Оливър Боудън
Братството (14)

13

Какво безумство да язди ранен тъй дълго и толкова далеч на юг, спирайки само да даде отдих на коня. По-разумно щеше да е, ако бе избрал пощенски кон, но кафявият жребец беше последната му връзка с Марио.

Къде беше попаднал? Помнеше занемарен, окаян квартал и сред него — някога величествена арка от жълт камък, древна порта в навремето внушителна градска стена.

Ецио бързаше да намери Макиавели — да поправи грешката, че не се бе погрижил да убие Родриго Борджия.

Но, за бога, беше безкрайно изморен.

Отпусна се върху сламеника, където се беше озовал.

Усещаше аромата на сухо сено с лек примес на говежди тор.

Къде беше?

Образът на Катерина изплува внезапно и ярко в съзнанието му. Трябва да я освободи. Най-сетне трябва да останат заедно.

Но дали не трябва да се освободи от нея, макар сърцето му да нашепваше, че не го иска? Как да й се довери? Има ли разковниче за загадъчните лабиринти на женското съзнание? Уви, терзанията на любовта не намаляваха с възрастта.

Дали тя го използва?

Ецио открай време пазеше дълбоко у себе си една светая светих, заключена дори за най-близките му приятели, дори за майка му — която го разбираше и уважаваше желанието му — и за сестра му, за покойните му братя и баща.

Дали Катерина бе успяла да прекрачи прага й? Не бе успял да спаси баща си и братята си и Бог му беше свидетел как с всички сили се опитваше да закриля Мария и Клаудия.

Катерина можеше да се грижи сама за себе си — беше книга, която пазеше ревниво своето съдържание — и все пак… все пак колко копнееше да я прочете!

„Обичам те“, извика сърцето му на Катерина против волята му. Жената на мечтите му. Най-после, тъй късно в живота му. Но дългът беше на първо място, а Катерина… Катерина никога не разкриваше картите си напълно. Загадъчните й кафяви очи, усмивката й, начинът, по който го въртеше като марионетка около дългите си, изкусни пръсти. Близостта. Близостта. Но и тишината на косите й, които винаги ухаеха на ванилия и на рози…

Как да й се довери? Дори когато лежи, обронил глава върху гърдите й след пламенна любовна нощ, и копнее за сигурност?

Не! Братството! Братството! Братството! Неговата мисия и съдба.

„Мъртъв съм — каза си Ецио. — Вече съм мъртъв духом и ще довърша започнатото“.

Сънят се стопи, клепките му трепнаха и се отвориха, разкривайки пред очите му пищна, но поувехнала гръд; ризата на жената, привела се над него, се бе разтворила като Червено море.

Ецио се изправи припряно. Раната му беше умело превързана, а болката — толкова притъпена, че почти не я усещаше. Зрението му се избистри и той огледа малката стая със стени от грубо одялан камък. Пъстри завеси закриваха тесните прозорци, а в ъгъла гореше желязна печка. Жаравата зад отворената й вратичка бе единственото осветление в помещението. Вратата беше затворена, но който и да стоеше до него, запали полуизгоряла свещ.

Жена на средна възраст с вид на селянка коленичи до него и улови погледа му. С мило изражение намести компреса и превръзката върху раната му.

Заболя! Ецио потрепери.

— Спокойно — обади се жената. — Болката скоро ще стихне.

— Къде е конят ми? Къде е Кампионе?

— На сигурно място. Почива. Заслужено. От устата му се стичаше кръв. Що за отношение към такъв прекрасен кон! На какво си го подложил?

Жената остави на пода купата с вода, която носеше, и стана.

— Къде съм?

— В Рим, драги. Месер Макиавели те открил припаднал в седлото върху разпенения кон и ви доведе и двамата тук. Не бой се, той плати щедро на мен и на съпруга ми да се грижим за теб. И няколко дуката отгоре, за да сме дискретни. Но знаеш какъв е месер Макиавели — скършиш ли волята му, не очаквай нищо добро. Както и да е… и преди сме вършили такива услуги на организацията ти.

— Остави ли някакво съобщение за мен?

— О, да. Щом се съвземеш, ще те чака за среща в Мавзолея на Август. Знаеш ли къде се намира?

— Руина е, нали?

— Съвсем точно казано. Не че този ужасен град не е целият в руини днес. Да не повярваш, че някога е бил център на света. Виж го сега — по-малък от Флоренция, два пъти по-малък от Венеция. Но имаме с какво да се похвалим — изкикоти се тя.

— И то е?

— Само петдесет хиляди клети души обитават този окаян град, навремето наричал се гордо Рим, и седем хиляди от тях са проститутки. Това със сигурност е рекорд. — Тя се изкикоти отново. — Нищо чудно, че всички страдат от Новата болест. Недей да спиш с никоя тук — добави, — ако не искаш да те порази. Дори кардиналите са заразени, говорят, че не е подминала и папата и сина му.

