Оливър Боудън
Братството (18)

17

Ецио реши, че е крайно време да потърси стария си приятел Бартоломео д’Алвиано, братовчеда на Фабио Орсини. През 1496-а той се беше борил рамо до рамо с Орсини срещу папската войска и наскоро се беше завърнал от военна мисия в Испания.

Бартоломео беше един от най-способните condottieri и отколешен съратник на Ецио. Въпреки грубоватия си нрав и склонността да изпада в пристъпи и на гняв, и на униние, той беше мъж с неоспорима преданост и почтеност. Тези качества го превръщаха в основна опора на Братството, както и непримиримата му омраза към тамплиерите.

Но как да го намери? Не знаеше. Беше научил, че Бартоломео тъкмо се е върнал от бойното поле в казармите на частната си армия в покрайнините на Рим. Казармите бяха извън града, в полята на североизток, но недалеч от една от укрепените наблюдателни кули, които Борджиите бяха издигнали на много места в околността. Те бяха достатъчно благоразумни да не закачат Бартоломео — поне докато не се почувстват достатъчно силни да го смачкат като хлебарка, за каквато го смятаха. А Ецио знаеше, че могъществото им расте с дни.

Пристигна в казармите малко след пладне. Слънцето тъкмо подминаваше апогея си и беше твърде горещо, но западният бриз облекчаваше донякъде жегата. Ецио застана пред огромната порта във високата палисада, ограждаща казармите, и похлопа с юмрук.

Шпионката се открехна и той усети как го оглеждат. Капакът се затвори и се дочу кратък приглушен разговор. Отвори се отново. Последва радостен баритонов възглас и след дълго трополене на резета вратата зейна широко. Едър мъж, малко по-млад от Ецио, застана на прага във военна униформа, по-спретната от обикновено, и разпери ръце.

— Ецио Аудиторе, ти, стари нехранимайко! Влизай! Влизай. Ще те убия, ако откажеш.

— Бартоломео!

Старите приятели се прегърнаха топло и поеха по площада към личното крило на Бартоломео.

— Заповядай, заповядай — настоя Бартоломео с обичайната си припряност. — Искам да те запозная с някого.

Влязоха в дълга, ниска стая, добре осветена от големи прозорци с изглед към вътрешен двор. Служеше очевидно и като всекидневна, и като трапезария и беше просторна и проветрива. Но атмосферата не беше характерна за Бартоломео. Пред прозорците висяха чисти завеси. Върху масата имаше бродирана покривка, а остатъците от обяда бяха разчистени. По стените висяха картини. Имаше дори библиотека. Бианка, любимият меч на Бартоломео, не се виждаше никъде. И най-вече стаята бе невероятно чиста и подредена.

— Чакай тук — каза Бартоломео и щракна с пръсти на ординареца да донесе вино. Изглеждаше необичайно развълнуван. — А сега познай кого искам — да ти представя?

Ецио се озърна отново наоколо.

— Е, вече познавам Бианка…

Бартоломео махна нетърпеливо с ръка.

— Не, не! Тя е в кабинета при картите. Там живее сега. Опитай пак.

— Е — лукаво проточи Ецио, — да не би да е… съпругата ти?

Бартоломео го погледна толкова разочаровано, че Ецио почти се разкая за правилната си догадка; не че беше трудно да се досети.

Едрият мъж обаче се развесели бързо и продължи:

— Тя е истинско съкровище. Няма да повярваш… — Обърна се и изкрещя към вътрешните стаи: — Пантасилея! Пантасилея! — Ординарецът се появи с поднос със сладкиши, гарафа и чаши. — Къде е тя? — попита го Бартоломео.

— Провери ли под масата? — пошегува се Ецио.

Точно тогава на стълбите, спускащи се по западната стена на стаята, се появи Пантасилея.

— Ето я!

Ецио стана да я поздрави. Поклони се.

— Аудиторе. Ецио.

— Балиони. Пантасилея. Сега Балиони д’Алвиано.

