Оливър Боудън
Братството (17)

16

Едва по мръкнало Ецио откри щабквартирата на римската гилдия на крадците. Цял ден задаваше дискретни въпроси из хановете, получаваше подозрителни погледи и подвеждащи отговори, докато най-сетне се разпространи мълвата, че е безопасно да му съобщят тайното местоположение. Тогава дрипаво момче го поведе през лабиринт от алеи към занемарена уличка, където го остави пред една врата и тутакси изчезна.

Не беше нищо особено — голям, запуснат хан, чиято табела с нарисувана лисица — или заспала, или мъртва — клюмаше на една страна, прозорците бяха закрити с прокъсани завеси, а дървените первази отчаяно се нуждаеха от ремонт.

Необичайно за хан, вратата беше здраво залостена и Ецио похлопа. Напразно.

Изненада го тих глас. Извърна се рязко. Нямаше навик да се оставя да го доближават неусетно в гръб. Зарече се да се постарае това да не се повтаря.

За щастие гласът бе дружелюбен, макар и предпазлив:

— Ецио.

Мъжът, който го бе заговорил, излезе от сенките на близкото дърво и Ецио го разпозна веднага. Беше старият му съюзник Джилберто, Лисицата, който преди време предвождаше крадците във Флоренция в сътрудничество с асасините.

— La Volpe!^[1] Какво правиш тук?

Джилберто се усмихна широко и го прегърна.

— Питаш защо не съм във Флоренция? Е, лесен въпрос. Водачът на тукашните крадци умря и избраха мен. Нямах нищо против да сменя обстановката, а старият ми помощник Корадин се съгласи да поеме гилдията у дома. Освен това — сниши съзаклятнически глас — в настоящия момент Рим е по-голямо… предизвикателство, ако мога да се изразя така.

— Основанията ти ми изглеждат изчерпателни. Ще влезем ли?

— Разбира се.

Лисицата почука на вратата — очевидно в кодиран ритъм — и тя се отвори почти веднага и разкри просторен двор с маси и пейки, точно както се очаква от хан, но всичко беше много мръсно. Шепа мъже и жени се щураха нагоре-надолу през вратите, които отвеждаха от двора в самия хан, построен около него.

— Не хваща окото, нали? — рече Лисицата, настани го на една маса и нареди да им донесат вино.

— Честно казано…

— Служи ни добре. А имам и планове. Но какво те води насам? — Лисицата вдигна длан. — Чакай! Не ми казвай. Мисля, че знам отговора.

— Нищо чудно.

— Искаш моите крадци да работят като шпиони за теб.

— Точно така — отвърна Ецио и се приведе нетърпеливо напред. — Ще ми помогнеш ли?

Лисицата вдигна стакана си за мълчалив тост и отпи малко вино, преди да отговори безизразно:

— Не.

Ецио се стъписа.

— Какво? Защо не?

— Защото ще направя услуга на Николо Макиавели. Не, благодаря. Този човек предаде Братството ни.

Ецио не се изненада, макар да не беше убеден в истинността на заключението.

— Много сериозно обвинение. Особено от устата на крадец. С какви доказателства разполагаш?

Лисицата го изгледа кисело.

— Беше посланик в папския двор и пътуваше като личен гост на Чезаре.

— Направи го заради нас.

— Нима? Освен това знам, че ви е напуснал точно преди нападението над Монтериджони.

Ецио махна възмутено с ръка.

— Чисто съвпадение. Виж, Джилберто, Макиавели не допада на всекиго, но той е асасин, а не предател.

Лисицата го изгледа със застинало лице.

— Не съм убеден.

В този момент един крадец, когото Ецио разпозна като младежа, опитал се да отмъкне кесията му, притича до тях и зашепна в ухото на Лисицата. После изчезна бързо и Ла Волпе стана. Усетил неприятности, Ецио също се изправи.

— Извинявам се за вчерашната простъпка на Бенито — каза Лисицата. — Не е знаел кой си и те е видял да яздиш до Макиавели.

— Остави Бенито! Какво става?

