Оливър Боудън
Братството (26)

25

Вече беше свикнал с контурите на външните стени на Кастел Сант’Анджело. Откри, че колкото по-нависоко се изкачва, ръцете и краката му откриват по-лесно опори. Прилепен като охлюв, с мантия, развяваща се леко срещу вятъра, той скоро се изравни с най-горния парапет и тихо се прехвърли през него.

От другата страна покривът се спускаше леко — четири крачки към тясна тухлена пътечка, от която надолу отвеждаха стъпала към градина, в центъра на която се издигаше едноетажна каменна сграда с плосък покрив. Големите прозорци подсказваха, че постройката не е допълнително укрепление. Множество свещи горяха вътре, разкривайки пищни и изискани стаи.

Пътеката беше безлюдна, но не и градината. На пейка под надвиснала дървесна корона Лукреция седеше престорено свенливо, уловила ръката на красив млад мъж, когото Ецио разпозна като един от най-известните римски актьори — Пиетро Бенинтенди. Чезаре нямаше да остане доволен, ако научеше за това. Ецио — невидим силует — пропълзя по пътеката възможно най-близо до двамата, благодарен на изгрялата луна, която освен сияние хвърляше объркващи пелени от сенки. Заслуша се.

— Обичам те безкрайно! — възкликна пламенно Пиетро. — Искам да те възпея до небесата.

— Шшт! — предупреди го Лукреция. — Шепни го само в сърцето си! Ако Чезаре разбере, кой знае какво ще ни сполети.

— Но ти си свободна, нали? Знам за покойния ти съпруг, разбира се, и много съжалявам, но…

— Тихо, глупчо! — засияха лешниковите очи на Лукреция. — Не си ли чул, че Чезаре нареди да убият дука на Бишелие. Съпругът ми беше удушен.

— Какво?

— Вярно е.

— Какво стана?

— Обичах съпруга си и Чезаре ревнуваше. Алфонсо беше красив мъж, а Чезаре се притесняваше, че Новата болест е обезобразила лицето му, въпреки че всъщност не е точно така. Нареди на мъжете си да причакат Алфонсо и да го набият. Смяташе, че това ще е достатъчно предупреждение. Но Алфонсо не беше марионетка. Отвърна на удара и докато се възстановяваше от атаката на Чезаре, заповяда на собствените си мъже да отмъстят. Чезаре едва избегна участта на свети Себастиан! Но жестокият ми брат нареди на Микелето да Корела да удуши Алфонсо в спалнята му, където се лекуваше от раните си.

— Невероятно… — каза нервно Пиетро.

— Обичах съпруга си. Сега се преструвам, за да приспя съмненията на Чезаре, но той е змия — винаги нащрек, винаги готов да ухапе. — Тя се взря в очите на Пиетро. — Слава Богу, че ти ми предлагаш утеха. Чезаре винаги ме е ревнувал, но не бива да се боим. Освен това той замина за Урбино да продължи военната си кампания. Нищо не ни спира.

— Сигурна ли си?

— Ще пазя тайната ни, ако ти я пазиш — зарече се Лукреция. Пусна ръката му и плъзна длан върху бедрото му.

— О, Лукреция — въздъхна Пиетро. — Как ме зоват устните ти!

Те се целунаха, отначало нежно, после все по-страстно.

Ецио помръдна неволно, ритна една тухла и я събори в градината. Застина.

Лукреция и Пиетро подскочиха сепнато.

— Какво беше това? — попита тя. — Никому не е позволено да идва в градината и в покоите ми без разрешение. Никому!

Пиетро вече бе скочил на крака и се озърташе уплашено наоколо.

— Най-добре да вървя — каза припряно. — Трябва да се подготвя за репетицията, да си прегледам репликите за утре сутринта. Ще тръгвам. — Приведе се да целуне Лукреция. — Сбогом, моя любов.

— Остани, Пиетро, сигурна съм, че няма нищо страшно.

— Не, късно е. Трябва да вървя.

Със скръбно изражение той прекоси градината и излезе през вратата в далечния й край.

Лукреция почака малко, после стана и щракна с пръсти. Иззад високите храсти до нея излезе един от личните й телохранители и се поклони.

— Чух целия разговор, mia signora, и мога да свидетелствам.

Лукреция сви устни.

— Много добре. Докладвай на Чезаре. Да видим как ще се почувства сега.

— Да, signora.

Телохранителят се поклони отново и се оттегли.

Останала сама, Лукреция откъсна маргаритка от цветната леха и започна да къса листенцата й едно по едно.

