Оливър Боудън
Братството (33)

32

След като дискретно и бързо смъкна мантията на Луиджи и я скри зад една колона, Ецио си запроправя път през тълпата гости в скъпи одежди, мнозина от които носеха маски. През цялото време държеше под око стражите с кутията. Придвижи се по-близо, когато я връчиха на адютант в красива ливрея.

— За банкера — каза единият войник.

Адютантът кимна, вдигна с лекота кутията и тръгна към дъното на залата. Ецио понечи да го последва, но се оказа заобиколен от три момичета. Роклите им бяха пищни като на останалите гости, но деколтетата им оставяха твърде малко работа за въображението. Приятно стъписан, той разпозна куртизанките от „Разцъфналата роза“. Очевидно бе подценил сестра си. Нищо чудно, че му беше толкова ядосана.

— Оттук нататък поемаме ние, Ецио — каза му едната.

— Стой настрана — додаде втората, — но не ни изпускай от поглед.

Те се понесоха с плавни стъпки след адютанта и скоро го настигнаха. Едната го заговори:

— Привет!

— Привет — отвърна сдържано мъжът.

Но очевидно не му беше забавно да присъства на пищно тържество и същевременно да е на работа.

— Може ли да повървя с теб? Какво гъмжило! Едва се промъквам през множеството.

— Разбира се. Искам да кажа… нямам нищо против да ми правиш компания.

— За пръв път идвам тук.

— Откъде си?

— Трастевере. — Тя потрепери театрално. — Трябваше да мина през древните руини. Тръпки ме побиват.

— Тук си на сигурно място.

— С теб?

Адютантът се усмихна.

— Ще те закрилям, ако се наложи.

— Обзалагам се, че те бива. — Тя погледна към кутията. — Какво красиво ковчеже имаш!

— Не е мое.

— О, но ти го носиш тъй леко в силните си ръце. Представям си какви мускули се крият под дрехите.

— Искаш ли да ги пипнеш?

— Свещени небеса! Как ще се изповядам после на свещеника?

Стигнаха обкована с желязо врата, пред която дежуреха двама войници. Ецио видя как единият почука. След миг вратата се отвори и фигура в червена кардиналска роба застана на прага, придружена от адютант, облечен като мъжа с кутията.

— Нося ви парите, които очаквате, Ваше Превъзходителство — каза първият адютант и подаде кутията на втория.

Ецио пое дъх; предположението му се бе потвърдило. Банкерът бе именно Хуан Борджия-старши, архиепископ на Монреале и кардинал на Санта Сузана. Същият, когото бе видял да придружава Чезаре в Монтериджони и в конюшнята на Кастел Сант’Анджело.

— Добре — каза банкерът и черните му очи засияха върху белезникавото лице. Оглеждаше момичето, застанало до първия адютант. — Ще взема и нея.

Улови я за ръката и я придърпа към себе си. На адютанта заяви безучастно:

— А ти си свободен.

— Onoratissima!^[1] — възкликна момичето и се притисна охотно към банкера, докато адютантът се мъчеше да сдържи чувствата си.

Вторият адютант изчезна в стаята зад вратата и я захлопна, а банкерът поведе момичето към залата с гостите.

Първият адютант ги проследи с поглед и въздъхна леко. Понечи да си тръгне, но спря и се потупа по ливреята.

— Кесията ми! Къде изчезна? — промърмори той, после се озърна в посоката, накъдето банкерът бе поел с момичето.

Заобикаляха ги усмихнати гости, сред които се стрелкаха сръчни прислужници с подноси, отрупани с храна и напитки.

— Мамка му! — промърмори той и тръгна към главния вход, който се затвори зад гърба му.

Очевидно всички поканени бяха пристигнали. Ецио го изпрати с очи и си помисли: „Ако продължават да се отнасят така с хората, скоро ще попълня армията си от доброволци“.

Прокрадна се през тълпата и застана близо до банкера. В същия момент на балкона над залата се появи глашатай и един тромпетист изсвири кратък сигнал, въдворявайки тишина.

— Ваши Сиятелства, дами и господа — подхвана глашатаят. — Нашият безценен господар и почетен гост, дук на Валенсия и Романя, генерал на папската армия, принц на Андрия и Венафро, виконт на Дьоа и лорд на Пиомбино, Камерино и Урбино — Негово Високоблагородие Чезаре Борджия ще ни почете със слово в Голямата зала.

— Хайде, скъпа, ще седнеш до мен — каза банкерът на куртизанката от „Разцъфналата роза“ и костеливите му пръсти заопипваха хълбоците й.

Ецио се сля с потока от хора, отправил се покорно през двойните врати към вътрешната зала. Забеляза, че другите две момичета са близо до него, но разумно го отбягват. Запита се колко ли още съюзници е успяла да вмъкне сестра му в банкерското имение. Ако се бе справила с всички поставени й задачи, той самият щеше да се задоволи с ролята на втора цигулка. Почувства обаче гордост и увереност.

Настани се на редицата пейки в средата на залата. Папски стражи образуваха кордон край стените, а други стояха пред подиума в далечния й край. Родриго придружаваше Чезаре, но седна зад него. За радост на Ецио нямаше и следа от Лукреция, въпреки че досега сигурно я бяха освободили.