Ецио помнеше Рим като насън. Странно място, чиито древни рухнали стени са били предназначени да приютяват едномилионно население. Сега голяма част от територията му бе превърната в обработваема земя.

Помнеше също безлюдните руини на някогашния Голям форум, където днес пасяха овце и кози. Хората крадяха древния резбован мрамор и порфир, разпилени в тревата, за да строят кочини или да ги стриват за вар. А над гетата и тесните мръсни улички цинично се извисяваха огромните нови сгради на папа Сикст VI и Александър VI, като сватбени торти върху маса, където е сервиран само мухлясал хляб.

Величието на Църквата бе подсигурено. Папата — водеща фигура на международната сцена, засенчваща не само крале, но и самия римски император Максимилиан — се бе завърнал от изгнанието в Авиньон и седалището му отново се установи в Рим.

През 1454 година именно папа Александър VI бе поделил в булата си южния континент на Новите Америки между Португалия и Испания, решение, скрепено и чрез договора от Тортиля. През същата година Новата болест порази Неапол. Наричаха я Френската болест — morbus gallicus — но всички знаеха, че е дошла от Новия свят с генуезките моряци на Колумб. Беше неприятна зараза. Кожата на хората се покриваше с гнойни пъпки и мехури, а в последния стадий лицата им се обезформяха до неузнаваемост.

В Рим бедните се прехранваха с ечемик и сланина — когато им попадаше сланина — и из мръсните улици се ширеха холера, тиф и Черната смърт. Ако не броим показно богатото малцинство, гражданите на Рим изглеждаха като пастири и живееха също тъй окаяно.

Какъв контраст със сияйния разкош на Ватикана! Величавият Рим се бе превърнал в сметище на историята. По мръсните алеи, минаващи за улици, из които бродеха подивели кучета и вълци, Ецио си спомняше църкви, полусрутени днес, и дворци, сега рухнали и обезлюдени, които му навяваха мисли за вероятната съдба на семейното му имение във Флоренция.

— Трябва да стана. Трябва да открия месер Макиавели — каза Ецио, пропъждайки виденията от ума си.

— Всичко с времето си — отвърна болногледачката му. — Той ти остави нов костюм. Облечи го, когато се почувстваш готов.

Ецио се изправи, но главата му се замая. Разтърси я да я прочисти и сложи новите дрехи от Макиавели. Бяха нови, ленени, с качулка ох мека вълна, чийто връх приличаше на орлов клюн. Имаше и здрави, меки ръкавици и ботуши от испанска кожа. Сложи ги, борейки се с болката, която всяко движение му причиняваше, и жената го изведе на балкона. Ецио осъзна, че не се намира в бедняшка колиба, а в онова, което бе останало от някога красив дворец. Бяха на основния му жилищен етаж. Пое дълбоко дъх при вида на запуснатите развалини, простиращи се докъдето поглед стига. Един плъх пробяга смело през краката му. Той го ритна.

— О, Рим! — възкликна иронично.

— Бледа сянка на Рим — изкикоти се пак жената.

— Благодаря, мадона. На кого дължа…?

— Аз съм контеса Маргерита дели Кампи — каза тя и в сумрака Ецио най-сетне различи фините черти на някога красиво лице. — Или нейната бледа сянка.

— Контесо… — поклони се Ецио, стараейки се да прикрие тъгата в гласа си.

— Мавзолеят е ей там — посочи усмихнато тя. — Там ще се срещнете.

— Не го виждам.

— В онази посока. За жалост не се вижда от моя palazzo^[1].

Ецио присви очи в мрака.

— Ами от кулата на онази църква?

Тя го погледна.

— „Свети Стефан“? Да. Но тя е в развалини. Стълбите към кулата са рухнали.

Ецио си вдъхна мислено кураж. Трябваше да се добере до уреченото място възможно най-сигурно и най-бързо. Не искаше да го забавят просяците, проститутките и крадците, които изпълваха улиците денем и нощем.

— Това няма да ми попречи — каза той на жената. — Благодаря ви за всички грижи, добра ми контесо. Addio.

— За мен беше чест — отвърна тя с невесела усмивка. — Но сигурен ли си, че силите ти са се възвърнали? Мисля, че трябва да те прегледа декар. Препоръчвам ти го горещо, макар аз самата да не мога да си го позволя. Почистих и превързах раната ти, но не съм специалист.

— Тамплиерите не чакат. И аз не бива да губя време — отговори Ецио. — Благодаря ти още веднъж и сбогом.

— Бог да те пази.

