Оливър Боудън
Братството (16)

15

— Ами конят? — попита Ецио.

— Освободи го. Той ще си намери пътя към конюшните.

— Не мога да го изоставя.

— Трябва.

— Връщаме се в града. Ако го пуснем там, ще разберат, че си пристигнал. Открият ли го тук, ще си помислят — ако извадим късмет — че все още се скиташ наоколо и ще отвлечем вниманието им.

Ецио последва неохотно съвета му и Макиавели го насочи към скрити стъпала, отвеждащи под земята. Над най-долното гореше факла. Макиавели я взе.

— Къде сме? — попита Ецио.

— Оттук води началото си мрежа от древни подземни тунели, които кръстосват града. Баща ти ги откри и оттогава си остават асасинска тайна. По този маршрут ще избегнем стражите, които ни търсят, защото оцелелите хора-вълци несъмнено са вдигнали тревога. Тунелите са големи — в древни времена са ги използвали за транспорт и за многочислени военни отряди; построени са здраво, като всичко в онези дни. Много от изходите в града са срутени и блокирани. Затова трябва да подбираме внимателно посоката. Не се отдалечавай, не те чака нищо добро, ако се изгубиш тук.

Два часа прекосяваха сякаш безкрайния лабиринт. Ецио забелязваше странични проходи, блокирани входове, странни изваяния на забравени богове над арките и стълбите, някои отвеждащи нагоре, други — в непрогледен мрак. На върха на трети мъждукаше бледа светлина. Най-сетне Макиавели, поддържал през цялото време равномерен, но бърз ход, спря пред една такава стълба.

— Пристигнахме — обяви той. — Аз съм първи. Зазорява се. Трябва да внимаваме.

Той изчезна горе.

След сякаш цяла вечност, през която Ецио се питаше дали не са го забравили, дочу шепота на Макиавели:

— Чисто е.

Въпреки умората Ецио изкачи тичешком стъпалата, радостен, че отново диша свеж въздух. Беше си взел дозата от тунели и пещери за цял живот.

През нещо като люк се озова в просторна зала, явно служила навремето като склад.

— Къде сме?

— На остров в река Тибър. Преди години са държали тук припаси. Сега го посещаваме само ние.

— Ние?

— Братството. Ако предпочиташ — това е убежището ни в Рим.

Широкоплещест самоуверен млад мъж стана от стола пред масата, върху която бяха разхвърляни документи и остатъци от храна, и дойде да ги поздрави. Говореше прямо и дружелюбно.

— Николо! Ben trovato^[1]! — Той се обърна към Ецио. — А ти навярно си прочутият Ецио! Добре дошъл! — Улови го за ръката и топло се здрависа. — Фабио Орсини на твоите услуги. Слушал съм много за теб от братовчед ми — твоя стар приятел Бартоломео д’Алвиано.

Ецио се усмихна.

— Отличен воин — каза той.

— Фабио откри това място — вметна Макиавели.

— Разполагаме с всички удобства — обясни Фабио. — А отвън е обрасло в бръшлян и трънаци, не би се досетил дори, че съществува.

— Добре е, че си на наша страна.

— Напоследък Борджиите нанесоха тежки удари върху семейството ми и единствената ми цел е да ги унищожа и да възстановя наследствените ни имения. — Той се озърна колебливо наоколо. — Е, тук може би ти се струва малко окаяно на фона на дома ти в Тоскана.

— Превъзходно е.

Фабио се усмихна.

— Bene. Сега ще ви помоля да ме извините, но ви напускам незабавно.

— Какво си намислил? — попита Макиавели.

Орсини доби сериозно изражение.

— Подготвям се да си възвърна Романя. Днес Чезаре владее земята и хората ми, но скоро, надявам се, пак ще бъдем свободни.

— Buona fortuna.

— Grazie.

— Arriverderci.

— Arriverderci.

Фабио им помаха приятелски и изчезна.

Макиавели си разчисти място върху масата и отвори кодираното писмо, както и ключа към шифъра, открит в свърталището на хората-вълци.

