Оливър Боудън
Братството (15)

14

На другия ден Ецио излезе рано от хана. Усещаше раненото си рамо вдървено, но болката бе стихнала и той движеше ръката си по-лесно. Преди да тръгне, изпробва няколко удара със Скритото острие и откри, че го използва без затруднение, както и по-традиционната сабя и камата. Извади късмет, че не го простреляха в ръката, с която държеше меча.

Не знаеше дали кланът Борджия и неговите тамплиерски сподвижници са разбрали, че е останал жив след битката в Монтериджони, а по улиците гъмжеше от войници с пушки в лилаво-жълтата униформа на Борджия. Наложи се да избере заобиколен маршрут и слънцето се бе издигнало високо на небосклона, когато най-сетне стигна Мавзолея на Август.

Мястото беше почти безлюдно и след като разузна наоколо и се увери, че няма стражи, Ецио предпазливо приближи и се вмъкна през полусрутена порта в мрачната сграда.

Очите му свикнаха със сумрака и различиха фигура в черно, облегната на каменна колона и неподвижна като статуя. Озърна се да провери дали има къде да се прикрие, ако човекът го забележи, но не видя нищо освен туфи трева между рухналите стени на древноримската руина. Прибягна до следващата възможна мярка и бързо, но тихо закрачи към дълбоките сенки край стените на Мавзолея.

Закъсня. Човекът го беше съзрял — навярно още на влизане, на фона на светлината, струяща през входа, и тръгна към него. Когато наближи, Ецио разпозна Макиавели, облечен в тъмен костюм. Той пристъпи още по-напред, сложил показалец пред устните си. Махна му едва доловимо да го последва й пое навътре в тъмните дебри на древноримската гробница, построена преди почти хилядолетие и половина.

Най-после спря и се обърна.

— Шшшт… — прошепна и се заслуша напрегнато.

— Как…?

— Говори тихо. Много тихо — предупреди го Макиавели, все още наострил слух.

Най-сетне се отпусна.

— Добре — продължи. — Няма никого.

— Какво искаш да кажеш?

— Чезаре Борджия има очи навсякъде — поуспокоено отвърна Макиавели. — Радвам се да те видя тук.

— Оставил си ми дрехи у контесата…

— Помолих я да следи кога ще пристигнеш в Рим — ухили се Макиавели. — О, знаех, че ще дойдеш. След като се погрижиш за безопасността на майка си и сестра си. Все пак те са последните членове на семейство Аудиторе.

— Не ми харесва тонът ти — настръхна Ецио.

Макиавели се подсмихна.

— Не е време за тактичност, драги ми колега. Знам колко виновен се чувстваш за погубените си роднини, макар да не носиш никаква отговорност за това жестоко предателство. — Макиавели замълча. — Слуховете за нападението срещу Монтериджони достигнаха до тук. Някои от нас бяха сигурни, че си загинал. Оставих дрехите при доверената ни приятелка, защото те познавам добре и бях убеден, че няма да загинеш и да ни изоставиш в толкова критично време. Или поне за всеки случай.

— Значи все пак ми вярваш?

Макиавели сви рамене.

— Сгреши. Веднъж. Защото инстинктът ти нашепва да си милостив и доверчив. Добър инстинкт. Но сега трябва да ударим, да ударим безпощадно. Да се надяваме, че тамплиерите не знаят дали си оцелял.

— Навярно вече са узнали.

— Не е задължително. Шпионите ми докладват, че са объркани.

Ецио се замисли.

— Враговете ни скоро ще разберат, че съм жив и здрав. Срещу колцина сме изправени?

— О, Ецио, добрата новина е, че стеснихме кръга. Изтрихме от лицето на земята много тамплиери в Италия и отвъд границите й. Лошата новина е, че сега тамплиерите и кланът Борджия са едно и също и ще се бият като уловен натясно лъв.

— Разкажи ми повече.

— Тук сме твърде изолирани. Трябва да се слеем с тълпата в центъра на града. Ще посетим борбата с бикове.

— Борбата с бикове?

— Чезаре е прочут бикоборец. Неслучайно го наричат Испанеца. Всъщност не е испанец, а каталонец и някой ден това може да ни предостави предимство.

— Как?

— Кралят и кралицата на Испания искат да обединят страната си. Те са от Арагон и Кастилия. Каталонците са трън в очите им, макар да са могъщ народ. Следвай ме и бъди предпазлив. Трябва да използваме умението за сливане с тълпата, на което преди толкова години те научи Паола във Венеция. Надявам се да не си го забравил.

— Сам ще се увериш.

Тръгнаха заедно през тънещия в разруха някога величествен град; придържаха се към сенките и се шмугваха в потока от минувачи като риби сред корали. Най-сетне стигнаха арената и седнаха в по-скъпите, многолюдни и сенчести ложи. Цял час наблюдаваха как Чезаре и многобройните му помощници се бореха с три страховити бика. Ецио обърна внимание на бойната му техника — той поваляше животното с бандерилерите и пикадорите и накрая показно нанасяше смъртоносния удар. Въпреки че му помагаха четирима млади матадори, той несъмнено проявяваше храброст и ловкост в мрачния ритуал на смъртта. Ецио надникна през рамо към главната ложа и разпозна суровото, но стъписващо красиво лице на сестрата на Чезаре, Лукреция. Дали въображението го подвеждаше, или наистина я забеляза да прехапва устни до кръв?

Във всеки случай научи нещичко за поведението на Чезаре на бойното поле и колко опасен може да бъде.

И тук, както по улиците, стражи на Борджия наблюдаваха отвсякъде множеството, въоръжени с гибелните нови оръжия.

