Оливър Боудън
Братството (32)

31

Ецио последва сенатора през поредния лабиринт от улички, но този път те водеха към Тибър и му бяха по-познати. Минаваха край исторически паметници, площади и фонтани, които бе виждал и преди, както и край нови сгради — жадни за слава, Борджиите не пестяха средства за палати, театри и галерии. Най-сетне Еджидио спря на красив площад. От двете му страни се издигаха внушителни частни имения, а от третата — редица скъпи магазини. Четвъртата страна представляваше добре поддържан парк, който се спускаше към реката. Натам се бе запътил Еджидио. Намери каменна пейка и застана до нея в сгъстяващия се здрач. Озърташе се наляво и надясно, но с невъзмутимо изражение. Ецио се възхити на самообладанието му, то щеше да им бъде от полза. Всеки знак за безпокойство щеше да събуди подозренията на банкерските лакеи.

Той се прикри зад един кедър и зачака. Не се наложи да чака дълго. Няколко минути след появата на Еджидио висок мъж в униформа, която Ецио не разпозна, приближи до него. На рамото му беше избродиран герб — едната половина представляваше червен бик насред златно поле, а другата — широки черни и златни хоризонтални ивици. И те не му говореха нищо.

— Добър вечер, Еджидио — поздрави новодошлият. — Изглежда си готов да умреш като почтен човек.

— Много радушно посрещане, капитане — отвърна Еджидио. — Нося парите.

Мъжът вдигна вежди.

— Нима? Е, това е друго нещо. Банкерът ще остане много доволен. Сам си, надявам се?

— Да виждащ другиго?

— Следвай ме, furbacchione^[1].

Поеха на изток и прекосиха Тибър. Ецио ги следваше на дискретно разстояние, наострил слух.

— Някакви вести за брат ми, капитане? — попита Еджидио.

— Знам само, че дук Чезаре изгаря от желание да си поговорят. Щом се върне от Романя, искам да кажа.

— Надявам се, че е добре?

— Ако няма какво да крие, няма от какво да се страхува.

Продължиха мълчаливо и край църквата „Санта Мария сопра Минерва“ свиха на север и се насочиха към Пантеона.

— Какво ще стане с парите ми? — попита Еджидио.

Ецио осъзна, че разпитва капитана заради него. Умен мъж.

— Твоите пари? — изкикоти се онзи. — Надявам се да си донесъл и цялата лихва.

— Вътре е.

— Дано.

— Е?

— Банкерът обича да проявява щедрост към приятелите си. Да ги глези. Може да си го позволи.

— И теб те глези, нали?

— Така мисля.

— Благороден човек, несъмнено — констатира Еджидио с толкова неприкрит сарказъм, че дори капитанът го усети.

— Какво каза? — попита заплашително той и се закова на място.

— О… нищо.

— Хайде, стигнахме.

Пантеонът се издигаше величествено в сумрака край тесния си площад. Високият портал с коринтски колони на 1500-годишната сграда, построена в чест на римските богове, но отдавна осветена като католическа църква, се извисяваше над тях. В сянката й чакаха трима мъже. Двама бяха облечени като капитана, а третият носеше цивилни дрехи — висок, изпосталял мъж, чиято елегантна мантия му стоеше зле. Те поздравиха капитана и цивилният кимна студено на Еджидио.

— Луиджи! Луиджи Торчели! — извика сержантът силно, отново за да го чуе Ецио. — Радвам се да те видя отново. Все още си посредник на банкера, така ли? Мислех, че вече са те повишили. Работа в кабинет и прочее…

— Млъквай! — скастри го кльощавият.

— Носи парите — каза капитанът.

Очите на Торчели светнаха.

— Добре, добре! Господарят ми ще се зарадва. Тази вечер организира много специално празненство и аз ще ги занеса лично в двореца му. Трябва да побързам — времето е пари. Дай ги!

Еджидио очевидно не изгаряше от желание да се подчини, но двамата нисшестоящи стражи насочиха алебардите си към него и той подаде торбите.

— Ох! — възкликна. — Тежат! Радвам се, че се отървах от тях.

— Млъквай! — сряза го пак посредникът. На стражите нареди: — Стойте тук с него, докато се върна.

При тези думи той изчезна в просторната опустяла църква, захлопвайки здраво тежките й врати след себе си.

Ецио трябваше да го последва, но през вратите беше невъзможно, а и нямаше как да се промъкне незабелязано край стражите. Еджидио навярно се досети и ги заговори на висок глас, дразнейки ги и същевременно отклонявайки вниманието им.

— Защо не ме пуснете? Платих си — възмутено попита той.

— Ами ако си ни измамил? — отвърна капитанът. — Първо ще преброим парите. Разбираш, нали?

— Какво? Десет хиляди дуката? Ще отнеме цяла нощ!

— Налага се.

— Лошо му се пише на Луиджи, ако закъснее. Представям си що за човек е този банкер!

— Млъквай!

