Карън Молине
Беладона (24)

20
Свалянето на маската

Две думички: баща ми.

Три думички: коя си ти?

— Баща ти не беше ли мъртъв? — пита тя с монотонен глас, след като сме се съвзели от първоначалния удар. Седим навън, на верандата, нощта е изпълнена със звуци, скърцане и ръмженето на скитащите животни. Не ми се стои в къщата, като знам, че той е долу под нас. Както и на всички.

— И аз така си мислех — измърморва Гай.

— Защо си решил, че е мъртъв? — питам.

— Май толкова ми се искаше да вярвам, че е мъртъв, че когато изчезна през 1944-та, сам си повярвах — отвръща Гай. — Брат ми Джон Франсис отначало мислеше, че баща ни е бил военнопленник, защото е заминал за континента — не си спомням точно годината — и просто не се е върнал. Аз не можех да повярвам, че той би се отказал от своя свят и минута по-рано, отколкото му е нужно. Ала не знам. Не бих се пречкал на Джон Франсис.

— Проверих в „Дебрет“. За баща ти — обяснявам аз неведението си по темата. Да не би да губя подхода си? Дали пък всички не сме пропуснали нещо? След толкова време и милиони, милиони, милиони шпиони „Дебрет“ да ни бие?

След като Хю бе споменал граф Роси Кромарти, спомням си как отидох в библиотеката, извадих дебелата червена книга със списъци на всички благородници и благороднички в кралството и проверих какво пише там за него. Четирима сина — пишеше там — единият починал; една дъщеря, също покойница. Това привлече вниманието ми, но имената не съвпадаха. Най-възрастният син беше Ивлин Джей, следваха Кларънс и Чолмонделей, Уилям Дейл и Джулия бяха последните му деца — починалите. Спомням си как затворих книгата и ми стана жал за всеки, който носи име като Чолмонделей, а после го забравих.

— Имената бяха други.

— Да, сигурно — казва Гай. Гласът му е почти толкова похабен, колкото и на Беладона — сякаш говори от подводна пещера. — Сигурен съм, че баща ми е настоял. Изброени са само първите лични имена, но всички ние имахме по няколко. Така правят родове като моя.

— Значи Джон Франсис е средното име на по-големия ти брат или нещо такова — казвам.

Гай кимва.

— Ивлин Джон Франсис, Кларънс Фредерик Джордж, Уилям Дейл Артър — така се казват братята ми. Сестра ми — Джулия Клер Гуендолин.

— Искаш да кажеш, че всъщност се казваш Чолмонделей? — питам. Ако положението не беше толкова съкрушително, щях направо да се търкалям по пода от смях. Той никак не прилича на някой Чъмлей.

— Чолмонделей Хорас Гай — отговаря той. — Винаги съм предпочитал да ме наричат Гай, по ясни причини.

— А откъде идва Линдел? — продължавам да разпитвам.

— Прабабата на майка ми по майчина линия се е казвала така. Не исках името ми да има нищо общо с името на баща ми.

— Разбирам.

Известно време мълчим. Опитвам се да осмисля наум хронологията. Негова светлост ни намери в Италия през 1943 година и ни заведе в Белгия. Беладона все още е била затворена в мрачната сива къща, където е валяло — вероятно в Източна Шотландия. Прекарвахме си весело, докато се лекувахме и обновявахме мишените на Мориц, както и да се вардим от отплесналите се куршуми. Доведоха я при нас в средата на 1946 година. Брайъни и Тристан се родиха на 10 февруари 1947-ма. Оттогава минаха почти десет години.

Какво е правил Негова светлост, докато Беладона е била бременна? Къде ли е бил? Защо не се появяваше никакъв? Какво го е завело в Мароко? Дали е мислел да я вземе там? — чудя се аз. — И да я изгуби в пустинята, където никой никога няма да я открие?

Мътните да го вземат. Цялото трескаво очакване се разсейва като храна за рибки, посипана в аквариума в трапезарията, под която, дълбоко надолу, спи той. Затворихме чудовището в клетка, но това не ни носи утеха. Нещо повече, определено съм разочарован. Матео ме поглежда и разбирам, че си мисли абсолютно същото.

Сега, когато открихме Негова светлост, не знаем какво да правим. Мътните го взели — два пъти!

— Ще го държа тук — заявява Беладона — толкова дълго, колкото той държа мен.

Започва да ми става много зле. Не е коляното — сърцето ме свива.

— Ами Брайъни? — успявам да кажа най-накрая. — И другите? Как можеш да държиш такъв човек в тъмница в къщата, в която живееш, цели…

— Ще й кажа, че съм болна. Първо ще й кажем, че Матео е дошъл, а после, че и Гай ще дойде, за да ми помогнат да оздравея — казва тя с равен глас. Докато говори, не поглежда никой от нас и разбирам, че много отдавна крои този сценарий. — Ще свикне с липсата ми и няма да се чувства незаслужено пренебрегната, защото Гай ще й прави компания. Когато свърши училище, през лятото можем да я пратим на лагер. Гай ще й каже, че трябва да се върне в Лондон по работа, но ще идва да я вижда в дните за свиждане. Така тя няма да е чак толкова против. — Тя говори за месеци напред, говори за Гай, като че той не е там и не се е втренчил в безизразните й черти смаяно и невярващо. — Така ще бъде. Ако на някой не му харесва това или каквото и да е, което казвам или правя, е свободен да си тръгне когато си поиска.

