Оливър Боудън
Братството (36)

35

— Ецио!

Не очакваше да чуе отново познатия глас. Не толкова скоро. Най-песимистичното му „аз“ не очакваше да го чуе изобщо. Въпреки това се зарадва на бележката, оставена на остров Тибър, с покана за среща. Отби се на уреченото място на път за „Спящата лисица“ — седалището на Гилдията на крадците в Рим.

Озърна се, но не видя никого. Улиците пустееха; нямаше дори войници на Борджия, понеже се намираше в район, където властваха хората на Лисицата.

— Леонардо?

— Тук съм!

Гласът долиташе от тъмен безистен.

Ецио тръгна към него и Леонардо го дръпна в сенките.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Слава Богу! Обливах се в студена пот.

— А теб?

— Не. Моят приятел, месер Салаи, ми пази гърба. Доверявам му се напълно.

— Твоят приятел?

— Много сме близки.

— Внимавай, Лео, слабостта ти към младите мъже може да се окаже пробойна в бронята ти.

— Сантиментален съм, но не съм глупак. Идвай!

Леонардо се озърна наляво и надясно и дръпна Ецио на улицата. След няколко метра сви в тясна алея, виеща се между сгради без прозорци и безлични стени. След около двеста метра стигнаха кръстовище с още три подобни алеи. Леонардо пое по лявата и след още няколко крачки застанаха пред ниска тясна врата, боядисана в тъмнозелено. Той я отключи. Едва се промъкнаха през входа, но после се озоваха в просторна зала със сводест таван. Естествена светлина озаряваше помещението откъм прозорците, разположени високо на стените. Беше пълно с работни плотове, осеяни с какво ли не — стативи, животински скелети, прашни книги, географски карти, редки и ценни като всички карти — и като колекцията на асасинското братство в Монтериджони, която в невежеството си Борджиите бяха унищожили с топовете си и следователно също не можеха да извлекат полза от тях. Навсякъде се валяха писалки, моливи, четки, бои, купчини документи и чертежи, окачени по стените. Накратко — характерният, познат и някак успокоителен хаос на Леонардовите ателиета, независимо къде се намираха.

— Това е моето място — гордо обяви Леонардо. — Възможно най-далеч от официалната ми работилница край Кастел Сант’Анджело. Тук идвам само аз. И Салаи, разбира се.

— Не те ли държат под око?

— Следяха ме известно време, но умея да предразполагам хората, когато ми е угодно, и те се смилиха. Наех това ателие от кардинала на Сан Пиетро ин Винколи. Той не е от бъбривите и не е приятел на Борджия.

— Реши да се презастраховаш?

— Ецио, приятелю, нищо, нищичко не ти убягва. А сега да се залавяме за работа. Не знам какво мога да ти предложа… Някъде сигурно има бутилка вино…

— Остави, не се безпокой. Просто ми кажи защо ме извика.

Леонардо застана пред една от масите в дясната част на ателието и извади дълъг, облицован с кожа сандък.

— Ето! — оповести гордо той и го отвори.

Сандъкът беше тапициран с пурпурно кадифе.

— Идея на Салаи, Бог да го благослови! — обясни Леонардо.

Сандъкът съдържаше съвършени копия на изгубените оръжия от Кодекса: щита, предпазващ лявата ръка, пистолета, двуострата кама и отровното острие.

— Щитът се оказа най-голям проблем — продължи Леонардо. — Затрудних се да открия съответствие на онзи необикновен метал. Съдейки по разказа ти за инцидента, при който си изгубил оригиналите, сигурно е оцелял. Ако успееш да си го вземеш…

— И да е оцелял, навярно е погребан под няколко тона каменни отломки — каза Ецио. — Все едно е на морското дъно. — Надяна щита. Беше малко по-тежък от предишния, но щеше да му служи добре. — Не знам как да ти благодаря.

— Лесно е — отвърна Леонардо. — С пари! Но това не е всичко. — Той бръкна отново под масата и извади нов сандък, по-обемист от първия. — Тези са нови, но също ще ти вършат работа.

Вдигна капака и разкри лек арбалет с комплект дълги и къси стрели и кожена ръкавица с метални брънки.

— Стреличките са отровни — обясни Леонардо. — Не докосвай върховете с голи ръце. Ако успееш да ги извадиш от… хмм… мишените си, ще видиш, че можеш да ги използваш дузина пъти.

— А ръкавицата?

Леонардо се усмихна.

— Много се гордея с нея. Ще ти помага да катериш с лекота всякакви повърхности. Почти като гущер. — Той замълча притеснено. — Всъщност не сме я изпробвали върху стъкло, но се съмнявам да се натъкнеш на чак толкова гладка стена… Арбалетът си е просто арбалет, но много компактен и лек и същевременно мощен колкото тежките си предшественици, изместени сега от моите мускети — прощавай — и разбира се, предимството му пред огнестрелните оръжия е, че не вдига толкова шум.

— Не мога да ги взема сега.

Леонардо сви рамене.

— Няма проблем. Ние ще ти ги доставим. На остров Тибър?