— Леонардо… — неволно промълви Ецио, сетил се за стария си приятел.

Макиавели го погледна.

— Заплашиха го със смърт, ако откаже да работи за Чезаре. Много болезнена смърт при това. Подробност. Ужасяваща, но съществена подробност. Важното е, че не харесва новия си патрон, който не притежава нито интелигентност, нито способност да контролира напълно Ябълката. Или поне така се надявам. Трябва да сме търпеливи. Ще си я върнем заедно с Леонардо.

— Ще ми се да бях толкова сигурен.

Макиавели въздъхна.

— Навярно е разумно да се съмняваш — заключи най-после.

— Испания владее Италия — каза Ецио.

— Валенсия владее Ватикана — отвърна Макиавели, — но можем да го променим. Имаме съюзници в Съвета на кардиналите, някои от които — могъщи. Не всички са лакеи. И при цялото перчене, Чезаре разчита на богатството на баща си Родриго. — Той изгледа остро Ецио. — Затова трябваше да се погрижиш за този досаден папа.

— Не знаех…

— И аз нося вина. Трябваше да ти кажа. Но както сам уточни, не бива да мислим за миналото, а за настоящето.

— Амин!

— Амин!

— Но откъде намират средства за всичко това? — попита Ецио, когато поредният бик се строполи под непоколебимия и безпощаден меч на Чезаре.

— Папа Александър е странна смесица — отвърна Макиавели. — Той е вещ администратор; направи и нещо добро за Църквата. Но злото у него винаги надделява над доброто. От години е ковчежник на Ватикана и откри нови начини да умножава богатствата му. Натрупаният опит му влиза в работа. Продава санове, така си осигури дузини кардинали, които безусловно го подкрепят. Помилва дори убийци, стига да могат да се откупят от гилотината.

— Как оправдава това?

— Много просто. Проповядва, че е по-добре грешникът да живее и да се покае, отколкото да умре в мъки.

Ецио се разсмя, макар и невесело. В ума му изплуваха скорошните празненства, отбелязали настъпването на 1500 година — великата година, разполовяваща хилядолетието. Вярно, из страната бродеха и самобичуващи се фанатици в очакване на Страшния съд; дори лудият монах Савонарола, домогнал се за кратко до Ябълката и загинал от собствената му ръка, също се бе подвел по това суеверие.

1500-та беше паметна юбилейна година. Ецио помнеше как хиляди обнадеждени пилигрими се стичаха във Ватикана от всички краища на света. Настъпването й бе отбелязано тържествено дори в най от далечните краища на планетата отвъд западните морета, в Новите земи, открити от Колумб, а след няколко години — от Америго Веспучи, който потвърди тяхното съществуване. Пари като река се стичаха в Рим, понеже вярващите купуваха индулгенции, за да откупят греховете си в очакване Исус да се завърне на земята, за да въздаде присъда на живите и мъртвите. По същото време Чезаре се бе заел да покорява градовете държави в Романя, а кралят на Франция завзе Милано, оправдавайки действията си с претенцията, че е законен наследник — правнук на Джан Галеацо Висконти.

После на пищна церемония в ранното утро на четвъртата неделя от Великите пости папата назначи сина си Чезаре за върховен генерал на папската войска и за Gonfaloniere^[1] на Светата римска църква. Чезаре бе посрещнат от момчета в копринени мантии и четири хиляди войници в униформи с личните му цветове. Триумфът му изглеждаше пълен — през май предишната година той се бе оженил за Шарлот д’Албре, сестра на Хуан, крал на Навара, а френският крал Луи, съюзник на семейство Борджия, го ръкоположи за дук на Валенсия. Понеже вече беше и кардинал на Валенсия, нищо чудно, че хората му прикачиха прозвището Валентино.

Сега това злобно влечуго бе на върха на могъществото си.

Как би могъл Ецио да го надвие?

Сподели мислите си с Макиавели.

— В крайна сметка ще използваме собствената им суета, за да ги сразим — отвърна той. — Имат ахилесова пета. Всеки има. Знам твоята.

— И тя е? — жегнато попита Ецио.

— Не е необходимо да я назовавам. Просто внимавай с нея — отговори Макиавели, но бързо смени темата: — Помниш ли оргиите?

— Продължават ли?

— Да. Родриго — вече отказвам да го наричам папа — ги обожава. Нищо че е седемдесетгодишен. — Макиавели се изсмя суховато, после изражението му внезапно стана сериозно. — Борджиите ще се удавят под тежестта на собствената си самонадеяност.

Ецио помнеше добре оргиите. Стана свидетел на една — на вечерята, организирана от папата в пищните му, бляскави покои, присъстваха петдесет отбрани момичета от градската армия от проститутки. Предпочитаха да се наричат куртизанки, но в крайна сметка си оставаха леки жени. Когато вечерята — или преяждането — приключи, момичетата затанцуваха с прислугата. Отначало с дрехите, после се разсъблякоха. Свалиха свещниците на пода и благородниците започнаха да хвърлят печени кестени между тях. Наредиха на проститутките да пълзят по пода на четири крака като животни и разлюлели хълбоци, да събират кестените. Накрая се присъединиха почти всички присъстващи. Ецио си спомняше с погнуса как Родриго, Чезаре и Лукреция наблюдаваха оргията. Накрая раздадоха награди — копринени мантии, ботуши от фина кожа — от Испания естествено; плащове в лилаво и жълто с инкрустирани диаманти, пръстени, гривни, кесии от брокат с по сто дуката, ками, сребърни украшения и какво ли още не — на мъжете, правили секс най-много пъти с пълзящите проститутки. А семейство Борджия, отдало се на кръвосмесителни ласки, беше жури.

