Оливър Боудън
Братството (24)

23

В деня, уречен за преместването на Катерина Сфорца в крепостта Сант’Анджело, Ецио и Макиавели се сляха с множеството, струпало се пред красива каляска със закрити със завеси прозорци, върху чиито врати личеше гербът на Борджия. Стражите около каляската разблъскваха хората настрани — нищо чудно, понеже не всички изглеждаха въодушевени. Един от кочияшите скочи от платформата и отиде да отвори вратата на каляската, издърпа стъпалата и зачака да помогне на пътниците да слязат.

След миг се появи първият — в тъмносиня рокля с бяла блуза. Ецио разпозна веднага красивата блондинка с жестоки устни. За последен път я бе видял при опустошението на Монтериджони, но това лице не се забравяше лесно. Лукреция Борджия. Тя стъпи на земята — олицетворение на изисканост и достойнство, които се изпариха безследно, когато протегна ръка към вътрешността на каляската, хвана нещо — или някого — и дръпна силно.

Повлече Катерина Сфорца за косата и я събори на земята. Мръсна и във вериги, в груба кафява рокля, Катерина, макар и в окаяно положение, излъчваше повече сила и дух от похитителката си. Ецио инстинктивно тръгна напред, но Макиавели го задържа за рамото. Асасинът не искаше да вижда повече как измъчват скъпи нему същества, но сега наистина трябваше да стисне зъби. Опит за спасение при тези обстоятелства бе обречен на провал.

Лукреция сложи крак върху жертвата си и заговори:

— Привет, граждани на Рим! Вижте каква приятна гледка! Катерина Сфорца, кучката от Форли. Твърде дълго се съпротивлява. Сега най-после е сразена!

Тълпата възнагради думите й само с мълчание и Катерина надигна глава и извика:

— Ха! Няма по-голяма кучка от Лукреция Борджия! Кой те принуди да паднеш толкова ниско? Брат ти? Или баща ти? Или и двамата? Дори едновременно, а? Нали всички делите една кочина?

— Затваряй си устата! — изкрещя Лукреция и я ритна. — Не смей да петниш името Борджия! — Тя се наведе, издърпа Катерина на колене и я зашлеви. Катерина се свлече отново в калта, но вдигна гордо глава. — Същото ще сполети всички — всички до един, които се осмелят да ни предизвикат.

Лукреция махна на стражите, които сграбчиха злочестата пленница, изправиха я на крака и я поведоха към портите на крепостта. Катерина обаче успя да извика:

— Добри граждани на Рим, бъдете силни! Вашият час ще дойде. Ще се освободите от това иго, кълна се!

Когато Катерина се скри зад портите, а Лукреция се качи в каляската и я последва, Макиавели се обърна към Ецио:

— Е, контесата поне не е паднала духом.

— Ще я подложат на мъчения — унило отвърна Ецио.

— Жалко е, че превзеха Форли.

— Но ние ще си го върнем. Ще си върнем и Катерина. Но трябва да се съсредоточим. Сега сме дошли за Чезаре и за Родриго.

— Катерина е могъщ съюзник. Една от нас. Помогнем ли й в момент на слабост, тя ще ни се отплати.

— Може би. Но първо убий Чезаре и Родриго.

Множеството се разотиваше и с изключение на стражите пред портите, войниците на Борджия се оттеглиха в крепостта. Скоро останаха само Ецио и Макиавели, стаени в сумрака.

— Тръгвай, Николо — каза Ецио, когато сенките се издължиха. — Чака ме работа.

Огледа високите стени на древната овална сграда — Мавзолея на император Адриан, построен над хиляда години по-рано и превърнат сега в непристъпна крепост. Малкото прозорци бяха нависоко, а стените — отвесни. Свързана с базиликата „Свети Петър“ посредством здрав каменен коридор, крепостта приютяваше папата от повече от двеста години.

Ецио огледа внимателно стените. Няма нищо непристъпно. На светлината на факлите, мъждукащи в каменните вдлъбнатини, очите му различиха тесни издатини, пукнатини и несъвършенства, които, макар и дребни, щяха да му помогнат да се изкатери. Избра си маршрут, подскочи като котка към първите опори за ръцете и краката, впи пръсти в тях, задиша равномерно и решително и отмерено се заизкачва нагоре, странейки от факлите, доколкото е възможно.

