Оливър Боудън
Братството (20)

19

Щом пристигна в Рим, Ецио реши да се отбие първо в бордея, който Макиавели беше споменал като източник на информация. Навярно някои от имената, които изпращаше на Пантасилея по пощенските гълъби, идваха оттам. Искаше да провери как момичетата събират сведенията, но инкогнито. Разберяха ли кой е, щяха да му предоставят информация, каквато според тях той иска да получи.

Намери адреса и спря пред табелата — „Разцъфналата роза“. Нямаше никакво съмнение, но някак не приличаше на място, което висшите служители на Борджия посещават, освен ако не идваха тук да си сверят часовниците с бедните прослойки. Определено не можеше да се мери с бордея на Паола във Флоренция, поне отвън. Но пък и Паола не парадираше с пищна фасада. Ецио почука разколебано на вратата.

Отвори я веднага привлекателно, закръглено момиче на около осемнайсет, в износена копринена рокля.

Усмихна му се професионално.

— Добре дошъл, страннико. Добре дошъл в „Разцъфналата роза“.

— Salve — каза той, когато тя отстъпи да му даде път.

Залата за гости категорично бе стъпка нагоре, но също изглеждаше занемарена.

— Как да удовлетворим желанията ти? — попита момичето.

— Просто ме заведи при мадам.

Очите на момичето се превърнаха в тесни цепки.

— Мадона Солари не е тук — отговори то.

— Разбирам. — Ецио замълча, несигурен как да постъпи. — Знаеш ли къде е?

— Навън.

Момичето стана определено по-недружелюбно.

Ецио й се усмихна възможно най-пленително, но вече не беше младеж и усети, че не е успял да разчупи леда. Тя реши, че е служител на Борджия. По дяволите! Е, ако искаше да стигне донякъде, трябваше да се престори на клиент. И ако се наложи — наистина да действа като клиент.

Тъкмо бе дообмислил стратегията си, когато входната врата се отвори с трясък и вътре влетя друго момиче с разрошени коси и раздърпана рокля. Изглеждаше уплашено до смърт.

— Aiuto! Aiuto! — извика. — Мадона Солари…

Захлипа, неспособна да продължи.

— Какво има, Лучия? Съвземи се. Защо се връщаш толкова рано? Нали излезе с мадам и с клиенти?

— Не бяха клиенти, Аниела. Те… те… казаха, че ще ни заведат на някакво място край Тибър, но там чакаше лодка и те се нахвърлиха върху нас с юмруци и ножове. Качиха мадам на лодката и я оковаха във вериги.

— Лучия! Dio mio! Как успя да избягаш?

Аниела прегърна приятелката си през рамо и я поведе към канапето край стената. Извади кърпичка и попи кръвта, избила от порязаната скула на Лучия.

— Пуснаха ме. Изпратиха ме с послание. Те са търговци на роби, Аниела. Казаха, че трябва да я откупим. Иначе ще я убият.

— Колко искат? — попита Ецио.

— Хиляда дуката.

— С колко време разполагаме?

— С един час.

— Значи имаме време. Чакайте тук. Аз ще я доведа. — „По дяволите! — помисли си Ецио, — лоша работа. Непременно трябва да разговарям с нея“. — Къде са те?

— Близо до остров Тибър има пристан, сър. Знаете ли го?

— Много добре.

Ецио тръгна бързо. Нямаше време да се отбие в банката на Киджи, а трите й клона не му бяха на път. Потърси услугите на лихвар, който постави тежки условия, но допълни сумата, с която Ецио вече разполагаше, до необходимите хиляда дуката. Въоръжен с парите, но решен да не се разделя с нито един грош освен в краен случай, той нае кон и ругаейки кучите синове, отвлекли човека, с когото искаше спешно да поговори, пое с бясна скорост към Тибър, разпръсквайки всички хора, пернати и кучета, изпречили се на пътя му.

Откри лодката — по-скоро малък кораб — без затруднения, скочи от седлото и се втурна към мястото, където беше закотвена, крещейки името на мадам Солари.

Похитителите й го очакваха. Двамата мъже на палубата насочиха пистолетите си към него. Ецио присви очи. Огнестрелно оръжие? В ръцете на дребни мошеници?

— Нито крачка по-напред!

Той отстъпи назад, но не отлепи пръст от бутона на Скритото острие.

— Носиш ли проклетите пари?

С другата си ръка Ецио извади бавно кесията с хиляда дуката.

— Добре. Сега ще проверим дали капитанът е в добро настроение, та да не й пререже проклетото гърло.

— Капитанът ли? За какви се мислите? Изведете я веднага!

Яростният глас на Ецио сепна търговеца на роби. Той се поизвърна и извика на някого под палубата, който очевидно бе чул разговора, защото още двама се заизкачваха по стълбите към каютите, влачейки жена на около трийсет и пет. Гримът й беше размазан — и от сълзи, и от грубото отношение — грозни синини личаха по лицето, раменете и гърдите й, разголени под разкъсаната лилава рокля, разкриваща корсета й. По роклята имаше кървави петна, ръцете и краката й бяха вързани.

— Ето го малкото съкровище — ухили се злорадо търговецът.