Двамата асасини напуснаха арената за борба с бикове и се смесиха с тълпите, наводнили вечерните улици.

— Следвай ме — каза Макиавели напрегнато. — След като видя главния си противник в действие, трябва да си купиш необходимото снаряжение. И внимавай да не привличаш излишно внимание към себе си.

— Нямам такъв навик.

Ецио за пореден път се почувства уязвен от забележката на по-младия мъж. Макиавели не оглавяваше Братството — след смъртта на Марио нямаха водач, но скоро положението трябваше да се промени.

— Е — добави Ецио, — никога не се разделям с тайното острие.

— А стражите — със своите пушки. Леонардо ги е изобретил. Знаеш, че геният му няма спирачки. Бързо се зареждат, както си забелязал, а цевите им са изпилени много находчиво за по-голяма точност.

— Ще намеря Леонардо и ще поговоря с него.

— Може да се наложи да го убиеш.

— По-ценен е жив, отколкото мъртъв. Сам каза, че не взима присърце работата си за Борджия.

— Казах, че така се надявам. — Макиавели спря. — Вземи тези пари.

— Grazie — благодари Ецио и прибра кесията.

— Вслушвай се в разума, докато си ми длъжник.

— Непременно. Щом чуя нещо благоразумно от теб.

Ецио се раздели с приятеля си и се запъти към квартала на оръжейните търговци, където си купи нова броня, стоманени белезници, по-добра сабя и нова кама. Най-много му липсваше щитът от Кодекса, изработен от таен метал, отблъснал десетки фатални удари. Ала нямаше връщане назад. Налагаше се да разчита на ума и на обучението си. Никой, при никакви обстоятелства не би могъл да му ги отнеме.

Върна се при Макиавели, който го чакаше в уречения хан.

Свари го в раздразнително настроение.

— Bene — отсече Макиавели, — сега си в състояние да стигнеш жив до Флоренция.

— Може би. Но не смятам да се връщам.

— Нима?

— По-скоро твоето място е там. Аз вече нямам дом във Флоренция.

Макиавели разпери ръце.

— Вярно е, че разрушиха имението ви. Не исках да ти го казвам. Но майка ти и сестра ти несъмнено са на сигурно място. Кланът Борджия няма власт в града. Пиеро Содерини го пази добре. Можеш да си построиш нов дом.

Ецио потрепери. Най-лошите му страхове се потвърдиха, но той се съвзе бързо и отговори:

— Оставам тук. Сам каза, че за да се възцари мир, трябва да се опълчим срещу Борджиите и тамплиерите, които им служат.

— Какви смели думи! И то след Монтериджони!

— Защо се заяждаш, Николо? Откъде можех да знам, че ще ме открият толкова бързо. И че ще убият Марио!

Макиавели улови събеседника си за раменете и заговори сериозно:

— Виж, Ецио, каквото и да ни чака, трябва да се подготвим внимателно. Не бива да действаме прибързано. Гневът не е добър съветник. Изправени сме срещу скорпиони, не, по-лошо, срещу змии. За секунда се увиват около врата ти и захапват. Не правят разлика между добро и зло; води ги само целта им. Родриго се обгражда със змии и с убийци. Дъщеря му Лукреция владее до съвършенство едно от най-могъщите му оръжия. Знае всичко за отровителството. — Той замълча. — Както и да е… дори тя бледнее пред Чезаре.

— Пак той.

— Амбициозен е, безмилостен и жесток. Дори не можеш — и слава Богу — да си представиш колко! Човешките закони не значат нищо за него. Уби собствения си брат, дука на Гандия, за да си разчисти пътя към абсолютното могъщество. Не се спира пред нищо.

— Аз ще го спра.

— Само ако не прибързваш. Не забравяй, че притежава Ябълката. Бог да ни е на помощ, ако наистина узнае силата й.

В ума на Ецио пробяга образът на Леонардо, който разбираше прекрасно Ябълката…

— Не познава нито страх, нито умора — продължи Макиавели. — Онези, които не паднат под меча му, охотно се присъединяват към лагера му. Вече постави на колене могъщите фамилии Орсини и Колона, а френският крал Луи му е съюзник. — Макиавели замълча вглъбено. — Но крал Луи ще му остане съюзник, докато има полза от него…

— Надценяваш противника.

Макиавели сякаш не го чу, потънал в собствените си мисли.

— Какво възнамерява да прави с властта и богатството? Какви са подбудите му? Още не знам. Но, Ецио — впи очи в приятеля си Макиавели. — Чезаре се цели в цяла Италия и с тази скорост скоро ще я има.

Ецио се поколеба стъписано.

— Нима… нима долавям възхищение в гласа ти?

Лицето на Макиавели не трепна.

— Чезаре знае как да налага волята си — рядка дарба в днешно време — и е способен да подчини света на тази воля.

— Какво точно имаш предвид?

— Само това — хората се нуждаят от опора, от идол. Бог или Исус, но още по-добре някой, който не е само въображаем символ, някой, когото наистина виждат. Родриго, Чезаре, дори талантлив актьор или певец, стига да е облечен добре и да вярва в себе си. Останалото е логическо следствие. — Макиавели отпи глътка вино. — Така сме устроени, разбираш ли? Ти, аз или Леонардо не сме такива, но има хора, жадни да поведат другите, и тъкмо те са опасни. — Той допи чашата си. — За щастие хора като мен умеят да ги манипулират.

— А хора като мен — да ги унищожават.

Поседяха в мълчание.

— Кой ще поведе асасините след смъртта на Марио? — попита накрая Ецио.