Беше млада, двайсет и пет — трийсетгодишна. Името подсказваше, че е от благородническо семейство, а роклята, макар и скромна, беше красива и издаваше добър вкус. Имаше овално лице с ореол от руси коси, носът й беше чип като цвете, устните — плътни и весели, а умните й очи — тъмни, наситенокафяви — искряха доброжелателно и същевременно сдържано. Беше висока почти до раменете на Бартоломео и стройна, с широки рамене и тесен ханш; дълги изящни ръце и изваяни крака. Бартоломео определено беше открил съкровище. Ецио му пожела мислено да успее да я задържи.

— Lieta di conoscervi^[1] — каза Пантасилея.

— Alterettanto a lei^[2].

Тя ги огледа и двамата.

— Друг път ще се видим за по-дълго — обеща на Ецио с изражение на жена, която не просто оставя мъжете да си вършат работата, а е заета със собствени дела.

— Остани малко, tesora mia^[3].

— Не, Барто, знаеш, че трябва да наглеждам секретаря. Винаги успява да обърка някак си сметките. И нещо не е наред с водоснабдяването. Трябва да проверя. — Обърна се към Ецио: — Ora, mi scusi, та…^[4]

— Con piacere^[5].

Тя се усмихна на двамата, изкачи се по стълбите и изчезна.

— Как я намираш? — попита Бартоломео.

— Очарован съм. Наистина — отвърна искрено Ецио.

Забеляза също колко по-овладян е приятелят му край съпругата си. Очевидно в присъствието на Пантасилея казарменият жаргон бе забранен. Почуди се какво намира тя у съпруга си, но си напомни, че изобщо не я познава.

— Мисля, че за мен е готова на всичко.

— Къде я срещна?

— Друг път ще ти разкажа. — Бартоломео придърпа гарафата и двете чаши и прегърна през рамо Ецио. — Много се радвам, че дойде. Както навярно знаеш, тъкмо се прибрах от военна мисия. Чух, че си в Рим, и се канех да изпратя хора да те открият. Помня, че обичаш да пазиш в тайна местонахождението си, и не те виня, особено в това змийско гнездо, но за щастие ти ме изпревари. И слава Богу, защото искам да поговорим за войната. Да отидем в кабинета с географските карти.

— Разбрах, че Чезаре се е съюзил с французите — каза Ецио. — Как върви битката срещу тях?

— Bene. Момчетата, които оставих там под командването на Фабио, удържат напора. А тук ще обуча още мнозина.

Ецио размисли.

— Макиавели твърди, че положението е… по-трудно.

Бартоломео сви рамене.

— Е, знаеш го Макиавели. Той…

Прекъсна ги един от сержантите на Бартоломео. Пантасилея го придружаваше. Мъжът беше уплашен, а тя — спокойна.

— Capitano! — възкликна сержантът. — Трябва да ни помогнете! Борджиите ни нападнаха.

— Какво? Не ги очаквах толкова скоро. Извини ме, Ецио. — На Пантасилея извика: — Подай ми Бианка.

Тя незабавно му подхвърли тежкия меч, Бартоломео го препаса и изтича навън след сержанта си. Ецио понечи да ги последва, но Пантасилея го задържа, стиснала здраво ръката му.

— Чакай!

— Какво има?

По лицето й се четеше дълбока загриженост.

— Ще говоря направо, Ецио. Битката не се развива добре — и тук, и в Романя. Атакуват ни от две страни. Борджия на единия фланг, а французите, предвождани от генерал Октавиен — на другия. Но знай — позицията на Борджиите е слаба. Надвием ли ги, ще можем да се съсредоточим върху френския фронт. Трябва да завземем кулата. Ако някой заобиколи в гръб…

Ецио наклони глава.

— Знам как ще помогна. Информацията ти е безценна. Mille grazie, Madonna d’Alviano.

Тя се усмихна.

— Това е най-малкото, което една жена дължи на съпруга си.