Оливър Боудън
Братството (35)

34

Макар и обзет от опасения, че не биваше да оставя сестра си сама, Ецио си призна, че все пак той й бе възложил тази задача. Много зависеше от нея, но най-добре беше да я послуша и да й се довери.

В малките часове на деня беше студено и той подмина задрямалите пред входа на имението стражи, нахлупил ниско качулката си факлите догаряха и къщата — вече не осветена така ярко отвътре — изглеждаше стара, сива и изморена. Размисли дали да не потърси Родриго, когото не беше виждал, откакто бе слязъл гневно от подиума след речта на Чезаре, който очевидно също не бе останал на празненството, но се отказа. Нямаше как да нахлуе сам-самичък във Ватикана, а и се чувстваше изтощен.

Върна се на остров Тибър да се измие и да се освежи, но не се бави дълго. Възможно най-бързо трябваше да разбере как се бе справила Клаудия. Едва тогава щеше да си отдъхне истински.

Слънцето се бе появило на хоризонта, позлатявайки покривите на Рим, по които Ецио се движеше към „Разцъфналата роза“. От птичи поглед забеляза няколко отряда войници на Борджия да кръстосват трескаво града, но бордеят беше добре прикрит и клиентите пазеха в строга тайна местонахождението му — едва ли изгаряха от желание да отговарят пред Чезаре, ако разбереше за похожденията им — и Ецио не се изненада от липсата на каквито и да било униформи на Борджия в района. Слезе на съседна улица и се запъти, стараейки се да не забързва прекалено крачка, към „Разцъфналата роза“.

Когато наближи обаче, го обзе тревога. Отвън личаха следи от борба и по плочника имаше кървави петна. Извади сабята си и с разтуптяно сърце прекрачи прага на зейналата врата.

Мебелите в приемната бяха преобърнати. Цареше бъркотия. Счупени вази се валяха по пода, а картините по стените — изящни репродукции на по-сочни сцени от картините на Бокачо — бяха разкривени. Но това не беше всичко. Телата на трима стражи на Борджия лежаха пред входа; цялото помещение бе оплискано с кръв. Прекрачи напред и в този момент една от куртизанките — момичето, пострадало от банкера — дойде да го посрещне. Роклята и ръцете й бяха опръскани с кръв, но очите й блестяха.

— О, Ецио, слава Богу, че си тук!

— Какво стана?

В ума му изплуваха образите на майка му и сестра му.

— Стигнахме дотук невредими, но войниците на Борджия явно са ни проследили…

— Какво стана?

— Опитаха се да ни заловят вътре. Да ни устроят капан.

— Къде са Клаудия и Мария?

Тя го поведе към вътрешния двор на „Разцъфналата роза“. Ецио я последва, все още притеснен, но забеляза, че момичето не е въоръжено и въпреки вълнението не изглежда уплашено. Що за кръвопролитие…? Дали войниците са избили всички освен нея и са отнесли парите? Как е успяла да се спаси?

Момичето отвори вратата към вътрешния двор, където го посрещна ужасяваща гледка, макар и не точно каквато очакваше.

Навсякъде се валяха телата на мъртви войници на Борджия, а живите бяха или ранени, или агонизираха. В центъра, край фонтана, стоеше Клаудия с напоена с кръв рокля. В едната си ръка стискаше извит нож, в другата — къса кама. Повечето момичета, които Ецио бе видял в имението на банкера, бяха край нея, въоръжени по същия начин. Встрани, заобиколена закрилнически от три жени, беше Мария, а до стената зад нея бяха подредени не една, а седем кутии като онази, която Ецио бе занесъл на банкера.

Клаудия все още беше нащрек, както и останалите жени, в очакване на ново нападение.

— Ецио! — извика тя.

— Да — отвърна той, макар да не отлепяше очи от касапницата.

— Как дойде тук?

— По покривите. От остров Тибър.

— Видя ли още войници?

— Много, но се щураха безцелно. Наблизо няма нито един.

Сестра му се поотпусна.

— Добре. Тогава трябва да измием улицата отпред и да затворим вратата. После ще разчистим тази бъркотия.

— Изгуби ли някого?

— Да. Лучия и Аниела. Вече ги положихме върху леглата им. Загинаха смело.

Дори не трепна.

— Добре ли си? — попита я колебливо Ецио.

— Отлично — отвърна спокойно тя. — Ще ни трябва помощ да се отървем от тези. Ще извикаш ли доброволците си? Оставихме новите си приятели — прислужниците — в имението да заблуждават всеки, който разпитва.

— Избяга ли някой от отряда на Борджия?

Клаудия го погледна мрачно.

— Нито един. Никой няма да извести Чезаре.

Ецио замълча. Чуваше се само пляскането на фонтана и песента на ранобудните птици.

— Кога стана?

Тя се подсмихна.

— Пропусна на косъм веселбата.

Той също се усмихна.

— Не съм ви бил необходим. Сестра ми знае как да размахва нож.

— И съм готова пак да го направя.

— Говориш като истински Аудиторе. Прости ми.

— Трябваше да ме изпиташ.

— Исках да те защитя.

— Както виждаш, умея да се грижа за себе си.

— Виждам.

Клаудия пусна оръжията и посочи ковчежетата.

— Достатъчна ли ти е лихвата?

— Надигра ме напълно. Възхитен съм.

— Добре.

Тогава направиха това, за което мечтаеха от пет минути — хвърлиха се в прегръдките си.

— Браво! — каза Мария, застанала до тях. — Радвам се, че най-сетне се вразумихте.