— Що за въпрос! Цари хаос и кандидатите са малцина. Важно е, разбира се, и изборът предстои. Междувременно ни чака много работа.

— Да си намерим коне? — предложи Ецио. — Рим се руши, но си остава голям град.

— Лесно е да се каже. Чезаре е завладял почти цяла Романя и могъществото на Борджиите расте. Заграбили са най-добрите райони от града. Сега сме на тяхна територия. Няма да получим коне от местните конюшни.

— Значи волята на клана Борджия е единственият закон тук?

— Ецио, какво намекваш? Че това ми харесва?

— Не се преструвай на глупак, Николо!

— Никога не се преструвам на глупак. Имаш ли план?

— Ще импровизираме.

Тръгнаха към конюшните, предлагащи животни под наем. Крачейки по улиците, Ецио забеляза, че много магазини са със спуснати кепенци. Защо ли? Колкото повече наближаваха, толкова по-многобройни и заплашителни ставаха стражите в лилаво-жълти униформи. Ецио забеляза че Макиавели изглежда все по-неспокоен.

Не след дълго един едър сержант начело на дузина мъжаги в униформи препречи пътя им.

— Какво търсиш тук, приятелю? — попита той Едио.

— Време ли е за импровизация? — прошепна Макиавели.

— Искаме да наемем коне — отвърна безизразно Ецио.

Сержантът се изсмя гръмогласно.

— Няма начин, приятелю. Връщайте се обратно.

Посочи им улицата, откъдето бяха дошли.

— Забранено ли е?

— Да.

— Защо?

Сержантът извади сабята си. Останалите последваха примера му. Опря върха на острието във врата на Ецио и натисна леко. Появи се капка кръв.

— Нали знаеш докъде води любопитството? Хайде! Изчезвайте!

С почти незабележимо движение Ецио посегна със Скритото острие и разряза сухожилията на ръката, стиснала сабята, която издрънча безпомощно на земята. Сержантът изкрещя и се преви одве, покрил с длан раната си. В същия миг Макиавели скочи напред и замахна с меча си срещу тримата войници, застанали най-близо. Те отстъпиха назад, изненадани от неочакваната дързост на двамата асасини.

Ецио прибра бързо Скритото острие и с плавно движение извади сабята и камата. Оръжията му заеха позиция тъкмо навреме, за да пронижат първите двама нападатели, които, възвърнали донякъде самообладанието си, се хвърлиха напред да отмъстят за сержанта си. Никой от хората на Борджия не притежаваше бойните умения, необходими да сломят Ецио и Макиавели — асасините бяха калени в съвсем друг огън. Въпреки това заради численото превъзходство на противника шансовете не бяха на страната на двамата другари. Неочакваната ярост на атаката им обаче им предостави съществено предимство.

Сварени почти напълно неподготвени и несвикнали да са от губещия лагер, дузината войници скоро претърпяха поражение. Глъчката от схватката обаче вдигна тревога и на местопроизшествието се появиха нови стражи на Борджия — поне две дузини. Макиавели и Ецио едва не отстъпиха пред многочисления враг, изтощени от усилието да се справят с толкова нападатели наведнъж. Стилната техника, която владееха до съвършенство, бе заменена с по-бърза и по-ефикасна работа със сабите — светкавично убийство с един-единствен замах. Двамата асасини се отбраняваха с лица, изопнати от твърда решимост, и най-сетне враговете им или побягнаха, или паднаха ранени, мъртви или агонизиращи в краката им.

— Да побързаме! — каза задъхано Макиавели. — Изпратихме лакеите на Борджия при Създателя им, но не се знае дали ще ни пуснат в конюшните. Обикновените хора са наплашени. Затова мнозина не отварят магазините си.

— Прав си — съгласи се Ецио. — Трябва да им дадем знак. Чакай тук.

Ецио грабна една главня от горящия наблизо мангал и скочи върху покрива на конюшнята, където се вееше знамето на Борджия с черен бик сред златно поле. Ецио го подпали и една-две врати се открехнаха предпазливо, както и портите на конюшнята.

— Така е по-добре! — извика Ецио. Обърна се към малката, но любопитна тълпа, събрала се наоколо: — Не се страхувайте от Борджиите! Не се оставяйте да ви поробят! Дните им са преброени и часът на разплатата наближава!

Заприиждаха още и го възнаградиха с радостни възгласи.

— Те ще се върнат — предупреди го Макиавели.

— Ще се върнат, но ние показахме на тези хора, че не са чак толкова всемогъщи тирани, за каквито ги вземат.

Ецио скочи от стената в двора на конюшнята. Макиавели го последва. Избраха бързо два здрави коня и ги оседлаха.

— Ще се върнем — обеща Ецио на главния коняр. — Поразчисти малко това място. Сега отново принадлежи на теб, както ти се полага по право.

— Непременно, господарю — отвърна мъжът, но все още изглеждаше уплашен.

— Не бой се. Няма да ти сторят зло. Нали видя, че не са непобедими?

— Не се ли лъжете, господарю?

— Ти си им необходим. Не могат без теб. Просто им покажи, че няма да търпиш да те тормозят и изнудват, и те ще омекнат.

— Ще ни обесят. Или по-лошо.

— Целия си живот ли искаш да прекараш в робия? Опълчи им се. Ще бъдат принудени да се вразумят. Дори тираните са безпомощни, ако достатъчно хора откажат да им се подчиняват.

Макиавели, вече яхнал коня си, извади малък черен бележник и с разсеяна усмивка си отбеляза нещо. Ецио се метна на седлото.

— Нали настояваше да побързаме!

— Да. Просто си записах думите ти.

— Да се чувствам ли поласкан?

