

— Не знам как да ти се отблагодаря — каза Пиетро на Ецио. — Аз…

— Ще ми се отблагодариш — отвърна Ецио. — С ключа за портичката, която използваш за срещите с Лукреция в Кастел Сант’Анджело. Дай ми го. Сега!

По лицето на Пиетро се изписа колебание.

— Какво говориш? Аз съм най-обикновен актьор, жертва на случайността… аз…

— Слушай, Пиетро, Чезаре знае за теб и Лукреция.

Сега колебанията се превърнаха в страх.

— Божичко!

— Но аз ще ти помогна. Ако ми дадеш ключа.

Пиетро бръкна безмълвно под препаската и подаде ключа.

— Винаги го нося с мен — обясни.

— Мъдро решение — одобри Ецио и прибра ключа в джоба си.

Почувства задоволство, че отсега нататък ще има достъп до крепостта, когато пожелае.

— Хората ми ще ти донесат дрехите и ще те отведат на сигурно място. Ще наредя на неколцина да те пазят. Но за известно време гледай да не се мяркаш пред очите на Борджия.

— Но… публиката ми! — проплака актьорът.

— Докато назрее моментът да се качиш отново на сцената, ще се наложи да се задоволят с Лонгин — ухили се Ецио. — На твое място не бих се притеснявал. Той не може да се сравнява с теб.

— О, така ли мислиш наистина?

— Безспорно.

— О! — възкликна Пиетро, понеже първата пиявица се впи в кожата му.

Без да губи нито миг повече, Ецио излезе навън и даде необходимите разпореждания на доброволците си.

— Отървете се от тези костюми при първа възможност — добави той. — Траяновите бани са наблизо. Ако извадите късмет, ще си намерите дрехите там.

Тръгна сам, но след няколко крачки забеляза притаен в сенките силует. Щом усети, че Ецио го зърна, човекът си плю на петите. Но той вече бе разпознал Паганино — крадеца, който не ги последва в тунела при нападението на Монтериджони.

— Хей! — извика Ецио и се спусна след него. — Чакай!

Крадецът определено се ориентираше добре из околните улички. Толкова пъргаво изчезваше в пресечките, че Ецио едва не изгуби дирите му и неведнъж се налагаше да се катери по покривите, за да се огледа от птичи поглед. Откри, че магическата ръкавица на Леонардо е много полезна в подобни ситуации.

Най-сетне успя да изпревари Паганино и да му отреже пътя за бягство. Крадецът извади камата си със заплашително нащърбено острие, но Ецио бързо я изби от ръката му и тя изтрополи безобидно на плочника.

— Защо избяга? — попита той, приклещил Паганино.

В този момент забеляза от кожената кесия върху колана му да се подава крайчецът на писмо. Без никакво съмнение печатът беше на папа Александър VI — Родриго, Испанеца.

Ецио си пое дълбоко дъх, докато съмненията в ума му се разсейваха едно по едно. Преди време Паганино беше член на венецианската Гилдия на крадците, оглавявана от Антонио де Маджанис. Явно Борджиите му бяха предложили значителна сума да смени лагера и той се бе внедрил в групата на Лисицата тук. През цялото време враговете бяха разполагали с къртица в сърцето на асасинската организация.

Ето го предателя. Макиавели беше невинен!

Докато Ецио се рееше в мисли, крадецът се изплъзна от хватката му и бърз като светкавица, вдигна камата. Впи отчаян поглед в асасина.

— Да живеят Борджиите! — извика той и заби силно камата в гърдите си.

Свлече се на земята и се загърчи в агония. Е, по-добре такава смърт, отколкото в ръцете на господарите му. Ецио добре знаеше каква цена заплащаха провалилите се лакеи на Борджия. Пъхна писмото в джоба на жакета си и тръгна. „Излязох прав — мислеше си, — а сега трябва да спра Лисицата, преди да открие Макиавели“.