Тя става и се отдалечава, без да ни погледне повече. Не е казала и дума на Гай, чиито очи я следват, докато се стопи в мъглата. Без съмнение тя трябва да разбира, че той е…

О-хо-хо, тя е твърда. Твърда, жестока и непреклонна също като Негова светлост. Живото наследство на членовете на клуба.

Не се е зазорило съвсем още, но никой от нас не се чувства ни най-малко уморен. Мисля си за лагера Минетонка сред зеленината на Минесота, където Прич за първи път ни разказа за Джун и за семейството й. Когато седяхме на терасата на Леандро, в някой друг живот. Не мога да понасям всичко това и секунда повече, изтичвам до барчето, изваждам голяма бутилка бърбън и няколко чаши, слагам лед в една кофичка, връщам се на верандата, откъсвам няколко стръка мента от саксията до прозореца. Боя се, че ако заспя, насън ще чувам дрънкането на веригите му.

— Мога ли да те питам нещо? — пита Матео Гай и Гай кима. — Откъде идват парите на твоето семейство?

— С други думи, как баща ми е могъл да си позволи екстравагантността да похарчи един милион лири през 1935 година? — пита огорчено Гай. — Захарна тръстика в Хаити, опалови мини в Австралия, петролни кладенци в Малайзия. Също и подкупи, изнудване и грабителство, предполагам.

— Повечето хора от неговата класа не са работили, нали?

— Не, да работят, е било под достойнството им — достойнството на аристокрацията, искам да кажа — отвръща Гай. — Баща ми беше съвсем необичайно явление, що се отнася до това. Не знам какво го караше да работи. Никога няма да разбера какво го подтикваше. Не ми се ще да вярвам, че всичко това е истина. Самата мисъл ми е непоносима, няма какво да се чудя, иначе съвсем полудявам. — Той отпива продължителна глътка. — Единственото, което ми пречи да загубя окончателно разсъдъка си, е, че зная, че тя е оцеляла. Инак…

— Защо майка ти се е оженила за него? — питам аз направо.

— Нямам представа. Убеден съм, че бракът е бил нагласен, но майка ми почина много преди да имам възможност да я разпитам за подробностите — казва Гай.

— Боя се, че зестрата й е осигурила голяма част от капитала за бащините ми предприятия. Когато са се оженили, тя е била само на седемнайсет, а той на осемнайсет. Било е през 1911 година. Джон Франсис се е родил година по-късно, после Фредерик, а аз съм се родил през 1914 година. След това тя не е трябвало да забременява повече. Бебетата са я довършили. Той изобщо не е трябвало да… — той заравя глава в шепи. — Иска ми се никога да не съм се раждал. Животът ми не е нищо друго, освен четирийсет и две напразно изживени години. А сега и това. Надявам се баща ми да гние в ада.

Е, Негова светлост без съмнение скоро ще разбере какво е да те оставят да гниеш.

— Perduto е tutto tempo che in amor non si spende — казвам аз и се опитвам да не мисля за това в момента. — Всяко време, прекарано без любов, е загубено.

— Леандро ли те научи на това? — пита Гай след дълга пауза и въздиша тежко. — Ще ми се да съм го познавал.

— Повече от всичко бих искал точно сега да е тук — казвам аз пламенно. — Той би знаел какво да прави.

— Онова, което аз искам да знам — казва внимателно Гай — е как сте избягали от Белгия. Каза, че ще ми разкажеш и според мен точно сега е моментът. И двамата сте тук, а аз имам нужда да знам това.

Напълвам си чашата и пия бавно. Припомням си рушащия се замък в Белгия и бодливата тел, скрита в къпиновите храсти, избуяли над каменната ограда. Тук във Вирджиния можем да дишаме; там сякаш бяхме затворени в гората — толкова плътна и смълчана беше, сякаш искаше да се храни от костния ни мозък. Там се криехме от света и жалехме за погубеното си мъжество. Тогава тя се появи за пръв път; Хогарт каза, че се казвала Дула. Специална компаньонка на господин Линкълн. Не й се пречкайте, беше ни предупредил той. Дръжте вратите заключени. Инак…

Гай се обляга назад и се вторачва в ръцете си. Чака да започна да говоря. Тънките му, изящни пръсти сякаш са създадени да галят женска плът. Пръстите му никак не приличат на горещите, сухи пръсти на баща му. Ръцете на баща му, които се наслаждаваха на болката. Ръцете, създадени да причиняват болка.

Откакто се отъркаля в сеното, Гай не е докосвал жена.

Попаднеш ли веднъж под чара на Беладона, другите жени вече не съществуват.