— О, да. Хайде!

— Бива те да отваряш рани, Ецио — продължи Макиавели, когато поеха. — Но можеш ли да ги лекуваш?

— Искам да изцеря болестта, разяла сърцето на обществото ни, а не да си губя времето със симптомите.

— Смели думи. Но с мен не е нужно да спориш; ние сме в един лагер, забрави ли? Аз само излагам друга гледна точка.

— На изпит ли ме подлагаш? — подозрително попита Ецио. — Ако е така, да говорим открито. Смятам, че смъртта на Родриго Борджия нямаше да разреши проблема ни.

— Нима?

— Е, искам да кажа… виж този град! Рим е средище на господството на тамплиерите и на семейство Борджия. Не се отричам от думите си пред коняря. Убийството на Родриго няма да промени положението — отрязваш главата и човекът умира, вярно. Но ние си имаме работа с Хидра.

— Разбирам какво имаш предвид — седемглавото чудовище, което Херкулес се наел да убие, но главите продължавали да никнат, докато не проумял как да ги спре.

— Точно така.

— Значи предлагаш да се обърнем към хората?

— Може би. Как иначе?

— Прощавай, Ецио, но хората са непостоянни. Да разчиташ на тях е все едно да строиш върху пясък.

— Не съм съгласен, Николо. Вярата в човешкия род е сърцевината на асасинското кредо.

— И смяташ да го изпробваш на практика?

Ецио понечи да отговори, но в този момент един млад крадец ги догони и с ножа си бързо, но сръчно преряза кожената връв на кесията с пари, която той носеше на колана си.

— По дяволите…! — извика Ецио.

Макиавели се засмя.

— Той е от събратята ти. Гледай го как тича! Все едно ти си го обучавал. Върви да си върнеш откраднатото. Парите ни трябват. Ще те чакам на площад „Кампидолио“ на Капитолия.

Ецио обърна коня и се спусна в галоп след крадеца. Мъжът избираше улички, твърде тесни за коня, и Ецио трябваше да търси обиколни маршрути, притеснен, че плячката ще му се изплъзне, но същевременно с горчивина си признаваше, че пеш младежът ще го надбяга. Той сякаш наистина бе посветен в тайните на асасинските техники. Възможно ли беше?

Най-сетне приклещи крадеца в глуха уличка и с тялото на коня го прикова към стената, препречваща изхода.

— Върни ми кесията — безизразно нареди и извади сабята си.

Младежът потърси с очи път за бягство, но разбра колко безизходно е положението, раменете му се отпуснаха и безмълвно подаде кесията. Ецио я грабна, но докато я прибираше на сигурно място, конят се отдръпна на сантиметри и крадецът мигновено се заизкачва по стената с невероятна скорост и изчезна от другата страна.

— Хей! Върни се! Не съм свършил с теб! — изкрещя Ецио, но в отговор долови само стихващ екот на отдалечаващи се тичешком стъпки.

Въздъхна и без да обръща внимание на малобройната тълпа, насочи коня към Капитолийския хълм.

Когато откри Макиавели, вече падаше здрач.

— Взе ли си парите от нашия приятел?

— Да.

— Малка победа!

— Капка по капка — вир става. И с времето, ако постоянстваме, ще отвоюваме много повече.

— Да се надяваме, че ще успеем, преди Чезаре да ни обезвреди. Едва не успя в Монтериджони. А сега да се залавяме за работа.

Макиавели пришпори коня си.

— Къде отиваме?

— В Колизеума. Имаме среща с мой познат — Виничо.

— И?

— Очаквам да ми донесе нещо. Хайде!

Докато яздеха през града към Колизеума, Макиавели коментираше саркастично множеството нови постройки, издигнати от папа Александър VI.

— Погледни тези фасади, маскирани като административни сгради! Родриго много хитро поддържа илюзията за трескава деятелност. Подлъгва твоите приятели „обикновените“ хора.

— Откога си толкова циничен?

Макиавели се усмихна.

— Не съм циничен. Просто описвам днешния Рим. Но ти си прав, Ецио, навярно съм насъбрал горчилка и понякога разсъждавам твърде песимистично. Може би не всичко е изгубено. Добрата новина е, че имаме съюзници в града. Ще се запознаеш с тях. И Съветът на кардиналите не е изцяло подвластен на Родриго, както му се иска. Но играем на сляпо…

— На сляпо?

— Крайният успех може да ни се изплъзне.

— Но трябва да продължим. Откажем ли се, със сигурност ще претърпим провал.

— Кой говори за отказване?

Яздиха мълчаливо до мрачните руини на Колизеума — сграда, която според Ецио още навяваше спомени за ужасите на игрите, провеждали се тук преди хиляда години. Група стражи на Борджия и папски куриер веднага привлякоха вниманието му. С извадени саби, вдигнали заплашително алебарди и факли с трептящи червени пламъци, те блъскаха дребен мъж с измъчен вид.

— По дяволите! — тихо отрони Макиавели. — Това е Виничо. Изпреварили са ме.

Двамата асасини забавиха ход и доближиха групата предпазливо, за да се възползват възможно най-добре от елемента на изненадата. От време на време долавяха части от разговора.

— Какво носиш? — попита един войник.

— Нищо.

— Крадеш официална ватиканска кореспонденция, а?

— Perdonatemi, signore^[2]. Грешите.

— Няма грешка, крадецо — обади се друг и сръга мъжа с алебардата си.

— За кого работиш, псе?

— За никого.

— Добре, тогава никой няма да се заинтересува какво е станало с теб.

— Чух достатъчно — каза Макиавели. — Трябва да го спасим и да вземем писмото, което носи.