— Речникът ви е много беден. Виж, помисли за горкичкия стар Торчели — не се ли появи скоро с парите, банкерът няма да го покани на празненството. Позволява ли изобщо на лакеите да присъстват на забавленията?

Капитанът го перна ядосано по главата и Еджидио замълча, но усмивката не слезе от устните му. Бе забелязал как Ецио се прокрадва и започва да се катери по предната стена на сградата към купола отзад.

Щом стигна покрива на овалната постройка, отчасти закрит от класическата фасада, Ецио се отправи към кръглия отвор в центъра му. Катераческите му умения щяха да бъдат подложени на истинско изпитание, но прехвърлеше ли се вътре, щеше да открие посредника и да задейства следващата точка от плана, която се оформяше в ума му. Посредникът беше горе-долу със същото телосложение като него. По-слабоват, разбира се, но широката мантия щеше да скрие разликата, ако всичко минеше гладко.

Най-трудната част бе да се прехвърли през отвора на върха на купола и после да намери начин да се спусне долу. Беше идвал в църквата и преди и знаеше, че кадилниците долу висяха на вериги, провесени от покрива. Ако ги стигнеше… И ако успееха да издържат тежестта му…

Е, друг начин нямаше. Ецио разбираше, че дори той не е способен да пропълзи като муха по вътрешния свод на купол, извисен на 140 крачки над студения сив каменен под.

Надвеси се над ръба на отвора и надникна в мрака долу. Бледо сияние издаваше посредника, седнал на пейка, опасваща стената. Сигурно броеше парите на светлината от свещта. После Ецио потърси с поглед веригите на кадилниците. Не можеше да ги стигне, но ако…

Намести се и отпусна крака над ръба на кръглия отвор, улавяйки се с две ръце за него. Поемаше огромен риск, но веригите изглеждаха солидни и стари, далеч по-тежки, отколкото очакваше. Огледа халките им на тавана и му се стори, че са ги закрепени здраво в каменната твърд.

Времето за размисъл приключи. Отблъсна се силно с ръце и се хвърли напред и настрани в бездната.

За миг му се стори, че увисва във въздуха, който сякаш го повдига както водата — плувец, но после започна да пада.

Ръцете му се стрелнаха напред и Ецио се устреми към най-близката верига и я улови. Брънките се плъзнаха под ръкавиците му и той се спусна няколко крачки, преди да успее да ги стисне здраво. Залюля се леко в мрака. Ослуша се. Не долиташе нито звук, а и в тъмнината посредникът едва ли би забелязал поклащащата се верига. Ецио погледна към светлината. Свещта гореше на същото място и не се чуваха викове за тревога.

Заспуска се плавно надолу, докато стигна на около двайсет крачки от пода. Беше съвсем близо до посредника и различаваше силуета му, прегърбен над торбите с пари. Златните монети проблясваха на светлината. Чуваше мърморенето на мъжа и тихото, ритмично потракване на сметало.

Ненадейно отгоре долетя смразяващ стържещ звук. Халката на веригата не бе успяла да удържи допълнителната тежест и се беше счупила. Веригата се разхлаби в ръцете му, той я пусна и се хвърли към свещта. Докато летеше във въздуха, чу уплашено:

— Кой е там?

В същия миг дългата верига се строполи на кълбо върху пода със сякаш безкраен грохот. Слава Богу, че вратите на църквата бяха затворени — тежките дървени крила щяха да заглушат шума вътре.

Ецио се стовари върху посредника с цялата си тежест, оставяйки го без дъх. Двамата се изтърколиха на пода, а посредникът се просна под него.

Успя да се измъкне, но асасинът го улови за ръката.

— Кой си ти, за бога? — възкликна ужасено посредникът.

— Съжалявам, приятелю — каза Ецио и извади Скритото острие.

— Какво? Не! Не! — изломоти мъжът. — Ето, вземи парите! Твои са! Всичките!

Асасинът го улови по-здраво и го придърпа към себе си.

— Остави ме!

— Requiescat in Pace — каза Ецио.

Ецио съблече бързо мантията на посредника и я метна върху своите дрехи. Закри долната част на лицето си с шал и нахлупи ниско шапката на убития. Мантията му беше въздълга, но това не биеше на очи. После Ецио прехвърли всички пари от торбите в металната кутия, която посредникът беше донесъл за целта и където вече бе подредил спретнато повечето монети. Прибра и счетоводната книга, остави сметалото и кожените торби, взе тежката кутия под мишница и тръгна към вратата. Беше добил достатъчна представа за начина, по който говореше посредникът, и се надяваше да успее да го наподоби правдоподобно. Така или иначе, трябваше да рискува.

Когато наближи вратата, тя се открехна и капитанът извика:

— Наред ли е всичко?

— Тъкмо приключих.

— Е, побързай тогава, Луиджи. Ще закъснеем!

Ецио застана на прага.

— Преброи ли ги?

Ецио кимна.

— Va bene — одобри капитанът. После се обърна към мъжете, които държаха Еджидио и им нареди: — Убийте го.