 

 

— Трябва да избягаме. Да се махнем — казвам един ден на Матео в края на октомври 1946 година, докато разсеяно изгребваме листата от градинските пътеки. — Трябва да я спасим. Знаеш ли кое е най-странното — само като си мисля за това, и се чувствам по-добре. Сякаш това ми дава цел, върху която да се съсредоточа. Тук гнием; знаеш го. Не бива ние, безстрашните Ченини, да се държим така.

— Някога бяхме безстрашни — казва глухо Матео.

— Ще успеем — казвам аз и започвам да стържа с греблото по чакъла. Звукът е дразнещ. — Оцеляхме, нали? Пак трябва да станем мъже. Да мислим като мъже, като тях. Да бъдем безжалостни като господин Линкълн, Хогарт и другите. Тя ги нарече членове на клуба. Сега ние знаем какво представляват: така че можем да ги надхитрим. Ние сме по-хитри от тях. Те си мислят, че сме тъпи и рухнали духом, но не сме. Нали? — питам го аз с надежда.

Матео ме поглежда със съмнение, но от този момент нататък започва да прилича повече на себе си. Казахме й, че кроим план за бягство и очите й се разшириха от ужас.

— Ще прекосим швейцарската граница, кълна ти се — шепна й аз. — Там са парите — в Швейцарската консолидирана банка. После ще се укрием с децата. Някъде, където той никога да не може да ни намери.

Тя като че ли се колебае, защото не се чувства много добре, и ние започваме да настояваме да не се коси за нищо и да остави всичко на нас. Говорех много по-уверено, отколкото се чувствах. Имахме нужда от дрехи, транспорт, пари, с които да си платим пътуването до Швейцария. Предположих, че можем да свием паспортите и документите за самоличност на тримата М. — Мориц, Маркус и Матилда, и да ги подправим; бях гений на фалшификацията — наследство от Съпротивата. Но останалото беше проблем — беше малко сложно, нито знаехме разписанията, нито имахме кола или бензин и дори не знаехме името на най-близкото до замъка село. И нямаше към кого да се обърнем за помощ.

Трябваше ни план. За да можем да заговорничим. Мисли, Томазино, мисли. Няма време за губене. Може би ще можем да се измъкнем до селото и да намерим там някой, който ще ни помогне. Не, не беше възможно. Може би ни трябваха клещи, за да можем да се измъкнем и избягаме под прикритието на нощта. Не, и това не ставаше. Трябваше ни нещо повече от клещи. Трябваше да премахнем от пътя си Маркус, Мориц и Матилда.

Може би Хогарт беше ключът. Без съмнение той ще бъде тук, щом наближи времето й да ражда. Негова Светлост го нямаше никакъв, и слава богу. Според мен точно тогава тя не би понесла докосването на ужасните му горещи пръсти; шокът можеше да предизвика преждевременно раждане. Не, Хогарт никога не би си и помислил, че ще имаме куража да го предизвикаме.

За начало трябваше да се докараме пред Матилда. Беладона не трябваше да се напряга много, защото Матилда отчетливо проявяваше майчински тенденции. Ако гледката на тази дебела, мълчалива селянка, която потупва корема на Беладона, не беше толкова нелепа, сигурно щях да се разсмея. Матилда й готвеше питателни супички и ястия и преглеждаше бъдещата майка толкова много пъти на ден, че, кълна се, Беладона беше готова да започне да пищи. Направо се стрясках при мисълта за Матилда, която варди нощем портата, плете терлички и подръбва пеленки.

— Но как ще минем през портата? — попитах тихо Матео, докато една нощ се разхождахме. Вече бяхме махнали на Мориц — той знаеше, че сме го видели и няма нужда да ни стреля. — Само от там можем да минем.

— Да ги заколим — обади се Матео след неловко мълчание. — Като през войната.

Да, все още беше като през войната, а ние бяхме пленници на врага.

— Само дето може да стане голяма каша — рекох аз малко в стила на Хогарт. — Прекалено много кръв. — Потръпнах и продължихме нататък. Дъхът ни се кълбеше в мразовития въздух. Обмисляхме възможностите.

Беладона разреши дилемата на другия ден. Под салфетката на подноса бе пъхнала тъничка, опърпана книга: „Наръчник на отровите за ценители“.

— Намерих я в библиотеката, скрита в друга книга — пошушна ми тя с широко отворени, втренчени очи.

— Прекрасно. Не се притеснявай вече за нищо — пошушнах й в отговор аз. — Съсредоточи се само върху това да родиш хубави бебета, а ние ще се погрижим за останалото.