— О, Бенито ми донесе вест. След малко Макиавели ще се срещне с някого в Трастевере. Ще проверя какво става. Искаш ли да ме придружиш?

— Води ме.

— Ще използваме един изпитан маршрут — покривите. Тук е малко по-трудно, отколкото във Флоренция. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Просто ме води.

Беше истинско изпитание. Римските покриви бяха по-раздалечени от флорентинските, а бяха и изпотрошени и краката трудно намираха опора. Повече от веднъж Ецио събори хлабави тухли на земята. Но улиците бяха почти безлюдни и той и Лисицата се придвижваха толкова бързо, че изчезваха, преди стражите на Борджия да успеят да реагират. Най-после стигнаха пазарен площад със затворени сергии с изключение на една-две ярко осветени виночерпници, където се тълпяха мнозина. Двамата спряха върху покрив с изглед към площада, прикриха се зад комините и зачакаха.

Не след дълго Макиавели се появи на площада, озъртайки се предпазливо. Ецио забеляза как втори мъж с наметало с герба на Борджия застана до него и дискретно му подаде нещо като бележка, после продължи, без да забавя крачка. Макиавели също напусна площада.

— Как ти се струва? — попита Лисицата.

— Ще последвам Николо, ти върви след другия — лаконично отсече Ецио.

В същия момент в една от виночерпниците избухна свада. Чуха се гневни крясъци, проблеснаха оръжия.

— По дяволите! Това е един от моите хора! Счепкали са се със стражите на Борджия — възкликна Лисицата.

Ецио проследи как Макиавели се отдалечава тичешком по уличка, отвеждаща към Тибър, и изчезва от погледа му. Реши, че е твърде късно да го последва, и насочи вниманието си към схватката на площада. Един войник на Борджия лежеше проснат на земята. Повечето крадци се бяха разпръснали и се катереха невредими по стените към покривите, но един от тях, млад мъж, почти момче, лежеше, стенейки на земята, а от прясната рана върху ръката му бликаше кръв.

— Помощ! Помощ! Раниха сина ми! — долетя тревожен вик.

— Познавам гласа — намръщи се Лисицата. — Трималкио е. — Погледна към ранения крадец. — А това е Клаудио, по-малкият му син.

Войници на Борджия, въоръжени с пушки, се появиха зад парапетите на покривите от двете страни на далечната стена на пазара и започнаха да се прицелват.

— Ще го застрелят — предупреди Ецио.

— Да побързаме тогава. Аз поемам групата вляво, ти — вдясно!

От всяка страна имаше по трима стражари. Движейки се незабележимо като сенки, но пъргаво като пантери, Ецио и Лисицата се втурнаха по двете дъги на покривите, обрамчили площада. Ецио видя как тримата войници вдигат пушки и ги насочват към раненото момче. Профуча по ръба на покрива, едва досягайки с крака керемидите, и с огромен скок налетя върху мъжете. Набрал височина, успя да ритне врата на средния с тока на ботуша си. Приземи се приведен, за да омекоти удара, и същевременно изопна колене, разперил широко ръце. Двамата войници паднаха мигновено — от дясното око на единия стърчеше забилата се дълбоко в черепа кама, а другият бе повален от тънкото като игла скрито острие, пронизало ухото му, откъдето по шията се стече противна черна течност. Ецио се озърна и видя, че Лисицата е отстранил противниците си със същата бързина. Безмълвно и светкавично всички войници с пушки бяха обезвредени. Надвисна обаче нова опасност — на площада изникна отряд на Борджия; вдигнали алебарди, войниците се втурнаха към нещастния Клаудио. Хората се шмугнаха във винопродавниците.

— Клаудио! Ставай! — изкрещя Лисицата.

— Не мога! Много… много ме боли.

— Чакай! — извика Ецио, който се намираше малко по-близо до Клаудио. — Идвам при теб!

Скочи от покрива, падайки върху платнището над една от сергиите, за да смекчи удара, и застана до момчето. Огледа раната, която отблизо не изглеждаше толкова сериозна.