— Писмо?

— Хайде!

Макиавели заби пети в хълбоците на коня и стреснатият жребец понечи да се втурне напред, но ездачът му дръпна силно юздите. Животното се изправи на два крака, размаха диво копита и удари по слепоочието изпречилия се пред него войник на Борджия, вбивайки шлема му в черепа. Мъжът се строполи като камък. Междувременно Макиавели сви надясно, приведе се ниско от седлото и шибна яростно рамото на войника, заплашил Виничо. Той изпусна алебардата и се стовари на земята, превит от болка. Ецио пришпори жребеца си напред, профуча между двама войници и с дръжката на меча нанесе гибелен удар по главата на първия, а втория перна през очите с плоската страна на острието. Остана още един. Разсеян от внезапната атака, той не забеляза как Виничо посяга към дръжката на арбалета му и ненадейно усети, че губи равновесие. Камата на Виничо го очакваше и прониза гърлото му. Той падна, а нахлуващата в белите му дробове кръв загъргори противно. За пореден път изненадата предостави предимство на асасините; войниците на Борджия очевидно не бяха свикнали да се противодейства толкова ефективно на тормоза им. Без да губи нито миг, Виничо посочи главната улица, отвеждаща извън централния площад. Изправен върху стремената, куриерът пришпорваше галопиращия си жребец.

— Дай ми писмото! Бързо! — нареди Макиавели.

— Не е у мен. У него е — извика Виничо, сочейки към отдалечаващия се кон. — Взеха го.

— Препусни след него! — изкрещя Макиавели на Ецио. — Догони го на всяка цена и ми донеси писмото до полунощ в Диоклециановите бани. Ще те чакам.

Ецио се спусна след куриера.

Беше му по-лесно, отколкото с крадеца. Конят на Ецио беше по-добър от този на куриера, а и мъжът не беше войник. Асасинът го свали на земята без затруднения. Не искаше да го убива, но пуснеше ли го, той щеше да вдигне тревога. „Requiescat in Pace“^[3], тихо каза той, прерязвайки гърлото му. Прибра неотвореното писмо в кесията на колана си и върза коня на куриера за своя, за да го отведе със себе си. После пое към Диоклециановите бани.

Вече беше тъмно като в рог. Само тук-там в ниши в стените горяха факли. За да стигне до баните, Ецио трябваше да прекоси обширна пустош. По средата конят му се дръпна назад и зацвили. Другият последва примера му. Ецио ги удържа с мъка. Внезапно чу смразяващ кръвта звук, все едно виеха вълци, но не съвсем. Нещо по-злокобно. Приличаше на хор от човешки гласове, имитиращи животните. Той обърна коня си и отвърза повода на куриерския жребец. Още щом го освободи, той вдигна опашка и препусна в галоп в нощта. Ецио му пожела да се прибере непокътнат у дома.

Нямаше много време за размисли, понеже скоро стигна безлюдните руини на баните. Макиавели още го нямаше, несъмнено ангажиран с поредната си загадъчна мисия в града. В този момент…

Иззад хълмчетата и туфите трева между останките на древния Рим изникнаха фигури и го заобиколиха. Диви люде, които почти не приличаха на човешки същества. Вървяха на два крака, но имаха дълги уши, муцуни, лапи и опашки и бяха покрити с твърда сива козина. Очите им излъчваха червено сияние. Ецио си пое рязко дъх. На какви дяволски изчадия се беше натъкнал? Озърна се. Причакваха го поне дузина от хората-вълци. Той извади отново сабята. Този ден очевидно не се очертаваше като много спокоен.

Ръмжейки и виейки, създанията се нахвърлиха срещу него. Отблизо Ецио различи, че са човешки същества като него, но с вид на безумци, изпаднали в религиозен транс. Оръжията им бяха дълги и остри стоманени нокти, пришити здраво към върховете на дебели ръкавици. Те забодоха хищническите си лапи в краката му и в хълбоците на коня, мъчейки се да го съборят от седлото.

Удържаше ги на разстояние със сабята и понеже под вълчите кожи явно не носеха ризници или друго, което да ги предпазва, успяваше да ги нарани с острието й. Посече ръката на едно от създанията под лакътя и то побягна, виейки ужасяващо в мрака. Странните същества изглеждаха по-скоро агресивни, отколкото умели бойци, и оръжията им не можеха да противостоят на блесналото острие на меча му. Ецио си проби бързо път напред, раздробявайки черепа на втори човек-вълк и пронизвайки лявото око на трети. И двамата се строполиха, смъртно ранени от ударите му. Тогава събратята им явно се разколебаха и изчезнаха в мрака или в ями и пещери, оформени от обраслите с трънаци руини около баните. Ецио се спусна след тях; намушка бедрото на един от нападателите си, а друг попадна под копитата на коня му, които му пречупиха гръбнака. Настигна и шести, приведе се, извърна се назад, разпори корема му и червата му се разпиляха по земята. Създанието се препъна в тях, рухна и умря.

Най-сетне се възцари тишина.

Ецио успокои коня си и се надигна върху стремената, наострил зрение да пробие мрака и уши — да доловят сигнали, които очите не различават. Някъде отблизо долиташе тежко дишане, но не се виждаше нищо. Той забави хода на коня и тихо тръгна в посоката, откъдето идваше звукът — потънала в мрак плитка пещера, образувана от свода на рухнала арка и обрасла с плевели и бръшлян. Ецио скочи от седлото и завърза коня си здраво за едно дърво. Натри с рохка пръст острието на сабята си, за да не проблесне издайнически, и предпазливо закрачи напред. За частица от секундата му се стори, че откъм недрата на пещерата долита блещукане.