Книгата беше завладяващо написана и аз се втурнах към библиотеката да проверя дали няма друга книга, в която да пише как изглеждат съответните растения и гъби, за да почнем да се ровим из горите. Малко олеандър щеше да ни дойде добре. Една клонка, няколко листа — толкова ни трябваше. Или пък рицинови зърна. Ужасно токсични са. Само дето тук рицин не растеше. Картофени кълнове — не, беше късничко за картофи по това време на годината. Арсеникът нямаше грешка, само дето нямаше откъде да го намеря. Нито пък можех да различа отровна гъба от трюфел, така че гъбите отпадаха. Освен това как да нахраним тримата М. с гъби, без те да заподозрат нещо? Продължавах да чета. Трябваше да се намери нещо. О-хо-хо, есенен минзухар. Цялото растение е отровно; ставаше. Чакай малко — тук има и глава за ботулизма. „Наръчникът за ценители“ обясняваше как да отглеждаш бактериите в малки бурканчета. Прекрасно. Ще създадем свой собствен вкусен отровен коктейл и ще го скрием в кухата книга, където тя е намерила наръчника. Изобщо няма да се сетят откъде им е дошло. А после, когато вече е чисто, ще съберем дрехите, парите и паспортите им. Последните аз ще подправя, за да послужат за по-належащи нужди.

Не исках да мисля за останалите усложнения.

Скоро след като водата на Беладона изтече, появи се Хогарт заедно с още някакъв, за когото каза, че бил лекар. Спомням си го от прегледа, когато тя за пръв път заподозря, че е бременна. Не му се доверявах повече, отколкото на майчинското суетене на Матилда, но трябваше да се надявам, че ще помогне на Беладона при раждането.

Нямахме друг избор, освен да му се доверим.

Негова светлост все още го нямаше никакъв. Изчезването му ме изнервяше, но той сигурно си е имал причини да се отдръпне. Беше нещо повече от нежелание да предизвика с присъствието си усложнения при раждането. Беше нещо друго — усещах го.

След като започнаха родилните й болки, те бързо се превърнаха в агония. Не можех да понеса писъците й, които продължиха безкрайни часове. „Не може ли да й дадете някакво болкоуспокояващо?“ — примолих се на доктора. Той поклати глава. Беше много концентриран, което ме накара да се почувствам малко по-добре. Хогарт сновеше в кухнята. Мисълта за цялата тази каша просто му идваше твърде много.

Най-накрая първо се роди момчето и се разрева кански. Тя го нарече Тристан. Докато двамата с Матео бързо го повивахме, не можахме да се сдържим да не забележим прекрасните розови топчици на Тристан, цели, с идеална форма. Разбира се, досега не бях виждал топките на бебе, но неговите бяха непропорционално огромни, поне така ни се струваше на нас. Страстна вълна от обич изтече през пръстите ми към кожата на новороденото.

С последния тласък от Беладона излезе момиченце и ние мигом се влюбихме и в нея, щом я сложихме в ръцете на Беладона до братчето й. Беладона едва успя да ги целуне по косиците и заспа дълбоко от изтощение. Докторът стегна багажа си, а Матилда взе да дундурка бебетата и да им гука. Още не ни беше казала и дума, а и не очаквах скоро да запее приспивна песничка. Наблюдавахме как тя внимателно положи бебетата в люлчиците, застлани с топли одеяла, до леглото, и излезе на пръсти. Хогарт надникна вътре да види бебетата, видя измачканите, окървавени чаршафи, позеленя и бързо излезе.

За пръв път от много време насам двамата с Матео не чувстваме нищо друго, освен чисто щастие. Суетим се около бебетата; после също потъваме в дълбок сън на канапетата до пианото.

Събудих се пръв, прозях се и отидох да нагледам бебетата. После се усетих, че Хогарт е в стаята и нервите, ми се събудиха. Не трябваше да бъде там; нещо не беше наред. Погледнах си часовника: предобед. Бебетата трябваше вече да са се разревали, за да ги нахранят; поне това си спомнях от ревливите хлапета, които направо ме подлудяваха в Бенсънхърст. Първо отидох до люлката на Брайъни, където тя мирно спеше, после погледнах намръщено Хогарт.

— Матилда я нахрани с биберон — прошепна той.

Това мигом ме разтревожва. Беладона бе настояла да кърми бебетата си сама — надяваше се така да ги накара да оставят бебетата при нея. Приближих се до люлката на Тристан, но го нямаше там. Нервите вече така ме бяха стегнали, че се учудвах как Беладона още не ги е усетила и не се е събудила. Леко раздрусвам Матео и той бързо се събужда. Изразът на лицето ми му бе достатъчен да разбере, че далеч не всичко е тип-топ.

— Къде е Тристан? — попитах Хогарт, като шепнех високо — не исках да тревожа Беладона.

— Не е добре — отвърна ми той, също шепнешком.

— Какво искаш да кажеш? — попитах. Бях готов да го удуша. Лъжеше ме; знаех го. Матео застана до мен; Хогарт стана и се изнесе. О-хо-хо, значи все още можем да разпознаем врага, ако напрегнем ума си. Това ни вдъхваше увереност. Или би ни вдъхвало, ако можех да схвана какво става. Сега вече не можехме да направим нищо. А без съмнение не можехме да избягаме само с едното бебе.

Когато Хогарт стигна на безопасно място — до вратата, където внезапно до него се материализира и Мориц, той отново се обърна към нас.

— Гърдите на Тристан са в ужасно състояние — каза той. — Дишането му разтревожи Матилда, докато го хранеше. Естествено, надявам се да се оправи. Докторът се върна, за да го отнесе в селото. Няма абсолютно никакъв повод за тревоги.