— Стани! — нареди му той.

— Не мога. — Клаудио очевидно бе смъртно уплашен. — Ще ме убият.

— Виж. Можеш да вървиш, нали? — Момчето кимна. — Значи можеш и да тичаш. Следвай ме. Прави точно каквото правя аз. Трябва да се скрием от стражите.

Ецио изправи момчето на крака и тръгна към най-близката винопродавница. Смеси се е тълпата нервни клиенти и с изненада установи колко лесно Клаудио последва примера му. Излязоха в съседство със стената на площада, докато от другата страна някои от въоръжените с алебарди войници започнаха да си проправят път през тълпата. Точно навреме стигнаха спасителна уличка, отвеждаща извън площада. Лисицата и Трималкио ги очакваха.

— Досетихме се, че ще минете оттук — обясни Ла Волпе, а бащата прегърна сина си. — Да вървим — настоя. — Да не губим време. Прибирайте се бързо в щабквартирата и накарайте Тересина да превърже раната. Хайде!

— А ти гледай известно време да не се набиваш в очи — каза Ецио на Клаудио.

— Molte grazie, месере — благодари му Трималкио, обгърнал през рамо момчето, за да смекчи укора: — Corri! *.

— Навлече си неприятности — констатира Лисицата, щом се озоваха на тихо площадче, където не ги заплашваше нищо. — Особено след този случай. Вече видях съобщения, че те издирват заради схватката в конюшните.

— А Макиавели?

Лисицата поклати глава.

— Не. Възможно е да не са го видели добре. Малцина знаят колко сръчно върти сабята.

— Но ти не вярваш?

Лисицата поклати глава.

— Какво ще правим с обявленията „Издирва се“?

— Не бой се. Хората ми вече ги отлепят.

— Радвам се, че някои са по-дисциплинирани и не влизат в безсмислени разпри с войниците на Борджия.

— Слушай, Ецио, в този град цари напрежение. Още не си го усетил.

— Нима?

Ецио не беше разказал на приятеля си за срещата с хората-вълци.

— Колкото до глашатаите, по няколко дуката ще ги смълчат — продължи Лисицата.

— Или да елиминирам свидетелите?

— Не е необходимо — по-ведро отвърна Лисицата. — Знаеш как да ставаш „невидим“. Но внимавай много, Ецио. Борджиите имат и много други врагове, но ти си най-големият трън в очите им. Няма да се усмирят, докато не те видят увиснал от куките в Кастел Сант’Анджело.

— Първо трябва да ме хванат.

— Бъди нащрек.

Върнаха се в Гилдията на крадците по обиколен маршрут. Клаудио и баща му вече бяха пристигнали невредими. Тересина превързваше момчето. Почистили кръвта и се оказало, че мускулът на ръката му е просто дълбоко порязан. Раната болеше ужасно, но не беше опасна и Клаудио изглеждаше далеч по-весел.

— Ама че нощ! — възкликна изморено Лисицата, когато седнаха на по чаша требиано^[2] с чиния нарязан пикантен салам.

— На мен ли го казваш! Мога да мина и с по-малко вълнения.

— Няма как, докато битката продължава.

— Слушай, Джилберто — подхвана Ецио. — Знам какво видяхме, но съм убеден, че няма защо да се страхуваш от Макиавели. Такива са му методите.

Лисицата го изгледа с каменно лице.

— Да. Много коварни: — Замълча. — Но искам да ти благодаря, че спаси живота на Клаудио. Ако вярваш, че Макиавели е предан на Братството, склонен съм да се доверя на преценката ти.

— Ще ми съдействат ли тогава крадците ти? Ще ми помогнеш ли?

— Споменах, че имам планове за това място — отвърна замислено Лисицата. — След като отново работим заедно, искам да чуя и твоето мнение.

— Заедно ли работим?

Лисицата се усмихна.

— Така изглежда. Но ще продължавам да следя зорко твоя приятел с черния костюм.

— Няма да е излишно. Просто не действай прибързано.

Лисицата не отговори.

