Оливър Боудън
Братството (30)

29

— Сигурна ли си, че можеш да яздиш? — попита я Ецио.

— Яздих дотук, след като ме спаси, нали?

— Да, но тогава нямаше избор.

— Нима сега имам?

Ецио замълча. Разговаряха на другата сутрин и той наблюдаваше как Катерина и двете й камериерки опаковат дрехите и провизиите, които Клаудия бе подготвила за пътуването й. Контесата щеше да потегли призори на следния ден. Малък ескорт от хора на Ецио щеше да я сподиря до някъде, за да напусне невредима града. Той предложи да я придружи, но Катерина отказа.

— Не обичам сбогуването — каза тя. — И колкото по-дълго се проточва, толкова по-зле.

Гледаше я как снове из стаята, събирайки най-необходимото. В съзнанието му изплуваха времената, когато бяха заедно във Форли, и повторната им среща в Монтериджони, от която пазеше скъп спомен. Братството на асасините бе обсебило живота му и го обричаше на самота.

— Иска ми се да останеш — каза той.

— Не мога, Ецио. Знаеш, че не мога.

— Отпрати камериерките.

— Трябва да побързам.

— Отпрати ги. Няма да те забавя.

Тя го послуша, но той забеляза неохотата й и чу как им нареди:

— Върнете се точно след пет минути!

Щом останаха насаме, Ецио се зачуди откъде да започне.

— Е? — каза тя по-меко и в очите й просветна тревога, но за какво? Той не знаеше.

— Аз… аз те спасих — колебливо се обади.

— Вярно е и съм ти благодарна. Но нима не обясни на останалите, че си го направил, защото все още съм полезен съюзник, макар да завзеха Форли?

— Ще си върнем Форли.

— И аз ще се оттегля там.

Ецио замълча отново. В сърцето му цареше празнота.

Тя застана до него и положи длани върху раменете му.

— Слушай, Ецио, без Форли съм непотребна. Тръгвам, за да съм в безопасност и при децата си. Няма ли да си по-спокоен така?

— Да.

— Е, тогава…

— Не те спасих, защото си ценна за каузата.

Сега беше неин ред да замълчи.

— А защото…

— Не го казвай, Ецио.

— Защо не?

— Защото не мога да кажа същото.

Тези думи бяха по-унищожителни от всяко оръжие.

— Значи си ме използвала?

— Звучи много грубо.

— Как другояче да го опиша?

— Опитах се да ти обясня.

— Ти си безмилостна жена.

— Аз съм жена с много задължения.

— Значи всичко, което обслужва интересите ти, е позволено?

След кратко мълчание тя отговори:

— Вече се опитах да ти обясня. Трябва да го приемеш.

Свали ръце от раменете му. Ецио долови, че съзнанието й се насочи пак към предстоящото пътуване, а очите й се стрелнаха към неопакования багаж.

През ума му пробяга безумна мисъл: „По дяволите Братството! Знам какво искам! Защо веднъж поне да не последвам желанията си?“.

— Идвам с теб — каза.

Тя се обърна отново към него със сериозно лице.

— Слушай, Ецио. Сърцето ти навярно е взело решение, но е твърде късно. Същото може би важи за мен. Но сега ти си водач на асасините. Не загърбвай започнатото — отговорната задача да ни изправиш отново на крака след катастрофата в Монтериджони. Без теб отново ще се възцари хаос и кой тогава ще ни спаси?

— Но ти никога не си ме искала искрено.

Той я погледна. Тя беше там, в стаята при него, но духом отдавна я нямаше. Откога? Не знаеше. Може би никога не е била истински с него. Навярно само се е надявал или си е въобразявал. В този момент осъзна, че вижда бездиханното тяло на любовта, но все още отказва да повярва в смъртта. Ала като при всяка смърт, разбираше, че няма избор, освен да свикне с действителността.

На вратата се похлопа.

— Влезте — каза Катерина и камериерките й се върнаха.

Ецио ги остави да се подготвят за пътуването.

На другата сутрин той се зарече да устои на изкушението да изпрати Катерина, но не успя. Беше студено и когато стигна уречения площад в безопасен район на града, те вече бяха яхнали конете, които риеха неспокойно с копита. Дали сега, в последния момент, сърцето й нямаше да се смили? Очите й обаче го следяха мило, но сдържано. Помисли си, че би понесъл по-леко разочарованието, ако не го гледаше тъй доброжелателно. Доброжелателството граничеше с унижение. Успя да й каже само:

— Buona fortuna, Contessa. И… сбогом.

— Да се надяваме, че е „довиждане“.

— О, не мисля.

Тя го погледна за последно.

— Добре тогава. Buona fortuna anche, принце мой. И — Vittoria agli Assassini!^[1].

Пришпори коня си и без нито дума повече — без да се обърне дори за миг — препусна на север начело на антуража си. Извън града, извън живота му. Ецио ги проследи с поглед, докато не се превърнаха в дребни точици на хоризонта. Самотен мъж, превалил разцвета си, когото любовта бе озарила с последен шанс, но той го беше пропуснал.

— Vittoria agli Assassini — промърмори безизразно той, обърна се и тръгна през спящия град.