Ецио размисли.

— Не. Има един бордей. Нарича се „Разцъфналата роза“. Близо е до стария форум с колоната.

— Ще го открием.

— Остави ги на сестра ми Клаудия. Може ли? — Ецио взе лист хартия и написа нещо. — Дай й го. Скицирал съм мястото, понеже не се намира лесно. Ще ти дам парите възможно най-скоро.

— Пет хиляди дуката.

— Колко?

— Не са евтини тези неща…

Ецио сви устни.

— Добре. — Взе бележката и написа още един ред. — Напоследък се сдобихме със свежи… и неочаквани средства. Сестра ми ще ти плати. И слушай, Лео, доверявам ти се напълно! Нито дума на никого.

— Дори на Салаи?

— Само ако се налага. Но ако Борджиите открият бордея, ще убия Салаи. Ще убия и теб, приятелю.

Леонардо се усмихна.

— Знам колко са смутни времената, драги, но кога, кога съм те подвеждал?

Доволен от чутото, Ецио се сбогува с приятеля си и тръгна към „Спящата лисица“. Закъсняваше, но срещата с Леонардо си струваше.

Мина през двора, приятно изненадан от очевидно процъфтяващия бизнес, и тъкмо се канеше да се представи на крадците, охраняващи от двете страни вратата с надпис „Uffizi“, когато самият Ла Волпе се появи изневиделица — трик, който владееше до съвършенство.

— Buongiorno, Ецио!

— Ciao, Джилберто!

— Радвам се, че дойде. Какво те води насам?

— Искам да говорим на четири очи.

— В „Uffizi“?

— По-добре да останем тук. Информацията е само за теб.

— Добре, но и аз трябва да ти кажа нещо поверително. Засега.

Настаниха се на маса в иначе празната зала в хана, далеч от комарджиите и пиячите.

— Време е да посетим любовника на Лукреция — Пиетро — каза Ецио.

— Добре. Вече съм изпратил моите хора да го търсят.

— Molto bene, но едва ли е много трудно да се открие известен актьор.

Лисицата поклати глава.

— Достатъчно известен да разполага със собствени телохранители. А и смятаме, че се е покрил, понеже се страхува от Чезаре.

— Звучи логично. Е, постарайте се. А сега е твой ред.

След кратка вътрешна борба Лисицата подхвана:

— Въпросът е деликатен… Ецио, аз…

— Какво има?

— Някой е предупредил Родриго да не стъпва в Кастел Сант’Анджело.

— И ти смяташ, че този някой е… Макиавели?

Лисицата замълча.

— Разполагаш ли с доказателства? — настоя Ецио.

— Не, но…

— Знам, че Макиавели те притеснява, но виж, Джилберто, подозренията не бива да ни разединяват.

В същия момент вратата се отвори с трясък и един ранен крадец пристъпи, олюлявайки се, към тях.

— Лоши новини! — извика той. — Борджиите знаят къде са шпионите ни.

— Кой им е казал? — изрева Лисицата и стана.

— Сутринта маестро Макиавели ни разпитваше докъде сме стигнали с издирването на актьора.

Ръката на Лисицата се сви в юмрук.

— Ецио? — тихо прошепна той.

— Стражите отведоха четирима от нашите — каза крадецът. — Аз се измъкнах на косъм.

— Къде са?

— Недалеч оттук, до „Санта Мария дел’Орто“.

— Хайде! — изкрещя Лисицата на Ецио.

За няколко минути хората му оседлаха два коня и двамата асасини излетяха от конюшнята на „Спящата лисица“ с главоломна скорост.

— Все още не съм убеден, че Макиавели е предател — заяви Ецио.

— Той се сниши за малко, за да приспи съмненията ни — отвърна Лисицата. — Но виж фактите — първо нападението срещу Монтериджони, после случката в Кастел Сант’Анджело, а сега това. Той стои зад всичко.

— Просто не спирай! Трябва да яздим бързо. Може да успеем да ги спасим.

Спуснаха се презглава през тесните улички, пришпорвайки конете и заобикаляйки хората и пазарските сергии по пътя си. Граждани и пернати се разлитаха пред копитата им, но когато войници на Борджия се опитаха да ги спрат с вдигнати алебарди, те просто профучаха през тях.

За седем минути стигнаха мястото, което раненият крадец им беше посочил. Стражите на Борджия блъскаха четиримата си пленници към закрита каруца, налагаха ги с дръжките на сабите си и ги ругаеха. Ецио и Лисицата се втурнаха към тях като разлютени фурии.

С извадени мечове те се стрелкаха умело между стражите, отрязвайки пътя им към пленниците и принуждавайки ги да се разпръснат по площада. Стиснал здраво меча в дясната си ръка, Лисицата пусна юздите и насочи коня към каруцата. Грабна камшика на кочияша и плесна силно хълбоците на впрегнатите жребци. Те се вдигнаха на задни крака и зацвилиха, после се втурнаха необуздано напред. Лисицата хвърли камшика и едва се удържа върху седлото, но успя да сграбчи юздите и полетя към Ецио, заобиколен от петима войници, които мушкаха с алебарди гърдите и хълбоците на коня му. Лисицата ги разгони с размахана сабя. Ецио се освободи от клопката и разпори корема на най-близкия страж. Обърна коня в плътен кръг, вдигна отново меча и отсече главата на втори. Междувременно Лисицата обезвреди последния им противник. Останалите или лежаха ранени, или бяха побягнали.