— Обича ме, не ме обича, обича ме, не ме обича…

Ецио слезе крадешком по най-близкото стълбище и тръгна към нея. Тя бе седнала отново и вдигна очи към него, но по лицето й не се изписа страх, само лека изненада. Е, ако и други телохранители се криеха в градината, Ецио щеше да се погрижи за тях.

— Продължете, моля. Не исках да ви прекъсвам — поклони се той, макар този път поклонът да съдържаше известна доза ирония.

— Така значи… Ецио Аудиторе да Фиренце. — Подаде му ръка да я целуне. — Приятно ми е най-сетне да се запознаем, както си му е редът. Непрекъснато слушам за теб. Особено напоследък. Искам да кажа… кой друг би могъл да стои зад броженията в Рим? — Тя замълча. — Жалко, че Чезаре го няма. Щеше да се зарадва.

— Нямам лична вражда с теб, Лукреция. Освободи Катерина и аз ще се оттегля.

Гласът й прозвуча по-рязко:

— Опасявам се, че е невъзможно.

Ецио разпери ръце.

— Тогава не ми оставяш никакъв избор. — Приближи до нея, но предпазливо. Тя имаше дълги нокти.

— Стражи! — изпищя Лукреция, превръщайки се в миг от благородничка в харпия. Посегна към очите му, но — съвсем навреме — той я улови за китките. Извади канап от кожената си кесия, изви ръцете й зад гърба и ги върза бързо. Блъсна я на земята и настъпи с крак края на роклята й, за да не стане и да побегне. После измъкна сабята и камата си, готов да посрещне неколцината войници, които се втурнаха тичешком от постройката. За щастие на Ецио те бяха лековъоръжени, твърде едри и без ризници. Длъжен да остане на едно място, за да не позволи на Лукреция да побегне, макар тя да се опитваше да го ухапе през ботуша, той се сниши под размаханото острие на първия войник и прониза незащитения му хълбок. Вторият бе по-предпазлив, но подтикван от ръмжащата на пода Лукреция, пристъпи напред към Ецио. Замахна към гърдите му, но асасинът отблъсна сабята му нагоре, парира острието и с лявата си ръка заби камата в главата на противника. Двама повалени, ¿ надеждата да се възползва от предимството, че и двете оръжия на Ецио са блокирани, последният се втурна напред. Ецио отметна рязко дясната си ръка и сабята на втория страж излетя към новия противник. Той вдигна оръжието си да отклони удара, но твърде късно — летящото острие прониза бицепса му. Войникът потрепери от болка, но се спусна отново напред с размахана сабя. Ецио бе заел позиция и отблъсна атаката с камата. Освободил дясната си ръка със сабята, той я заби яростно в тялото на мъжа. Битката приключи. Войниците лежаха мъртви край него и Лукреция за пръв път бе онемяла. Задъхан, Ецио изправи пленничката си на крака.

— Тръгвай! — нареди й той. — И не викай! Изкрещиш ли, ще ти отрежа езика.

Повлече я към вратата, през която беше излязъл Пиетро. В коридора оттатък Ецио поведе Лукреция — ту с дърпане, ту с блъскане — надолу към килиите.

— Спасяваш принцеси от замъци? Колко романтично! — просъска Лукреция.

— Млъквай!

— Въобразяваш си, че ще постигнеш нещо велико, сеейки хаос, убивайки когото си пожелаеш?

— Млъкни!

— Но какво целиш всъщност? Имаш ли представа какво ще постигнеш? Не знаеш ли колко сме силни?

Ецио се поколеба пред стълбите, отвеждащи към долния етаж.

— Накъде? — попита я.

Тя се засмя, но не отговори.

Той я раздруса.

— Накъде?

— Наляво — намусено отвърна тя.

След кратко мълчание заговори отново. Този път Ецио я остави да бърбори. Вече знаеше пътя. Лукреция се гърчеше ръцете му, но той се бе съсредоточил върху две неща — да не изпуска и да следи да не би стражите да му устроят засада.

— Знаеш ли какво се случи с останалите членове на семейство Паци във Флоренция, след като ти им нанесе гибелен удар? Твоят скъп приятел Лоренцо, така нареченият Magnifico — Великолепни, им отне всички владения и ги хвърли в затвора. До един! Дори онези, които не бяха участвали в заговора срещу него.

В съзнанието на Ецио неволно изплува споменът за ответния удар, който Катерина бе нанесла във Форли на разбунтувалите се срещу нея. Контесата бе засенчила Лоренцо — всъщност на фона на нейните методи неговите изглеждаха милостиви. Пропъди мислите.