Как да не се тревожим?

— Не ти вярваме.

— Не ми харесва тона ти, миличък — отвърна ми той и се отдалечи.

Не можеше да бъде. Какво щях да кажа на Беладона, като се събуди? Бяха откраднали детето й; знаех го.

Когато Беладона след малко се размърда и я принудихме да хапне малко супа, подадохме й Брайъни, която жадно налапа гърдата й. Беладона беше толкова изтощена, че заспа още докато Брайъни бозаеше и затова Матео остана с нея, като следеше на бебето да му е удобно. Почти приличаха на щастливо семейство. Почти.

Когато Беладона се събуди отново, беше все още твърде слаба и не можа да стане от леглото.

— Къде са децата ми? — попита сънено тя. Донесохме й Брайъни, която отново започна да бозае като в сън. — Къде е Тристан?

Приседнах на ръба на леглото и тя забеляза израза на лицето ми.

— Нещо не е наред с дишането му — казах предпазливо. — Докторът го отнесъл в селото, за да се погрижат за него. Всичко ще се оправи. Ти сега си почивай. Брайъни има нужда от тебе.

— Не. — Тя се опита да стане. — Не, не, не…

Брайъни изпусна гърдата и се разплака. Матео се опита да успокои Беладона, която ридаеше истерично, а аз изтичах до кухнята. Само Матилда беше там; Хогарт не се виждаше никакъв.

— Къде е бебето й? — изкрещях. — Какво си му направила? — Толкова бях ядосан, че бях готов да грабна някой касапски нож и да го забия в гърба на Матилда, но тогава влезе Маркус. Той поклати навъсено глава и аз престанах да пищя. Нямаше смисъл. Изглеждаха също толкова объркани, колкото и ние. Всъщност обхванатата от майчински настроения Матилда определено изглеждаше като болна от нерви. Въпреки че бе работила за Негова светлост, откакто Беладона се помнеше — всъщност тя е била ужасната жена, която така стегнала корсета й в нощта на търга, че тя не можела дъх да си поеме, — тя никога не би причинила вреда на бебетата.

Или Хогарт бе откраднал Тристан, или наистина беше крайно извратен.

Знаех само, че бебето никога вече няма да се върне.

— Искам си детенцето! — изскимтя тя като ранено кученце. — Искам си детенцето, искам си детенцето, искам си детенцето…

Бе изпаднала в отчаяна летаргия; беше толкова слаба и апатична, че не можеше да кърми. Брайъни никак не се противи, когато започнахме да я храним с биберон. Аз нямах нищо против; поне двамата с Матео се намирахме на работа.

Хогарт дойде седмица по-късно и направо ми заяви, че Тристан бил умрял. Че го държали в селото от страх, че болестта му е заразна и все още не били сигурни какво точно го е убило. Един от онези ужаси, които понякога се случват с новородените. Ще го донесат тук да го погребем, тези дни.

— Не ме лъжи, Хогарт — казвам уморено. „Как бебе на един ден ще настине и ще ги е страх, че е заразно? Защо не ни давате да видим тялото?“ — Искаше ми се да го кажа… искаше ми се да душа Хогарт, докато златните копчета на шитото му по поръчка сако се разхвърчат — но нямах сила да се боря. Освен това той трябваше да си мисли, че се чувстваме слаби и победени.

Ала не бяхме. Следвахме инструкциите в опърпания наръчник. Затваряхме плътно бурканите с остатъци от храна и ги криех в дебелите томове на „Изгубеният рай“ и „Намерения рай“ в стаята ми — в тях зрееше смъртоносна отрова. Нощем се измъквахме да скубем минзухари от лехата и после прекарвахме безкрайни часове в банята, като извличахме токсините.

Хич не си мислете, че ще ви кажа как става.

Беладона не стана от леглото. Ако я нямаше Брайъни, съмнявам се дали изобщо разсъдъкът й щеше да издържи. Въпреки всичко обаче у Беладона бе жив инстинктът на майката да храни потомството си. Брайъни бързо се успокои и стана забележително послушно бебе. Тя плачеше много рядко и сънят й беше здрав. Ядеше, акаше, дремеше, правеше физиономии и надуваше мехурчета. Беше просто сладурана, малкото ми цвете. Сякаш вече някак бе разбрала какви обстоятелства са придружавали рождението й и се мъчеше с всичките си мънички силици да утеши майка си.

Или може би просто бях смешен.

Хогарт отново си тръгна и ние също се заприготвяхме за тръгване. Репетирахме всеки ход. Не казвахме на Беладона, защото тя беше твърде слаба, за да я е грижа, и без съмнение би възразила, че не можем да тръгнем без Тристан. Ала Матео бе съгласен с мен. Единственото, което ни задържаше тук, беше, че я чакахме да посъбере сили. Искахме да се махнем, преди Негова светлост да се върне след продължителното си отсъствие. Трябваше да успеем.

Нямахме избор.