Напредваше бавно, а над главата му се стрелкаха прилепи и излитаха в нощта. Мястото бе пропито с миризмата на изпражненията им. Невидими насекоми и други създания се разбягваха под нозете му. Наруга ги мислено, че вдигат шум, който му се струваше като оглушителен грохот, но човекът, устроил му засада — ако имаше такъв — така и не се появяваше.

Тогава зърна отново пламъка и чу — беше готов да се закълне — тихо скимтене. Забеляза, че пещерата не е толкова малка, колкото изглеждаше отвън, и че проходът завива леко и същевременно се стеснява, отвеждайки към по-дълбок мрак. Продължи напред и отблясъците, които бе видял по-рано, се оказаха малък огън, осветяващ приведена фигура.

Тук въздухът беше малко по-свеж. Явно в тавана имаше отвор, който не се виждаше. Благодарение на него гореше огънят. Едио стоеше неподвижно и наблюдаваше.

Скимтейки, създанието протегна кокалестата си лява ръка, мръсна и кльощава, и улови за единия край железен прът, пъхнат в жаравата. Другият край бе нажежен до червено и треперейки, човекът-вълк го вдигна, събра смелост и го притисна към кървавия чукан на дясната си ръка, надавайки приглушен вик.

Беше създанието, което Ецио бе осакатил.

В момента, когато болката и импровизираното лечение погълнаха вниманието на сакатия, Ецио скочи напред. Едва не закъсня, понеже създанието беше бързо и почти му се изплъзна, но той успя да сключи пръсти около здравата му ръка. Не беше лесно, понеже кожата бе хлъзгава от мръсотия, а вонята, която създанието излъчваше при всяко помръдване — непоносима, но Ецио не отпусна хватката. Задържа дъх, подритна надалеч железния прът и попита:

— Кой, по дяволите, си ти?

— Гърр… — гласеше отговорът.

Със свободната си ръка, все още покрита с бронирана ръкавица, Ецио го халоса силно с юмрук по главата. Кръв избликна точно до лявото око на мъжа и той простена от болка.

— Какво си ти? Говори!

— Гърр…

Отворената му уста разкри изпочупени сивкави зъби, а дъхът, излетял от нея, би засенчил дори вонята на пияна проститутка.

— Говори!

Ецио опря острието на сабята си до раната на ръката и го завъртя. Не разполагаше с време да си играе на котка и мишка с това окаяно същество. Притесняваше се за коня си.

— Аррр…! — Нов стон, после през ръмженето долетяха груби, почти неразбираеми думи на добър италиански: — Аз съм следовник на Secta Luporum.

— Сектата на вълците? Какво, по дяволите, е това?

— Ще разбереш. Това, което направи тази нощ…

— О, млъквай!

Стисна го още по-здраво, разбута огъня, за да стане по-светло, и се озърна наоколо. Сега забеляза, че се намира в помещение със сводест таван, навярно издълбано нарочно. Имаше само няколко стола и груба маса с купчина пергаменти, затиснати с камък.

— Братята ми ще се върнат скоро и…

Ецио го повлече към масата, сочейки с меча си листовете.

— А това? Какво е това?

Мъжът го погледна и се изплю. Ецио доближи отново върха на сабята си до кървавата ръка.

— Не! — изпищя мъжът. — Не!

— Тогава ми кажи.

Ецио впи очи в листовете. Налагаше се да свали сабята, макар и за кратко, за да ги вземе. Част от написаното беше на италиански, друга — на латински, но имаше и символи, наподобяващи писмо, които не можеше да разчете.

В този миг чу шумолене от посоката, откъдето беше дошъл. Очите на човека-вълк светнаха.

— Нашите тайни — каза той.

В същия момент две създания влетяха в помещението, ръмжейки и размахвайки стоманените си нокти. Заложникът на Ецио се отскубна и понечи да хукне към тях, но Ецио му отсече главата и я търкулна към приятелите му. Застана от другата страна на масата, грабна листовете, а масата запрати към враговете си.

Огънят започна да тлее. Трябваше да се разбърка отново или да се добавят още съчки. Очите на Ецио напрегнато потърсиха хората-вълци. Приличаха на сиви сенки в стаята. Той отстъпи в мрака, натъпка листовете в туниката си и зачака.

Макар да притежаваха силата на безумци, противниците му не бяха особено сръчни, освен може би в изкуството да плашат околните. Определено не съумяваха да се придвижват тихо и безмълвно. Използвайки ушите си повече от очите, Ецио успя да ги заобиколи, прилепен към стената, и застана зад тях, докато те още си мислеха, че е някъде в тъмнината отпред.

Не биваше да губи повече време. Прибра сабята в колчана, извади Скритото острие, приближи се неусетно като истински вълк зад единия, улови го силно изотзад и му преряза гърлото. Той умря тутакси и без да гъкне, а Ецио внимателно пусна безжизненото му тяло на пода. Размисли дали да не отвлече другия, но нямаше време за разпити. Може би наоколо дебнеха още от хората-вълци, а не беше сигурен, че са му останали сили за нови битки. Долавяше паниката на другия мъж и чувството не го подведе — той заряза ролята си и подвикна тревожно в безмълвния мрак:

— Сандро?

Оттук нататък беше лесно да го открие. Оставаше само да прониже беззащитното му гърло. Този път обаче мъжът се извъртя и трескаво размаха стоманените си нокти. Ецио си спомни, че създанията не носят ризница под театралните си одеяния, прибра Скритото острие и с по-голямата и по-грубовата кама с назъбен ръб разпори гърдите на противника. Сърцето и белите му дробове проблеснаха на фона на тлеещия огън. Последният човек-вълк се строполи ничком и заби лице в жаравата. Миризмата на горяща коса и плът едва не задуши Ецио, но той отскочи назад и надмогнал страха, възможно най-бързо си проправи път обратно към свежия нощен въздух.