— На жените бе забранено да се омъжват и семейните гробници бяха унищожени — продължаваше Лукреция. — Заличиха имената им в историческите хроники! Бам! С един замах!

„Но не ги измъчваха и не ги убиха“, помисли си Ецио. Е, навремето Катерина навярно бе сметнала действията си за оправдани. Въпреки това жестокостта й помрачи предаността на поданиците, на която винаги беше разчитала, и сигурно затова Чезаре бе успял да завземе Форли.

Не биваше да забравя обаче, че тя продължава да бъде важен съюзник. И че трябва да потисне чувствата — истински или въображаеми — които изпитва към нея.

— Ти и твоите приятели асасини пренебрегвате последствията от деянията си. Задоволявате се да дадете начален тласък, но действате половинчато. — Лукреция спря да си поеме дъх и Ецио я блъсна яростно напред, но тя не млъкна. — За разлика от теб Чезаре ще се погрижи да довърши започнатото и да въдвори мир в Италия. Той убива с по-висша цел — отново за разлика от теб.

— Невежите и пасивните са лесна мишена — отвърна Ецио.

— Говори каквото щеш — каза Лукреция, осъзнала, че е досегнала чувствителна струна. — Във всеки случай думите ми удрят на камък пред лицемери като теб.

Стигнаха коридора с килиите.

— Не забравяй! — напомни й Ецио и извади камата си. — Опиташ ли се да предупредиш стражите, езикът ти…

Лукреция дишаше тежко, но мълчеше. Той се прокрадна бдително напред. Двамата нови стражи седяха пред масата и играеха на карти. Ецио блъсна Лукреция на земята, скочи към тях и ги уби, преди да успеят да реагират. После се обърна и хукна след Лукреция, която бе станала и тичаше по обратния път, крещейки за помощ. Настигна я с два скока, запуши устата й с длан и я повлече към килията на Катерина. Тя хапеше и дърпаше ръкавицата пред устата си, но накрая осъзна, че е безпомощна, и се отпусна.

Катерина вече стоеше пред решетката, която Ецио отвори.

— Привет, Лукреция — каза тя с мрачна усмивка. — Липсваше ми.

— Vai a farti fottere, troia! Майната ти, кучко!

— Очарователна, както винаги — каза Катерина. — Ецио, доведи я по-близо. Аз ще взема ключа.

Ецио се подчини и Катерина протегна ръка. Забеляза я как погали гърдите на Лукреция, преди да бръкне между тях и да извади ключа, провесен през шията й на черен копринен конец. Подаде го на Ецио, който бързо отвори вратата. Същият ключ пасна и на ключалката на веригите — оказа се в крайна сметка, че Катерина не е прикована към стената — и когато контесата ги свали, Ецио бутна Лукреция в килията.

— Стражи! Стражи! — изкрещя тя.

— Млъквай! — предупреди я Катерина и й запуши устата с мръсния парцал, който бе взела от масата на стражите.

Ецио извади още канап и й върза краката. После захлопна вратата на килията и я заключи здраво.

Погледна Катерина.

— Моят герой — сухо каза тя.

Ецио не отговори.

— Можеш ли да вървиш? — попита.

Катерина се опита, но се олюля.

— Не мога, оковите са ме омаломощили.

Той въздъхна и я вдигна на ръце. Нападнеха ли ги изневиделица, щеше да се наложи да я захвърли като чувал, за да извади бързо оръжията си.

— Накъде? — попита тя.

— Първо към конюшните, после по най-краткия път навън.

— Защо ме спаси, Ецио? Сериозно? Без Форли не съм ти от полза.

— Остава ти семейството.

— Но то не е твое семейство.

Ецио продължи напред. Помнеше къде са конюшните спрямо мястото, където се намираха. По щастливо стечение на обстоятелствата Катерина беше единствената затворничка в тази част на крепостта и наоколо нямаше други войници. Все пак той се придвижваше тихо и бързо, но не припряно, за да не попадне в капан. От време на време спираше и се ослушваше. Усещаше я лека в ръцете си и въпреки пленничеството косата й ухаеше на ванилия и рози, припомняйки му по-приятни мигове с нея.

— Слушай, Ецио… онази нощ в Монтериджони, когато… се къпахме заедно… Исках да си подсигуря подкрепата ти. Помощта ти за Форли.

Беше в интерес и на Братството, както и в мой, но… — Тя замълча. — Разбираш ли, Ецио?

— За да получиш подкрепата ми, трябваше само да помолиш.

— Исках да знам, че си на моя страна.