— Тичайте, нехранимайковци! — изкрещя Лисицата на хората си. — Връщайте се в базата и ни чакайте там!

Четиримата крадци се съвзеха от стъписването и се втурнаха през малката тълпа зяпачи към главната улица, отвеждаща отвъд площада. Ецио и Лисицата поеха след тях, за да се уверят, че всички ще пристигнат в хана непокътнати.

Влязоха в „Спящата лисица“ през таен страничен вход и скоро се събраха във вътрешната зала, върху чиято врата сега висеше табела „Затворено“. Лисицата нареди да донесат бира на хората му, но не дочака да я сервират и веднага започна да ги разпитва.

— Какво открихте?

— Шефе, тази вечер смятат да убият актьора. Чезаре изпраща „касапина“ си да се погрижи.

— Кой е той? — попита Ецио.

— Виждал си го — отвърна Лисицата. — Микелето Корела. Такова лице не се забравя лесно.

И наистина Ецио си представи живо дясната ръка на Чезаре, когото помнеше от Монтериджони и от конюшните на Кастел Сант’Анджело. Жестоко, обезобразено лице, което изглеждаше по-старо, отколкото възрастта на собственика му предполагаше, с отвратителни белези край устата, придаващи му вид на язвително ухилена маска. Микелето Корела. По рождение Мигел де Корела. Корела — нима тази област в Навара, производителка на прекрасно вино, бе дала живот и на този убиец и мъчител?

— Може да убие човек по сто и петдесет различни начина — обади се Лисицата, — но любимият му метод е удушвачеството. — Замълча. — Той несъмнено е най-безжалостният убиец в Рим. Никой не успява да му се изплъзне.

— Да се надяваме, че тази вечер ще се провали за пръв път — каза Ецио.

— Къде планират убийството? Знаете ли? — попита Лисицата крадците.

— Тази вечер Пиетро ще играе в религиозна пиеса. Репетира на тайно място.

— Явно е уплашен. И?

— Играе Исус — изкикоти се един от крадците. — Трябва да го разпънат на кръст. Микелето ще застане до него с копие и ще го прободе. Само че наистина.

— Знаеш ли къде е Пиетро?

Крадецът поклати глава.

— Не. Не успяхме да разберем. Но знаем, че Микелето ще чака при старите бани на император Траян.

— Термите на Траян?

— Да. Мислим, че планът е следният — Микелето ще облече хората си в театрални костюми и ще се постарае убийството да изглежда като нещастен случай.

— Но къде ще изнасят представлението?

— Не знаем, но едва ли е далеч от мястото, където е свикал хората си.

— Ще отида там и ще го проследя — реши Ецио. — Той ще ме заведе при любовника на Лукреция.

— Нещо друго? — попита Лисицата съгледвачите си.

Те поклатиха глави. В този момент влезе прислужникът, понесъл поднос с бира, хляб и салам, и крадците се нахвърлиха благодарно върху храната. Лисицата придърпа Ецио настрани.

— Ецио, съжалявам, но съм сигурен, че Макиавели ни е предал. — Вдигна длан. — Каквото и да кажеш, няма да ме разубедиш. Знам, че и двамата не искаме да повярваме, но истината е ясна. Според мен трябва да направим… необходимото. — И ако ти не си съгласен, ще го направя аз.

— Разбирам.

— Има и друго, Ецио. Бог знае, че съм предан на каузата, но трябва да мисля и за благото на своите хора. Докато не разрешим проблема, няма да ги излагам на риск.

— Ти си имаш приоритети, Джилберто, аз — също.

Ецио си тръгна, за да се подготви за мисията, която му предстоеше тази вечер. Зае кон от Лисицата и пое право към „Разцъфналата роза“, където Клаудия го посрещна.

— Получи доставка — каза му тя.

— Вече?

— Двама мъже. Много издокарани. Единият много млад и с лукаво изражение, но с красиви черти. Другият на около петдесет, малко по-възрастен от теб във всеки случай. Спомних си го, разбира се — стария ти приятел Леонардо — но се държа много официално. Даде ми тази бележка и аз му платих.

— Бързо е действал.

Клаудия се усмихна.

— Каза, че сигурно ще оцениш експресната доставка.

Ецио също се усмихна. Зарадва се, че тази вечер ще се изправи срещу злодеите — предполагаше, че хората на Микелето са отлично обучени — с помощта на старите си приятели, оръжията от Кодекса. Но му трябваше и подкрепление, а съдейки по чутото от Лисицата, не можеше да разчита на отряд от неговите крадци.

Замисли се за своята милиция от доброволци. Време беше да ги кали в битка.