Оливър Боудън
Братството (11)

10

Когато Ецио дойде на себе си, везните отново се бяха наклонили в обратна посока и войската на Борджия бе изтикана извън крепостните стени. Отнасяха го на сигурно място, а защитниците, отвоювали си крепостта, барикадираха портите и прибираха останалите граждани на Монтериджони вътре, за да организират бягството им сред околните поля. Не се знаеше докога ще устоят срещу непоколебимите сили на Борджия, чиято сила изглеждаше неизчерпаема.

Всичко това Ецио научи от посребрения старши сержант, докато се възстановяваше.

— Не се движете, господарю.

— Къде съм?

— На носилка. Отнасяме ви в убежището. В сърцето на крепостта. Никой няма да се добере дотам.

Ецио не му отговори. Вместо това нареди на мъжете, които го носеха, да спрат. Но щом се изправи, му се зави свят.

— Не мога да се бия така.

— За бога, налитат отново! — изкрещя сержантът, забелязал обсадната кула, която се стовари върху най-високите бойници на крепостната стена и изсипа поредната порция войници на Борджия.

Ецио се обърна натам; черната пелена пред очите му бавно се отдръпна и железният му самоконтрол надмогна разкъсващата болка от огнестрелната рана. Воините на Монтериджони го заобиколиха бързо и отблъснаха мъжете на Чезаре. Успяха да се оттеглят с малко загуби, но щом влязоха във вътрешния двор на замъка, Клаудия се появи на прага, нетърпелива да узнае как е брат й. Когато излезе на открито, капитанът на Борджия се спусна към нея, размахал окървавена сабя. Ецио наблюдаваше ужасено сцената, но си възвърна бързо самообладанието и предупреди мъжете си. Двамина се втурнаха към сестра му и успяха да застанат между нея и гибелното оръжие на капитана на Борджия. От трите остриета се разхвърчаха искри, когато двамата асасини вдигнаха едновременно сабите си да възпрат убийствения удар. Клаудия падна на земята с уста, зяпнала в нечут крясък. По-силният от асасините — старши сержантът — отблъсна нагоре меча на противника и блокира дръжката му със своята, а другият вдигна острието и го заби в корема на капитана на Борджия. Клаудия се съвзе и бавно стана на крака. Защитена от стена асасински воини, тя хукна към Ецио, откъсна парче плат от полата си и го притисна към рамото му; бялата тъкан почервеня за секунди от кръвта, стичаща се от раната.

— По дяволите! Не поемай такива рискове! — възкликна Ецио и благодари на сержанта, докато мъжете му отблъскваха враговете — хвърляха някои през бойниците, а други обръщаха в бягство.

— Трябва да те приберем в скривалището! — извика Клаудия. — Хайде!

Ецио позволи да го носят — беше изгубил много кръв. Междувременно останалите граждани на Монтериджони, спасили се в последния момент, се скупчиха около тях. Самият град бе опустял и изцяло под властта на войската на Борджия. Само крепостта оставаше в ръцете на асасините.

Най-сетне стигнаха целта — просторната укрепена стая под северната стена на замъка, свързана с главната сграда посредством таен проход, който тръгваше от библиотеката на Марио. Измъкнаха се на косъм. Един от мъжете им — венециански крадец на име Паганино, някогашен подчинен на Антонио де Маджанис, тъкмо затваряше тайната врата към стълбите след последните бегълци.

— Мислехме, че са ви убили, господарю! — възкликна той.

— Още не са ме довършили — отвърна мрачно Ецио.

— Не знам какво да правя. Накъде води проходът?

— Не север. Отвъд стените.

— Вярно е значи. Смятахме, че е легенда.

— Е, не е легенда — каза Ецио, погледна мъжа и се почуди дали необмислено не е разкрил твърде много на човек, когото почти не познава. Нареди на сержанта да затвори вратата, но в последния момент Паганино се измъкна навън и пое към главната сграда.

— Къде отиваш?

— Да помагам на защитниците. Не се бойте, ще ги доведа насам.

— Трябва да залостим вратата. Не дойдеш ли сега, оставаш на произвола на съдбата.

— Ще се справя, сър. Винаги се измъквам невредим.

— Тогава върви и Бог да ти е на помощ. Аз трябва да се погрижа за безопасността на тези хора.

Ецио огледа тълпата, събрала се в скривалището. В мрака между множеството бегълци различи не само лицето на Клаудия, но и това на майка си. Въздъхна вътрешно от облекчение.

— Няма време за губене — каза им той, препречвайки вратата с огромна желязна пръчка.