— Предаността и сабята ми не ти бяха достатъчни, така ли? Необходимо ти беше и сърцето ми. — Той не забави крачка, намествайки я в ръцете си. — Но, да, всичко е политика. Досетих се, разбира се. Няма нужда от обяснения.

Чувстваше се така, сякаш сърцето му пропада в бездънен кладенец. Как е възможно косата й да ухае така?

— Катерина — попита я с пресъхнало гърло, — те…? Чезаре?

Тя усети, макар и смътно, какво го терзае и се усмихна — с устни, но не и с очи.

— Нищо не се случи. Името ми явно все още внушава респект. Непокътната съм.

Стигнаха входа на конюшните. Не го охраняваха, но беше заключен. Ецио пусна Катерина.

— Опитай се да походиш малко. Да си пораздвижиш краката.

Озърна се за нещо, с чиято помощ да отвори вратата, която нямаше нито резе, нито дръжка. Сигурно имаше начин…

— Пробвай с това — обади се Катерина. — Прилича на лост.

— Чакай ме тук — каза Ецио.

— Нима имам избор?

Той тръгна към лоста. По пътя забеляза открехнат капак над квадратен отвор. Съдейки по миризмата, долу сигурно съхраняваха жито. Ецио надникна и различи множество чували и кутии, явно пълни с барут.

— Побързай! — обади се Катерина.

Ецио стисна лоста и го дръпна. Отначало не поддаде, но той напрегна мускули и лостът помръдна, първо тежко, а после се завъртя с лекота. В същия момент вратата зейна.

В конюшнята имаше неколцина войници, които се извърнаха към скърцащата врата и се втурнаха към нея с извадени саби.

— Ецио! Aiuto!

Той хукна към Катерина, грабна я и я понесе към отвора в пода.

— Какво правиш?

Вдигна я над отвора.

— Да не си посмял!

Пусна я долу и възнагради уплашения й вик с неволна злорада усмивка. Не беше високо и той я видя как се приземява невредима върху меките чували. После се обърна да посрещне нападението на стражите. Битката беше кратка и ожесточена. Изненадани и изморени, войниците реагираха бавно, а и уменията на Ецио със сабята превъзхождаха многократно техните. Единият успя да го досегне с острието си, но не улучи плътта, а само разкъса жакета му. И Ецио се чувстваше изтощен.

Когато приключи, протегна ръка и издърпа Катерина.

— Кучи син! — изруга тя. — Как смееш да се отнасяш така с мен!

Забеляза, че контесата вече ходи по-уверено.

Избра бързо два коня и ги оседла. Помогна й да яхне единия и се метна върху другия. Проход със сводест таван отвеждаше извън конюшните към главната порта на крепостта, която се виждаше в далечината. Охраняваха я стражи, но беше отворена. Наближаваше изгрев-слънце и несъмнено очакваха доставките от градските търговци.

— Препускай като вихър! — каза й Ецио. — Преди да разберат какво става, прекоси моста и се насочи към остров Тибър. Там ще си в безопасност. Търси Макиавели. Той ще ме чака там.

— Но нали и двамата трябва да се измъкнем оттук?

— Аз ще те последвам. Но ще поостана да се погрижа за останалите войници. Ще всея смут, за да ги забавя.

Катерина дръпна юздите на коня си и той се вдигна на задни крака.

— Върни се невредим — каза тя. — Иначе никога няма да ти простя.

Надявайки се да говори искрено, Ецио я проследи как забива пети в хълбоците на коня и го пришпорва в галоп. Профуча през стражите пред главната порта, които се разпръснаха встрани. Щом видя, че тя е в безопасност, той подкара коня си обратно към конюшните и към склада за жито и барут, грабвайки пътьом една факла от стената. Хвърли я през отвора, обърна се и с изваден меч препусна към портите.

Стражите се бяха строили в кордон и го очакваха с насочени напред алебарди. Ецио не познаваше коня, но знаеше какво трябва да направи. Налетя право срещу войниците и в последната минута дръпна силно поводите. Приведен в седлото, заби пети в хълбоците му. Конят се спусна напред и в същия момент откъм конюшните се чу оглушителен взрив. Оказа се прав, кутиите наистина бяха пълни с барут. Земята се разтърси и стражите инстинктивно се хвърлиха към земята. Конят, също подплашен от експлозията, с удвоена решимост полетя във въздуха, събаряйки ги като паянтова ограда.

Загърбвайки хаоса и паниката, Ецио пое към изгряващото слънце. Сърцето му ликуваше. Беше спасил Катерина!