Ецио задиша тежко. Брегът на реката пустееше, но остров Тибър се виждаше само на петдесетина метра. Де да можеше да изпрати вест на приятелите си! Чуеха ли нещо, щяха да решат, че пияни моряци вдигат глъчка — по реката гъмжеше от тях — а ако Ецио извикаше за помощ, мадам Солари щеше да се прости с живота си на мига. Както и той, освен ако мъжете не бяха ужасно лоши стрелци, понеже разстоянието беше незначително.

Когато отчаяните очи на жената срещнаха погледа на Ецио, на стълбата се появи още един мъж, метнал небрежно дрипави останки от сако на военноморски капитан. Вторачи се в Ецио, после — в кесията с парите.

— Подхвърли я — нареди грубо.

— Първо ми я предай. И я развържи.

— Глух ли си, мамка му? Подхвърли проклетите пари!

Ецио пристъпи несъзнателно напред. Пистолетите веднага се насочиха заплашително към него, капитанът извади ятаган, а другите двама стиснаха по-здраво жената, която изстена и се сгърчи от болка.

— Не приближавай! Иначе ще я довършим.

Ецио спря, но не отстъпи назад. Премери на око разстоянието до палубата. Пръстът му трепна върху спусъка на Скритото острие.

— Нося парите. В кесията са — каза той — и я размаха, прекрачвайки напред, докато очите им бяха приковани в нея.

— Стой, където си! Не си играй с мен! Още една стъпка, и жената умира.

— Тогава няма да си получите парите.

— О, нима? Ние сме петима, а ти — един. Преди да стъпиш на палубата, приятелчетата ми ще са те простреляли в устата и в топките.

— Първо ми я предай.

— Ей, ти да не си идиот? Качиш ли се в проклетата лодка, курвата умира!

— Месере! Ahítateme!^[1] — проплака клетата жена.

— Млъквай, кучко! — изръмжа един от мъжете, които я държаха, и я зашлеви през очите с дръжката на камата си.

— Добре! — извика Ецио, забелязал как нови ручейчета кръв бликват от лицето на жената. — Стига! Пуснете я! Веднага!

Подхвърли кесията на капитана. Тя се приземи до краката му.

— Така ми харесва — каза търговецът на роби. — А сега да приключваме.

Преди Ецио да успее да помръдне, той опря острието на ятагана си в гърлото на жената й го прокара надолу и надълбоко, като почти отсече главата й.

— Ако си недоволен, отнеси жалбата към месер Чезаре — озъби се капитанът, когато тялото се свлече на палубата под фонтан от кръв. Почти незабележимо, капитанът кимна на мъжете с пушките.

Ецио разбра какво ще последва и беше готов. Със светкавична скорост отбягна двата куршума и същевременно извади Скритото острие и скочи напред. Първо прониза лявото око на първия мъж, който държеше пленничката. Преди тялото му да се стовари върху земята, Ецио се сниши под яростно размахания ятаган на капитана, после се изправи и заби камата си в корема на противника и го разпори. Скритото острие не бе предвидено да разсича и се огъна леко, по-скоро късаше, отколкото режеше, но това нямаше значение.

Оставаха стрелците. Както предвиждаше, те трескаво се опитваха да презаредят оръжията си, но паниката сковаваше ръцете им. Той прибра бързо Скритото острие и извади по-тежката си кама. Водеше твърде близък бой и не можеше да използва сабята, та затова му трябваше якото, назъбено острие на камата. Сряза дясната ръка на единия стрелец и го наръга с всичка сила в хълбока. Не успя да го довърши обаче, понеже вторият го удари изотзад с приклада на пистолета си. За щастие не улучи целта и Ецио, разтърсвайки глава да я проясни, се извъртя и прониза гърдите на мъжа, който бе вдигнал ръце за следващ удар.

Ецио се озърна. Къде беше капитанът?

Зърна го да се препъва по речния бряг, стиснал кесията, от която се сипеха монети. „Глупак — помисли си Ецио, — трябваше да вземе коня“. Спусна се след него и го настигна с лекота, понеже кесията тежеше. Улови капитана за косата и го ритна по краката, принуждавайки го да коленичи с отметната глава.

— Каквото повикало — такова се обадило — каза той и отсече главата на капитана точно както той бе убил мадам Солари.

Остави гърчещото се тяло да се свлече на земята, взе кесията и се върна към лодката, събирайки пътьом разсипаните монети. Раненият търговец на роби пълзеше по палубата. Ецио го подмина и слезе долу. Претърси оскъдно обзаведената каюта и бързо откри малко ковчеже. Отвори го с кървавото острие на камата. Беше пълно с диаманти.

— Не е зле — каза си Ецио, пъхна го под мишница и се изкачи тичешком на палубата.

Прибра кесията, ковчежето и пистолетите в торбата на седлото и се върна при ранения мъж. Едва не се подхлъзна върху кръвта, в която се валяше търговецът на роби. Приведе се и сряза едното му ахилесово сухожилие, запушил с длан устата му, за да заглуши стенанията. Това щеше да го усмири. Задълго.

Долепи устни до ухото на мъжа.

— Ако оцелееш — каза му — и се върнеш при сипаничавата гнида, която наричаш свой господар, предай му поздрави от Ецио Аудиторе. Ако ли не, почивай в мир.