— Трябва да се заема с това — каза. — Сигурно си изтощен. Тук има храна и вино и хубава, чиста римска вода. Освежи се, докато работя, защото ни чакат още задачи.

— Фабио ли е един от съюзниците, които спомена?

— Да. Има и други. И един много могъщ.

— И той е? Или е „тя“? — попита Ецио и в ума му неволно изплува образът на Катерина Сфорца.

Не можеше да я пропъди от мислите си. Тя все още беше затворничка на Борджия. За Ецио най-важното беше да я освободи. Но дали тя не го заблуждаваше? Не можеше да изкорени семената на съмнението. Тя беше свободен дух; той не я притежаваше. Само че не му допадаше възможността да го правят на глупак. И не искаше да го използват.

Макиавели се поколеба, сякаш вече е казал твърде много, но после отговори:

— Кардинал Джулиано дела Ровере. Съперничеше си с Родриго за папската тиара и изгуби, но все още е могъщ човек с могъщи приятели. Има силно влияние във Франция, но изчаква сгоден случай — знае, че крал Луи ще използва Борджия само докато му е угодно. И най-вече — ненавижда го с дълбока и неугасима омраза. Знаеш ли колко испанци са назначили Борджиите на високи постове? Рискуваме да овладеят цяла Италия.

— Значи той е най-подходящият човек за нас. Кога ще го срещна?

— Моментът още не е назрял. Яж, докато аз работя.

Ецио се зарадва на отдиха, ала откри, че не усеща глад и дори жажда — поне за вино. Отпи благодарно няколко глътки вода и повъртя в ръцете си едно пилешко бутче, докато Макиавели си блъскаше ума с листовете пред себе си.

— Получава ли се? — попита Ецио.

— Шшшт!

Слънцето се бе издигнало до църковните кули на Рим, когато Макиавели остави перото и придърпа към себе си белия лист, върху който си водеше записки.

— Готово.

Ецио го погледна очаквателно.

— Писмото съдържа заповед до хората-вълци — каза Макиавели. — Уведомява ги, че Борджиите ще осигурят обичайното заплащане, и им дава указания за нападения — тоест за всяващи страх набези — в различни райони на града, които още не са подчинени напълно на Борджия. Атаките трябва да съвпаднат „по щастлива случайност“ с появата на свещеник на Борджия, който ще използва силата на Църквата да „прогони“ нападателите.

— Какво предлагаш?

— Ако не възразяваш, Ецио, смятам, че трябва да започнем да планираме атака срещу Борджиите. Да продължим доброто начало, което постави при конюшните.

Ецио се подвоуми.

— Мислиш ли, че сме готови?

— Si.

— Първо искам да разбера къде държат Катерина Сфорца. Тя е могъщ съюзник.

Макиавели го погледна озадачено.

— Ако са я пленили, значи е в Кастел д’Анджело. Превърнали са го в крепост. — Той замълча. — Ужасно е, че Ябълката е попаднала в ръцете им. О, Ецио, как позволи да се случи?

— Не знаеш какво беше в Монтериджони. — Сега беше негов ред да замълчи гневно. — Знаем ли наистина какво се мъти в противниковия лагер? Имаме ли тайна мрежа тук, с която да си съдействаме?

— Почти не. Повечето от съюзниците ни — като Фабио — кроят военни стратегии срещу силите на Чезаре. Но французите все още го подкрепят.

Ецио си помни френския генерал в Монтериджони — Октавиен.

— С какво разполагаме тогава?

— С един солиден източник. Момичета от бордей. Посещава го висшата класа, кардинали и други влиятелни римски граждани, но има проблем. Жената, която го стопанисва, е мързелива и обожава празненствата сами по себе си, а не като източник на информация за нас.

— Ами градските крадци? — попита Ецио, спомнил си за ловкия младеж, който едва не отмъкна кесията му.

— Е, да… Но те отказват да разговарят с нас.

— Защо?

Макиавели сви рамене.

— Нямам представа.

Ецио стана.

— Най-добре ми кажи как се излиза оттук.

— Къде отиваш?

— Да завържа приятелства.

— Какви приятелства, ако не е тайна?

— Остави на мен.