Щом излезе навън, откри, че хората-вълци са оставили коня му непокътнат. Твърде сигурни навярно, че са го уловили в капан, не си бяха направили труда да го убият или да го отвържат и прогонят. Ецио го освободи, но осъзна, че трепери прекалено силно, за да го яхне. Хвана го за юздата и го поведе към Диоклециановите бани. Надяваше се Макиавели да е там, при това добре въоръжен. Де да беше у него пистолетът от Кодекса или пък някоя от пушките, крито Леонардо бе изобретил за новия си господар! Утешаваше се със задоволството, че все още е способен да печели битки благодарение на ума и тренираното си тяло — две неща, от които никой не би могъл да го лиши, стига да не го заловят и измъчват до смърт.

По краткия път към баните беше нащрек и от време на време се сепваше от сенките — нещо, което не би му се случило на младини. Мисълта, че се е добрал дотук жив, не го успокояваше. Ами ако го дебне нова засада? Ако създанията са изненадали и Макиавели? Дали той знаеше за Secta Luporum?

И кому служеше всъщност?

Стигна невредим мрачната огромна руина — паметник на изгубена епоха, когато Италия е властвала над света. Не се долавяше и следа от човешко присъствие, но Макиавели излезе иззад едно маслиново дърво и го поздрави мрачно.

— Какво те задържа?

— Пристигнах преди теб. Но… ме забавиха — изгледа го Ецио безизразно.

— Какво искаш да кажеш?

— Някакви смешници в театрални костюми. Звучи ли ти познато?

Макиавели впи очи в него.

— Предрешени като вълци?

— Значи знаеш за тях.

— Да.

— Защо тогава предложи да се срещнем тук?

— Да не би да намекваш, че…?

— Какво друго да мисля?

— Драги Ецио. — Макиавели пристъпи напред, — уверявам те, кълна се в Кредото ни, нямах представа, че ще са тук. — Той замълча. — Все пак си прав. Търсех място далеч от хорските очи, но не си дадох сметка, че те също обичат уединението.

— Или са били предупредени?

— Ако подлагаш на съмнение почтеността ми…

Ецио махна нетърпеливо с ръка.

— О, стига! Чака ни достатъчно работа. Не бива да спорим.

Всъщност разбираше, че се налага да се довери на Макиавели. И засега нямаше причини да не го прави. Реши обаче занапред да играе по-предпазливо картите си.

— Кои са те? Какво са? — попита той.

— Сектата на вълците. Понякога се наричат следовници на Ромул.

— Не трябва ли да се отдалечим оттук? Успях да отнеса някакви листове от леговището им и нищо чудно да се върнат да ги търсят.

— Първо ми кажи дали взе писмото и какво друго ти се случи. Изглеждаш така, сякаш се връщаш от война.

Ецио му разказа и Макиавели се усмихна.

— Съмнявам се, че ще се върнат тази нощ. Ние сме двама обучени, въоръжени мъже, а ти, изглежда, добре си ги поразтърсил. Чезаре ще се ядоса. Не разполагаме с достатъчно доказателства, но смятаме, че създанията са наемници на Борджия. Банда псевдоварвари, които от месеци тероризират града.

— С каква цел?

Макиавели разпери ръце.

— Политическа. Пропаганда. Идеята е, че хората с готовност ще потърсят закрилата на папата и в замяна ще му се отблагодарят с преданост.

— Колко удобно. Но не трябва ли все пак да се махаме оттук?

Ецио почувства внезапна и съвсем логична умора. Сърцето му се свиваше от болка.

— Няма да се върнат тази нощ. Не подценявам храбростта ти, Ецио, но хората-вълци не са бойци, нито убийци. Борджиите ги използват като доверени посредници, но главната им задача е да сплашват. Те са бедни, заблудени души, безмозъчни пионки. Вярват, че новите им господари ще им помогнат да възстановят древния Рим. Основателите на Рим — Ромул и Рем — са откърмени от вълчица.

— Помня легендата.

— За клетите хора-вълци не е легенда. Но те са опасен инструмент в ръцете на Борджия. — Той замълча. — А сега ми дай писмото! И листовете, които си взел от леговището на създанията. Браво, между другото.

— Дано се окажат полезни.

— Ще видим. Дай ми писмото.

— Ето го.

Макиавели бързо счупи печата на свитъка.

— Cazzo^[4]! — промърмори. — Шифрирано е.

— Какво искаш да кажеш?

— Това не трябваше да е кодирано. Виничо е — беше — една от къртиците ми сред хората на Борджия. Каза ми, че е научил нещо от добре информиран източник. Ама че глупак! Разменят си шифрирани послания. Без кода сме безпомощни.

— Може би листовете, които открих, ще помогнат.

Макиавели се усмихна.

— За бога, Ецио, понякога благодаря на Небесата, че сме в един лагер. Да видим.

Той прегледа набързо страниците и тревожното му лице се проясни.

— Вършат ли работа?

— Така ми се струва… може би… — Той продължи да чете, сбърчил отново чело. — Да! За бога! Да! Мисля, че го открихме!

Потупа Ецио по рамото и се засмя. По лицето на асасина също грейна усмивка.

— Виждаш ли? Понякога логиката не е единственият начин за спечелване на войната. Късметът също играе известна роля. Andiamo^[5]! Каза, че имаме съюзници в града. Заведи ме при тях.

— Следвай ме.