Той скочи от балкона на улицата, сбърчвайки чело от удара в земята, и профуча през площада, над който се издигаше рухващият дворец, в посока към църквата. На два пъти изгуби от поглед кулата и се наложи да се връща. Три пъти го спираха прокажени просяци, а веднъж забеляза вълк, който се шмугна в тясна уличка, понесъл мъртво дете в челюстите си. Накрая стигна площада пред църквата. Вратите бяха заковани с дъски, а варовиковите светци, красящи портала, бяха обезформени и изоставени на произвола на съдбата. Не знаеше дали може да разчита на ронещите се камъни, но нямаше избор, трябваше да се покатери.

Справи се, макар на няколко пъти да изгуби опора, а веднъж една амбразура се разпадна под краката му, оставяйки го да виси на върховете на пръстите си. Въпреки раната Ецио беше силен мъж и успя да се издърпа нагоре. Преодолял опасността, най-сетне се озова на върха на кулата, кацнала върху оловен покрив. Куполът на Мавзолея проблясваше смътно на лунната светлина на няколко пресечки от катедралата. Реши да отиде там и да чака Макиавели.

Нагласи Скритото острие, меча и камата си и тъкмо се готвеше за рискован скок към каруцата с копа сено, спряла на площада долу, когато раната го принуди да се превие одве от болка. „Контесата ме е превързала добре, но е права, че трябва да ме прегледа доктор“, каза си.

Спусна се измъчено на улицата. Нямаше представа къде да търси лекар, затова влезе в близкия хан, където го упътиха в замяна на няколко дуката; сдоби се и с чаша долнопробен сангвинеус, който притъпи донякъде болката му.

Беше късно, когато стигна кабинета на лекаря. Почука няколко пъти, и то силно, преди отвътре да долети приглушен отговор. Вратата се отвори и разкри пълен брадат мъж на около шейсет с очила с дебели стъкла. Не вдъхваше доверие — дъхът му вонеше на алкохол и едното му око изглеждаше по-голямо от другото.

— Какво искаш? — попита мъжът.

— Вие ли сте доктор Антонио?

— И какво, ако съм?

— Нуждая се от помощта ви.

— Късно е — каза лекарят, но погледът му се отклони към раната върху рамото на Ецио и в очите му проблесна предпазливо съчувствие. — Ще струва повече.

— Не съм в положение да споря.

— Добре. Влез.

Лекарят свали веригата на вратата и отстъпи встрани. Ецио пристъпи благодарно в антре, от чиито подпорни греди висяха медни гърнета и стъкленици, изсушени прилепи, гущери, мишки и змии.

Лекарят го поведе към вътрешна стая с огромно бюро, по което безразборно се валяха листове. В ъгъла имаше тясно легло и шкаф, чиито отворени врати разкриваха още стъкленици и кожено куфарче, също отворено, съдържащо колекция от скалпели и миниатюрни триончета.

Лекарят проследи погледа на Ецио и се изсмя.

— Ние, медиците, сме просто псевдомеханици — каза той. — Легни на кушетката да те прегледам. Но преди това — струва три дуката. В предплата.

Ецио му подаде парите.

Лекарят свали превръзката и задърпа и занатиска раната, докато Ецио буквално припадна от болка.

— Не мърдай! — промърмори докторът.

Заопипва отново и накрая я поля с пареща течност от някаква колба, попи с памучна кърпа, извади чисти бинтове и я превърза стегнато.

— На твоята възраст няма как да се възстановиш от такава рана с лекарства. — Лекарят порови в шкафа и измъкна стъкленица с лепкаво съдържимо. — Но това ще уталожи болката. Не го изпивай наведнъж. Струва още три дуката, между другото. И не се притеснявай, след време ще ти мине.

— Grazie, dottore.

— Четирима от пет мои колеги биха приложили пиявици, но те не действат ефикасно срещу такива рани. От какво е? Ако не се срещаше толкова рядко, бих предположил, че е огнестрелна. Ела пак, ако се налага. Мога да ти препоръчам и неколцина добри колеги в града.

— И те ли взимат толкова скъпо?

Доктор Антонио се ухили.

— Добри ми човече, размина се тънко.

Ецио поспря отвън. Сипеше се лек дъждец и улиците вече бяха разкаляни.

„На твоята възраст — промърмори Ецио. — Che sobbalzo!^[2]“.

Тръгна към хана, понеже бе забелязал, че дават стаи под наем. Реши да отседне там, да похапне и на сутринта да отиде в Мавзолея и да почака приятеля си. Защо Макиавели не беше уговорил точен час с контесата? Ала Ецио познаваше манията му да се подсигурява. Несъмнено всеки ден се появяваше на уреченото място през определени интервали. Едва ли щеше да се наложи да го чака дълго.

Ецио пое през занемарените улички, шмугвайки се в тъмните входове, когато забележеше патрулите на Борджия с биещите им на очи лилаво-жълти униформи.

Върна се в хана към полунощ. Отпи от тъмната течност в стъкленицата — беше вкусна — и похлопа на вратата с дръжката на меча си.