Понякога оставяхме Матилда да дундурка и да храни бебето, но само в стаята на Беладона и под зоркия поглед на Матео. Казахме на Беладона да поиска от Матилда да й донесе някои специални неща от селото, неща, за които трябваше да се пътува по-дълго, така че да можем да изкараме и Маркус от къщата. Денят, в който Маркус излезе да купува нещо голямо и тежко и се наложи и Мориц да отиде с него, беше тъкмо този, който чакахме.

През този ден аз се втурнах по обяд в кухнята и съобщих на Матилда, че Беладона отчаяно се нуждае от помощ за бебето, веднага, на минутата, и тя едва не се усмихна. Винаги помагаше с най-голяма радост. Предложих й да им отнеса обяда на поднос и тя кимна.

Учудих се, че ръцете ми не треперят, докато си слагах ръкавиците. Все още не трепереха, когато извадих от джоба си малката стъкленичка, изсипах малко отрова в захарницата, а после и в солницата и в пиперницата. После намазах малко и върху сандвича, който Матилда вече си беше направила. Размазах малко и по долната кора на хляба, с който щяха да вечерят Маркус и Мориц. Ти си бъдещ убиец — рекох си.

Ще ги наблюдаваш как умират.

Вече си бяхме направили сандвичи и ги бяхме сложили отвън под едно саксийно растение, за да са студени и свежи. Никога вече нямаше да изядем нищо, излязло от тази кухня.

Донесох на Беладона питателната супа, а на Матилда — вкусния й сандвич с шунка и ръжен хляб, обилно подправен. Двамата с Матео я гледахме как го яде. В наръчника пишеше, че на ботулиновата отрова й трябват от дванайсет до трийсет и шест часа, за да се задейства, но минзухарът можеше и да ускори нещата.

Когато Маркус и Мориц се върнаха, Матилда вече стенеше горе в стаята си, просната на леглото и измъчвана от свирепи стомашни болки. Разбира се, не можеше да обвини мен; никой не беше докосвал храната, освен Матилда. Маркус и Мориц за всеки случай ни забраниха да влизаме в кухнята и Маркус ни съобщи, че тази вечер нямало да спи в будката на портала, а щял да остане в къщата заради Матилда. Маркус се паркира точно пред вратата на Беладона. Честно, понякога ги гони страшна параноя.

Спах лошо. Двамата с Матео станахме тъкмо преди зазоряване и къщата ни се стори неестествено тиха. Изтичахме горе и ги намерихме. Маркус бе успял някак си да изпълзи нагоре по стълбите до спалнята — там цареше ужасна, неописуема воня. Намерихме го на пода до леглото на Матилда. Устите им зееха в агония, погледите им бяха втренчени — без съмнение във вечния огън, на който щяха да се пържат вовеки. Бързо ги завихме с чаршафи и аз можех да кажа и някоя молитва, но не си спомнях нито една. Но пък и те не заслужаваха.

Взехме ключовете от джоба на Маркус и започнахме да изпразваме чекмеджетата — търсехме документи, пари и други неща, които можеха да ни свършат работа. После Матео изтича до къщичката на портала. Щеше да вземе оттам всичко останало, което ни беше необходимо, така че веднага щом Беладона се събуди, да можем да тръгнем. Щяхме да я качим на велосипед и да вържем Брайъни на гърдите й като малко туземче, и така да я закараме в селото. Там щяхме да наемем някой с кола или камион, или с някакво друго превозно средство, който да ни откара до най-близката гара. Каквото и да е, но само да се махнем и то час по-скоро.

Все още бях на горния етаж и претърсвах чекмеджетата, до които обикновено достъп не ни се позволяваше, когато чух странен звук. Не, не беше странен — беше просто неочакван. Кола. Към къщата се приближаваше кола. Това бе много необичайно. Тук никой никога не идваше, а Хогарт винаги паркираше пред портала. Кой ли можеше да бъде? Не и той. Не Негова светлост.

А, не, не. Не и той…

Не беше възможно. Не и сега, когато бяхме толкова близо.

Приклекнах, надникнах през прозореца и видях как Хогарт излезе от колата и приглади намръщен сакото си и няколкото си косъма. Хогарт сигурно беше забелязал, че в къщичката на портала няма никой, отключил бе портата със собствените си ключове и се бе зачудил какво ли става. Матео сигурно го бе чул и се бе скрил в един шкаф. Слава богу, Хогарт беше сам. Притиснах ръка към гърдите си, за да накарам сърцето си да спре да бие толкова учестено. Съсредоточи се, Томазино, успокой се. Какво щях да му кажа, когато влезе и види труповете горе?

Не трябваше да го пускам да се качва горе. Нямаше да го пуснем, докато не ни каже какво наистина е направил с Тристан.

Хогарт щеше първо да потърси нея. Естествено — намери Беладона край камината, взряна в горящите цепеници. Когато го чу, тя дори не помръдна. Брайъни спеше кротко в люлката.

— Здравей, миличка — рече Хогарт. — Защо така няма никой?

Тя сви рамене.

