Оливър Боудън
Братството (2)

1

Ецио застина за миг, замаян и дезориентиран. Къде е? Кое е това място? Постепенно дойде на себе си и забеляза, че чичо му Марио се отделя от групата на асасините и приближава. Улови го за ръката.

— Добре ли си, Ецио?

— Влязох в схватка… с папата, с Родриго Борджия. Оставих го да загине в мъки.

Ецио трепереше като лист. Не успяваше да се овладее. Възможно ли беше? Само преди минути — макар да му се струваше цяла вечност — се беше борил на живот и смърт с мъжа, когото мразеше и от когото се страхуваше най-много — водача на тамплиерите, злокобния орден, решен да разруши света, който Ецио и приятелите му от Братството на асасините бранеха с всички сили.

Но той ги бе победил. Благодарение на могъществото на загадъчния предмет — Ябълката, тайната райска частица, дарена му от старите богове, за да не рухне вложеното от тях в човешкия род в кръв и беззаконие. И той постигна успех.

Дали?

Какво каза току-що? „Оставих го да загине в мъки“? Родриго Борджия, злият старец, пробил си с жестокост път до върха на Църквата и оглавил я като папа, сякаш наистина умираше. Беше погълнал отрова.

Сега обаче смразяващо съмнение обзе Ецио. Постъпвайки милосърдно, както повелява асасинското кредо, според което милост се полага всекиму, с изключение на онзи, застрашаващ човечеството, дали всъщност не бе проявил слабост?

Зарече се обаче да не споделя съмненията дори с чичо си Марио, водач на Братството. Изопна рамене. Беше оставил стареца да умре от собствената си ръка. Беше му предоставил време за молитва. Не прониза гърдите му, за да го изпрати на оня свят.

Студена длан обгърна сърцето му, а в главата му проехтя ясен глас: „Трябваше да го убиеш“.

Поклати глава да пропъди демоните като куче, което отърсва козината си от вода. Мислите му обаче се връщаха отново и отново към загадъчното преживяване в странната гробница под Сикстинската капела във Ватикана — сградата, от която току-що бе излязъл в ослепителната, непривична светлина. Всичко наоколо му се струваше необичайно спокойно и нормално — постройките на Ватикана се възправяха както преди, окъпани в лъчите на яркото слънце. Споменът за случилото се в гробницата го заля като всемогъща вълна: виденията, срещата със загадъчната богиня — как иначе да опише създанието, представило се като Минерва, римската богиня на мъдростта? Тя му бе показала и далечното минало, и необозримото бъдеще, но той възненавидя отговорността, която разкрилото се пред очите му познание стовари върху плещите му.

С кого да я сподели? Как да обясни видяното? Толкова недействително изглеждаше.

След преживяното, или по-точно изпитанието, знаеше със сигурност само едно — че битката още не е приключила. Някой ден може би ще се върне в родната Флоренция, ще се вглъби в книгите си, ще пие с приятелите си през зимата и ще ловува с тях през есента, ще задява момичетата през пролетта и ще наглежда реколтата си в полето през лятото.

Но не още.

Дълбоко в сърцето си съзнаваше, че тамплиерите и злото, което олицетворяват, не са унищожени. Пред него се изправяше чудовище с повече глави от Хидра, звяр, с който бе успял да се справи не друг, а синът на Зевс — Херкулес.

— Ецио!

Гласът на чичо му прозвуча грубо, но го изтръгна от унеса. Ецио се насили да се съвземе и да си събере мислите.

В ума му бушуваше пожар. Изрече наум името си, за да си вдъхне смелост — „Аз съм Ецио Аудиторе да Фиренце. Непобедим съм, защото съм посветен в традицията на асасините“.

Озърна се отново — чудеше се дали не е сънувал. Наставленията и разкритията на странната богиня в гробницата бяха разтърсили убежденията му из основи. Сякаш самото време се бе обърнало с главата надолу. Пред прага на Сикстинската капела, където бе оставил злия папа Александър VI в предсмъртна агония — поне привидна — той присви отново очи на яркото слънце. Събратята му асасини застанаха край него със сериозни лица, излъчващи мрачна неотклонност.