По средата стигна до пролука — неостъклен прозорец в каменен свод, под който от вътрешната страна на стената различи алея за караула. Озърна се в двете посоки, но не видя никого. Прехвърли се тихо от другата страна и надзърна през парапета. Веднага разбра, че гледа към двор на конюшня, където се разхождаха петима мъже. Познаваше ги до един. Чезаре провеждаше нещо като съвещание с трима от главните си мъже — френския генерал Октавиен дьо Валоа; личния банкер и близък довереник на Чезаре — Хуан де Борджия Лансол де Романи; и строен мъж в черно с жестоко, покрито с белези лице — Микелето да Корела, дясна ръка на Чезаре и професионален убиец.

— Забравете папата — казваше Чезаре. — Отговаряте само пред мен. Рим е колоната, която поддържа всичките ни начинания. Не бива да се огъва. Което означава, че и вие трябва да сте непоклатими.

— Ами Ватиканът? — попита Октавиен.

— Какво? Този уморен старец? — презрително възкликна Чезаре. — Засега се съобразявайте с кардиналите, но скоро няма да се нуждаем от тях.

При тези думи той излезе от двора на конюшните, оставяйки другите трима сами.

— Е, изглежда ни поверява Рим — каза Хуан след кратко мълчание.

— Значи градът е в добри ръце — безизразно констатира Микелето.

Ецио ги послуша още малко, но не чу нищо ново и продължи да се изкачва около външната стена, търсейки Катерина. Зърна светлина зад друг прозорец, този път остъклен, но отворен да пропуска нощния бриз и с външен перваз, който му предоставяше опора. Той надникна предпазливо в осветения от свещи коридор със стени с обикновена дървена ламперия. Видя Лукреция, седнала върху тапицирана пейка. Пишеше в бележник, но често вдигаше поглед, сякаш очаква някого.

След няколко минути Чезаре влезе през вратата в далечния край на коридора и тръгна бързо към сестра си.

— Лукреция! — целуна я той. Целувката не беше братска.

Щом се поздравиха, той свали ръцете й от врата си и без да ги пуска, се взря в очите й:

— Надявам се, че се отнасяш мило с гостенката ни.

Лукреция смръщи чело.

— Тази нейна голяма уста… Как ми се иска да я зашия завинаги.

— Аз самият я предпочитам отворена — усмихна се Чезаре.

— Нима?

Сякаш не забелязал язвителния й тон, той продължи:

— Говори ли с татко за средствата, необходими на банкера ми?

— Папата е във Ватикана, но ще се наложи дълго да го убеждавам, когато се завърне. Както и банкерът му. Знаеш колко е предпазлив Агостино Киджи.

Чезаре се изсмя.

— Е, определено не е забогатял с припряност. — Помълча и продължи: — Но това няма да ни затрудни, нали?

Лукреция обгърна отново врата на брат си и се притисна към него.

— Не, но… понякога се чувствам много самотна тук без теб. Напоследък се виждаме толкова рядко. Другите ти завоевания поглъщат цялото ти време.

Чезаре я прегърна.

— Не бой се, котенце. Скоро щом си осигуря трона на Италия, ти ще бъдеш моя кралица и ще забравиш самотата.

Тя се отдръпна леко и го погледна в очите.

— Не мога да чакам.

Той прокара ръка през меките й руси коси.

— Дръж се прилично, докато ме няма.

После, след още една дълга целувка, Чезаре излезе през вратата, откъдето беше дошъл, а Лукреция тръгна в обратната посока с унило изражение.

Къде отиде Чезаре? Веднага ли щеше да замине? Много вероятно, съдейки по прощалната сцена. Ецио се придвижи бързо покрай стената, за да застане с лице към главната порта на замъка.

Тъкмо навреме. Стражите я отваряха с викове:

— Внимание! Генералът заминава за Урбино!

Не след дълго се появи Чезаре, яхнал черен кон и придружен от малоброен антураж.

— Buona fortuna, Padrone Чезаре! — извика един от капитаните от караула.

Ецио проследи с поглед как заклетият му враг изчезва в нощта. „Ама че светкавична визита! — рече си той. — Никакъв шанс да го убия. Николо ще остане много разочарован“.