— Откъде да знам? Къде е детенцето ми? — Приличаше на призрак. Яркозелените й очи бяха помръкнали от болка.

Хогарт оправи кърпичката в горния си джоб. Беше кашмирена, в кафяво и тъмнозелено. Много фина и много скъпа.

— Детенцето ти за жалост почина — рече Хогарт. Гласът му трепна едва-едва. — Детенцето ти умря и го погребахме край гората, от другата страна на лехата с морковите. Скоро ще сложим надгробна плоча и ще устроим малка панихида.

— Лъжеш.

— Искаше ми се да лъжех, най-скъпа моя — отвърна той. — Нищо не би зарадвало Негова светлост повече от син. Но, уви, не било писано.

Това я изкара от вцепенението.

— Мислех си, че предпочита само момичета — каза тя ехидно.

— Скъпа моя, ти ме смайваш — каза Хогарт. — А сега може ли да видя очарователната Брайъни? Трябва да тръгвам. — Той се приближи до люлката и гледа Брайъни няколко минути, с гадната си, крива усмивчица на уста. Бях слязъл долу на пръсти и го наблюдавах от вратата. Защо ще идва, само за да позяпа Брайъни ли? Може би носеше някакво съобщение за тримата М. Никак не ми харесваше мисълта аз да съм този, който ще му съобщи, че е малко закъснял.

Сигурно разчиства пътя, рекох си. Негова светлост сигурно щеше да пристигне скоро. Коляното ми пулсираше с тъпа болка. Може би вече беше на път за насам и колата вече се запътваше към къщата. Какво да правим? Какво…

Трескаво обмислях всякакви възможности и чаках Матео да се върне от къщичката на портала — щяхме да сме по-силни от Хогарт и да…

Видях размазано петно във въздуха; разнесе се звук от тъп удар, от който ми призля. Хогарт измяука и падна настрани. Нов трясък. И пак, и пак, и пак.

Кръвта бликна от пукнатините по главата му — много, много кръв. Много ще се разстрои, като види колко зацапани са якичката и кърпичката му, рекох си, а после с дива тръпка осъзнах, че Хогарт е мъртъв.

Тя пусна ръжена, затвори очи и залитна. Улових я и тя загуби съзнание. Отнесох я до леглото, тъкмо когато Матео се втурна в стаята, награбил пушката на Мориц. Щом съзря Хогарт, проснат толкова безцеремонно на килима, той се закова на място. Брайъни продължаваше да спи дълбоко.

Не му казах, че го е направила тя. Казах, че съм бил аз.

— Провери джобовете му, бързо — казах. Имахме късмет. Още един паспорт, шофьорска книжка, дебела пачка пари и ключовете за колата. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Само дето беше мъртъв. Всички бяха мъртви. И нямаше кой да ни каже истината — какво се е случило с Тристан.

 

 

Началото на пътуването беше страшно нервно.

Бързо опаковахме някои от дрехите на Беладона и смарагдовото колие, както и някои от бебешките неща на Брайъни и бутилките с изкуствено мляко в чантички и куфари, грабнахме куфарите, които двамата с Матео вече бяхме стегнали, изровихме оставените навън сандвичи и натоварихме всичко в колата на Хогарт. Внимателно отнесохме Беладона, която все още беше в безсъзнание, завихме я с одеяла на задната седалка. Аз прегръщах Брайъни отпред, а Матео седна зад кормилото. Караше, сякаш едва вчера бе слязъл от колата — профуча през портата, която аз бързо отключих, без изобщо да се огледа назад, подмина селото и продължи по пътя. Най-накрая стигнахме в едно по-голямо село, където имаше и гара. Намур — така се казваше. Там отседнахме в едно хотелче, докато аз извърша магиите с паспортите. Беладона се събуди и й съобщихме, че заминаваме на малко пътешествие, но тя все още беше в такъв дълбок шок, че вероятно и думица не разбра от онова, което й казахме. Тя отново потъна в дълбок сън, а ние обсъдихме как ще е по-безопасно — дали преглеждат документите по-внимателно във влака или на границата. Решихме да рискуваме и да влезем във Франция с кола, защото не беше много далече. Не смеехме и дъх да си поемем, докато отегченият граничар не ни махна да преминем през митницата. Освен това дебелата пачка на Хогарт беше при нас, а аз можех да подуша кой би имал нужда от подкуп.

Този мирис не се забравя.

Стигнахме до Нанси и отседнахме в един безопасен хотел. Имахме нужда от по-свестни паспорти, затова поразмърдах схванатите си мускули и се престорих, че пак джебчийствам из Бенсънхърст. Беше лесно, след като веднъж си му хванал цаката, също като смяната на скоростите на колата на Хогарт. Проследявах нищо неподозиращите туристи, които поне смътно напомняха на вид някой от нас, тримата, а после си вземах каквото ми трябва.

Излизах на разходка, а Матео оставаше в хотела с Беладона и с Брайъни. Смаях се колко бързо се приспособявам към живота навън. Въпреки всичко, започвах да се чувствам добре, купувах си вкуснотии, списания, дивях се на дрехите и на колите, на транзисторите, на мириса на цигари и на жълтата бира в будката на ъгъла. Още по-приятно беше да се съсредоточиш върху невинните туристи, които зарязвахме така.