Отново го загложди въпросът — трябваше ли да убие Родриго, за да е сигурен? Беше избрал да не го направи, а и противникът му изглеждаше решен да отнеме живота си, след като не бе постигнал лелеяната цел.

Но ясният глас още отекваше в главата на Ецио.

Усещаше и още нещо — непреодолима сила го тласкаше сякаш да се върне в параклиса, защото не е довършил започнатото.

Не Родриго. Не само Родриго. Макар сега да не би го оставил жив. Зовеше го нещо друго.

— Какво има? — попита Марио.

— Трябва да се върна — отговори Ецио, осъзнавайки с кристална яснота и със свито сърце, че играта не е приключила и Ябълката все още му е необходима. При тази мисъл го обзе непреодолимо чувство за неотложност. Изтръгна се от покровителствените ръце на чичо си и се върна в мрачината. Марио нареди на събратята си да чакат и да наблюдават и го последва.

Ецио бързо намери мястото, където бе оставил умиращия Родриго Борджия. Той обаче не беше там! Пищната синкавочервена папска мантия лежеше върху пода, но собственикът й беше изчезнал. Ръката в леденостудена стоманена ръкавица отново стисна в желязна хватка сърцето на Ецио.

Скритата врата към гробницата беше, разбира се, затворена и почти невидима, но щом Ецио доближи мястото, където помнеше, че се намира, тя се отвори леко пред протегнатата му ръка. Той се обърна към чичо си и изненадано установи, че по лицето му е изписан страх.

— Какво се крие вътре? — попита Марио, сдържайки с мъка трепета в гласа си.

— Тайната — отвърна Ецио и пое по сумрачния коридор, надявайки се да не е закъснял, а Минерва да е предвидила всичко и да прояви снизхождение.

Родриго несъмнено не беше стъпвал тук. Въпреки това Ецио стисна скритото острие, наследено от баща му.

В гробницата могъщите човешки и същевременно свръхчовешки фигури — статуи ли бяха наистина? — се възправяха, стиснали Жезъла.

Другата райска частица.

Жезълът изглеждаше споен с фигурата, която го държеше, и щом Ецио понечи да го вземе, тя засия и не отпусна пръсти. Грейнаха и руническите надписи по стените на гробницата.

Ецио си спомни, че незащитена човешка длан не бива да докосва и Ябълката, фигурите се обърнаха и потънаха в земята. В гробницата останаха само огромният саркофаг и статуите около него.

Ецио отстъпи назад, озърна се бързо и след кратко колебание си взе последно — както му подсказваше инстинктът — сбогом с мястото. Какво очакваше? Надяваше се Минерва да му се яви още веднъж? Но нима тя не му каза всичко необходимо? Или поне толкова, колкото бе безопасно да научи? Повериха му Ябълката. Заедно с нея другите частици от рая щяха да предоставят на Родриго могъществото, за което копнееше, а с мъдростта на годините Ецио разбираше колко опасно е такава власт да се съсредоточи в човешки ръце.

— Какво става? — Гласът на Марио, все така необичайно неспокоен, долетя до него.

— Всичко е наред — отвърна Ецио и с необяснима неохота се отправи към светлината.

Застана до чичо си и му показа Ябълката.

— А Жезълът?

Ецио поклати глава.

— По-добре да е в ръцете на Земята, отколкото в ръцете на Човека — прозря случилото се Марио. — Но не е необходимо да ти го казвам. — Хайде, да не се бавим.

— Какво ни пришпорва?

— Всичко. Мислиш ли, че Родриго ще ни остави да си тръгнем необезпокоявани оттук?

— Родриго беше пред прага на смъртта.

— Но само пред прага, нали? Хайде!

Излязоха от гробницата, без да губят повече време, следвани от петите от студен вятър.