— Кажи ми сега какво смяташ, че трябва да направим с това място? — попита той.

Ецио се замисли.

— На всяка цена трябва да се погрижим Борджиите да стоят далеч оттук. Защо не отвориш истински хан?

— Идеята ми допада.

— Иска доста работа — да се пребоядиса, да се подменят дъските, да се сложи нова табела.

— Разполагам с много хора. Под твоите напътствия…

— Значи се договорихме.

 

 

За Ецио последва месец на отдих или на полуотдих, когато запретна ръкави да обнови седалището на Гилдията на крадците, подпомогнат с готовност от много ръце. Крадците притежаваха различни умения, понеже мнозина бяха занаятчии, останали без работа заради нежеланието си да склонят глави пред Борджия. В края на месеца мястото беше неузнаваемо — свежо боядисано, с чисти прозорци и нови завеси. Покривът бе ремонтиран и пред вратата висеше нова табела с млад лисугер, задрямал, но определено жив. Изглеждаше сякаш след като се събуди, ще опустоши най-малко петдесет кокошарника наведнъж. Двойните крила на входа сияеха с нови панти, а зад тях се откриваше безупречен двор.

Ецио, пътувал с неотложна мисия до Сиена през последната седмица, остана много доволен от крайния резултат. Когато се завърна, ханът вече работеше.

— Запазих името — обясни Лисицата. — Харесва ми. Лисицата Addormentata^[3]. Не знам защо.

— Да се надяваме, че ще приспива бдителността на противника — ухили се Ецио.

— Поне не привлякохме нежелано внимание с трескавата си суетня. Стопанисваме го като най-обикновен хан. Имаме дори казино. Моя идея. Оказа се истинска златна кокошка, понеже гледаме стражите на Борджия винаги да губят.

— А къде…? — сниши глас Ецио.

— А! Оттук!

Лисицата го поведе към западното крило на хана през врата с надпис „Uffizi-Privato“, където двама крадци дискретно стояха на пост.

Прекосиха коридор, който ги отведе към апартамент със стаи зад тежки врати. По стените видяха карти на Рим, бюрата и масите бяха покрити с купчини спретнато подредени книжа, пред които въпреки ранния час вече се трудеха мъже и жени.

— Тук вършим истинската си работа — обяви Лисицата.

— Изглежда много практично.

— Крадците притежават едно ненадминато качество — поне добрите, отличават се с оригинално мислене и обичат съревнованията, дори помежду си.

— Помня.

— Сигурно ще ги научиш на това-онова, ако се заемеш.

— Непременно.

— Опасно е да останеш тук обаче — каза Лисицата. — За теб и за нас. Но се отбивай винаги когато решиш. Гостувай ми често.

— Разбира се.

Ецио си представи самотното си убежище — самотно, но удобно и много дискретно. Там се чувстваше най-спокоен. Съсредоточи се върху неотложното.

— След като приключихме с организацията, най-важното е да открием Ябълката. Трябва да си я върнем.

— Va bene.

— Знаем, че е у Борджия, но въпреки цялото ни старание не сме открили къде точно я крият. Засега поне сякаш не са я използвали. Надявам се, че още я изучават и не стигат доникъде.

— Търсили ли са… експертен съвет?

— О, сигурно, но той може би се преструва на по-глупав, отколкото е. Да се надяваме. Да се надяваме също, че Борджия няма да изгуби търпение.

Лисицата се усмихна.

— Не бих се обзаложил. Но междувременно бъди сигурен, че хората ми вече претърсват Рим.

— Крият я добре. Много добре. Може би дори един от друг. Бащата е недоволен, че младият Чезаре действа все по-бунтарски.

— Това им е работата на крадците — да надушват скрити скъпоценности.

— Molto bene^[4]. А сега ще тръгвам.

— Последна чаша, преди да се сбогуваме?

— Не. Чака ме много работа. Но ще се видим скоро.

— Къде да изпращам съобщенията си?

След кратък размисъл Ецио отговори:

— В сборния пункт на Братството на остров Тибър.