— Добре дошли, приятели мои — подсмихна се Чезаре. — Знам, че ни чака дълга нощ. — Изчака смеховете и откъслечните аплодисменти да стихнат. — Няма да ви задържам дълго. Приятели, за мен е чест, че кардиналът на Санта Сузана положи толкова усилия да отпразнуваме неотдавнашните ми победи. — Аплодисменти.

— Има ли по-добър начин да ги отбележа от вашето съпричастие? Скоро ще се съберем отново тук на още по-голямо тържество, понеже ще честваме обединението на Италия. Тогава, приятели мои, пиршествата ще продължат не една нощ, нито две или дори пет, шест, седем… Тогава ще празнуваме цели четирийсет дни!

Ецио забеляза как при тези думи папата застина, но не каза нищо, не прекъсна сина си. Речта, както обеща Чезаре, беше кратка, сведена до списък с имена на подчинени градове-държави и кратко и уклончиво изложение на плановете му за бъдещи завоевания. Когато приключи, Чезаре понечи да слезе от подиума, сподирян от гръмогласни възторжени викове и аплодисменти, но Родриго му препречи пътя, очевидно едва сдържайки гнева си. Ецио се прокрадна напред да чуе немногословния приглушен разговор между бащата и сина. Останалите гуляйджии тръгнаха обратно към главната зала, предвкусвайки очакващите ги удоволствия.

— Не сме се разбирали да превземаме цяла Италия — язвително отсече Родриго.

— Но, скъпи татко. Щом блестящият ти генерал твърди, че е възможно, защо не приемеш думите му с радост?

— Рискуваш да провалиш всичко! Да разрушиш деликатния баланс на силите, който удържаме толкова трудно.

Чезаре сви устни.

— Оценявам, разбира се, усилията ти, скъпи татко, но не забравяй, че сега аз контролирам армията и следователно аз вземам решенията. — Той замълча, за да даде възможност на събеседника си да осмисли чутото. — Не ме гледай толкова мрачно. Забавлявай се.

При тези думи Чезаре слезе от подиума и излезе през закритата със завеси врата отстрани. Родриго го проследи с поглед и след малко, мърморейки си нещо, го последва.

„Перчи се, колкото щеш, Чезаре — помисли си Ецио, — но аз ще те надвия. Междувременно банкерът ти ще си плати, задето се е забъркал с теб“.

Придавайки си изражение на жаден за забавления гост, той пое след множеството. По време на речта главната зала бе преобразена — легла и канапета бяха подредени под тежки балдахини, а подът бе покрит с меки възглавнички и персийски килими. Прислужниците все още разнасяха подноси с вино, но сега гостите се интересуваха повече един от друг. Из цялата зала мъже и жени се събличаха по двойки, тройки, четворки… Миризма на пот насити задушния въздух.

Няколко жени и немалко мъже, пропуснали да се включат в забавленията, изгледаха Ецио, но малцина му обърнаха сериозно внимание, докато се промъкваше, използвайки колоните за прикритие, към банкера, който бе свалил четвъртитата си шапка, пищната кожена пелерина и мантията, разкривайки слабовата фигура в бяла памучна риза и дълги вълнени бричове. С момичето бяха полегнали върху канапето с балдахин, поставено в ниша в стената, полускрито от очите на другите гости. Ецио се прокрадна по-близо.

— Харесва ли ти празненството, скъпа? — попита банкерът, докато възлестите му пръсти сновяха тромаво по корсета й.

— Да, Ваше Сиятелство, много. Удивително е!

— Добре, добре. Не пестих средства. — Устните му се впиха във врата й. Хапеше и смучеше, местейки дланта й надолу.

— Личи си — отвърна тя.

Погледът й срещна очите на Ецио над рамото на банкера, предупреждавайки го мълчаливо да не се намесва засега.

— Да, сладка моя, властта се отплаща с неподозирани удоволствия. Видя ли ябълка на дървото, просто я откъсвам. Никой не може да ме спре.

— Е — каза момичето, — предполагам, че зависи на чие дърво е узряла ябълката.

Банкерът се изкикоти.

— Ти май не разбираш — аз притежавам всички дървета.

— Не и моето, скъпи.

Банкерът се отдръпна леко и когато проговори отново, в гласа му лъхаше студенина:

— Нищо подобно, уважаема, видях как открадна кесията на адютанта ми. Ще ме обслужиш безплатно, за да си изкупиш греха. Всъщност ще ме обслужваш цяла нощ.

— Безплатно?

Ецио се надяваше, че момичето преценява правилно риска. Озърна се наоколо. Неколцина стражи дежуреха в залата, разположени на петнайсетина крачки един от друг, но никой не беше наблизо. Банкерът, от своя страна, изглеждаше съвсем сигурен в себе си. Може би малко повече, отколкото трябваше.

— Точно така — отвърна той с леко заплашителен тон. После го озари някаква мисъл. — Случайно да имаш сестра?

— Не, но имам дъщеря.

Банкерът размисли.

— Триста дуката?

— Седемстотин.

— Умееш да се пазариш, но… Добре. За мен беше удоволствие.