— Чакайте! — възкликна Ецио.

— Какво?

— Не го убивайте.

Капитанът го изгледа стъписано.

— Но нали… това е обичайната процедура, Луиджи? Нали знаеш какво е направил?

— Имам заповед — от самия банкер — да бъде пощаден.

— И защо, ако не е тайна?

— Оспорваш заповедите на банкера?

Капитанът сви рамене и кимна на стражите да пуснат сенатора.

— Щастливец! — каза на Еджидио, който мъдро не погледна към асасина, а се отдалечи безмълвно.

Капитанът се обърна към предрешения.

— Хайде, Луиджи. Води ни.

Ецио се поколеба. Хванаха го натясно, понеже не знаеше накъде да върви. Вдигна кутията.

— Тежка е. Дай я на стражите.

— Добре.

Подаде кутията, но не помръдна.

Стражите чакаха.

— Господин Луиджи — обади се капитанът след малко, — моите уважения, но трябва да отидем навреме при банкера. Не че поставям под съмнение решенията ви, но не трябва ли да побързаме?

Какъв беше смисълът да печели време за размисли? Ецио разбираше, че трябва да се довери на интуицията си. Вероятно банкерът живееше или в околностите на Кастел Сант’Анджело, или на Ватикана. Но къде? Спря се на крепостта и тръгна на запад. Телохранителите му се спогледаха, но го последваха. Той обаче долови безпокойството им и наистина след известно време дочу стражите да си шепнат:

— Изпитва ли ни?

— Не знам.

— Може би сме подранили.

— Или нарочно вървим по заобиколен маршрут. Незнайно защо.

Накрая капитанът го потупа по рамото и попита:

— Луиджи, добре ли си?

— Разбира се.

— Тогава — отново моите уважения, но защо ни водиш към Тибър?

— Подсигуряваме се.

— Аха… Чудех се… Обикновено отиваме направо.

— Тази задача е особено важна — каза Ецио, надявайки се да е прав. Капитанът не се учуди.

Докато бяха спрели и разговаряха, единият стражар промърмори на другия:

— Глупости на търкалета, ако ме питаш. Как ми се иска пак да съм ковач!

— Умирам от глад. Искам да съм си у дома — прошепна вторият. — Сигурност, друг път! На няколко пресечки северно оттук е!

При тези думи Ецио въздъхна облекчено, понеже се сети къде е имението на другия банкер — Агостино Киджи, папския ковчежник. Намираше се на североизток, недалеч от мястото, където бяха сега. Изглеждаше логично банкерът на Чезаре да живее в съседство, в квартала на финансистите. Колко глупаво, че не се бе досетил по-рано, но умората явно си казваше думата.

— Обиколихме достатъчно — заяви решително той. — Оттук поемаме направо.

Тръгна към Палацо Киджи, окуражен от облекчените въздишки на спътниците си. Не след дълго капитанът дори застана начело. Крачеха бързо и след малко стигнаха район с чисти, широки улици. Войници охраняваха стълбището и огромната двойна врата на внушителната, ярко осветена мраморна сграда, накъдето се отправиха.

Очевидно очакваха Ецио и компанията му.

— Най-после — посрещна ги командирът на новите стражи, който очевидно беше с по-висок чин от капитана. Обърна се към Ецио и добави: — Предай кутията на моите хора, Луиджи. Ще се погрижа да я доставя на банкера. Най-добре ела и ти. Един човек иска да говори с теб. — Той се озърна. — Къде е сенатор Троке?

— Погрижихме се за него, както ни бе наредено — отвърна бързо Ецио, преди другите да успеят да се обадят.

— Добре — отсече грубо мъжът.

Ецио последва нагоре по стълбите кутията, вече преминала в ръцете на новите стражи. Капитанът понечи да тръгне с тях.

— Ти не — сряза го командирът.

— Няма ли да влезем?

— Тази вечер не. Ти и хората ти ще се присъедините към патрула отвън. Изпрати единия да подсили другия отряд. Вземаме строги мерки за сигурност. По заповед на дук Чезаре.

— Мамка му! — изръмжа под сурдинка един от стражарите.

Ецио наостри слух. „Чезаре? Нима е тук?“, трескаво си помисли той, когато прекрачиха прага на широко разтворените врати и влязоха в ярко осветена зала, за щастие препълнена с хора.

Капитанът и командирът на стражите продължаваха да спорят за допълнителното дежурство, когато отряд войници от градската папска жандармерия дотичаха до тях. Бяха задъхани и с угрижени лица.

— Какво има, сержанте? — попита командирът на стражите.

— Извинете, полковник, но патрулирахме край Пантеона и видяхме, че вратите са отворени…

— И?

— Влязохме да проверим. Изпратих неколцина от моите хора…

— Давай накратко, човече.

— Открихме месер Торчели, сър. Убит.

— Луиджи?

Командирът на стражите се обърна към входната врата, през която Ецио току-що се бе шмугнал.

— Глупости! Пристигна тук преди пет минути. С парите. Явно е станала грешка.