След два дни бяхме готови да продължим — всичките ни документи бяха в блестящ ред. Решихме да изоставим колата и резервирахме билети първа класа за влака до Базел. Беше много по-близо от Женева. Ако Негова светлост бе пристигнал в Белгия, а ние живеехме с ужаса, че е пристигнал, той вероятно щеше да схване, че ще потеглим за Швейцария възможно най-бързо.

Пътешествието ни до Берн с влак милостиво мина безболезнено. Настанихме се в един приятен пансион, препоръчан ни от таксиметровия шофьор. Сутринта се обадихме в Швейцарската консолидирана банка и попитахме за сметка № 116–614. Съобщиха ни, че притежателят на сметката трябва да се яви лично. Обяснихме го на Беладона, но тя не ни обърна никакво внимание. За първи път излизаше във външния свят от дванайсет години насам, но не правеше нищо друго, освен да лежи замаяна в леглото.

Не бих могъл да я обвинявам.

Не можехме да си позволим да чакаме да се съвземе, тъй че я вдигнахме, облякохме я внимателно, увихме Брайъни като вързопче, за да я запазим от студения мартенски въздух и взехме такси до банката. Матео остана с Брайъни в огромното външно фоайе, а двамата с Беладона ни въведоха в облицован с махагон кабинет, в който ни посрещна с мрачна загриженост някой си мосю Етиен дьо Сан-Соасон. Посочихме му номера на сметката и му съобщихме, че първият депозит е постъпил през май 1935-та. Мосю Етиен кимна и изчезна, за да се посъветва с още някой. После се върна, седна зад бюрото си и побутна към нас някакъв лист.

Сега сметката възлизаше на близо три милиона лири стерлинги — или поне дванайсет милиона долара. През 1947 година това беше сума, от която можеха да ти се подкосят краката. Повече от достатъчна, за да откупим свободата си, и щеше и да ни остане.

Мосю Етиен се прокашля дискретно и аз се стегнах — сега трябваше да си кажа коронния лаф. Без съмнение, трябваше по някакъв начин да удостоверим самоличността си пред него, а имахме само фалшиви паспорти. И разбира се, нямахме никакъв документ на името на Изабела Ариел Никърсън.

Изабела Ариел Никърсън бе обявена за мъртва много, много отдавна.

— Искате да удостоверим самоличността си — казах аз, като се опитвах гласът ми да звучи спокойно.

Той кимна.

Беладона, която сякаш не беше чула и дума от онова, което каза той, изведнъж протегна лявата си ръка към стреснатия банкер. После свали ръкавицата си и му показа пръстена на пръста си. Онзи, който не можеше да махне. Но ако човек се вгледаше в него внимателно, можеше да забележи съвсем лекия намек за нещо по-тъмно отдолу. Беше татуировката.

Мосю Етиен се вгледа внимателно в пръстена и пръста й, после се усмихна.

— С какво мога да ви бъда полезен? — усмихнато попита той.

 

 

Небето е бледосиньо, а ние сме изпили цялата бутилка бърбън.

— Знам, че не беше ти — казва Матео. — Говоря ти за Хогарт.

— Благодаря ти, братко мой — отговарям, но думите ми надали са утеха.

— Защо заминахте за Мерано? — пита Гай. Мислех си, че гласът му ще трепери повече, но нищо от онова, което бихме могли да му кажем, не може да намали обичта му към Беладона.

— Не искахме да заминаваме твърде далеч, защото тя не би понесла още едно дълго пътуване — казвам.

— Знаем италиански — допълва Матео.

— Бях дочул някакви туристи, които разговаряха в едно кафене — обсъждаха дали да заминат за минералния извор в Монтекатини или за Баден-Баден — продължавам. — Идеята да се замине някъде, където има минерални извори, бе много разумна. Щяхме да заминем в някой затънтен курорт в Италия, където никой нямаше да се сети да ни търси. Попитах нощния дежурен в пансиона — бях го чувал да говори италиански със северняшки акцент, спомнях си го от войната. Той ми препоръча няколко места и ми спомена, че братът на жената на негов братовчед едно време работел в Мерано. Не било ужасно далече, градчето било малко и спокойно и след войната било изгубило блясъка си. Но каза и друго. Че водата пак си била полезна за бъбреците. И за всичко друго, което ни болеше.

— И така сте се запознали с Леандро — казва Гай.

— Да, и той ни прие.

— А какво се случи със смарагдовата огърлица? — пита Гай.

— А — отвръщам аз. — Онази огърлица. — Поглеждам Матео. — Попитах я какво да правим с накита тъкмо преди да заминем от Берн за Мерано. Тя ме помоли да я погледне, аз извадих огърлицата от чорапа, в който я бях скрил, и тя я държа няколко минути в ръце.

— Цветът на лицето й беше буквално същият като на смарагдите — обажда се тихо Матео. — После тя ни каза да се отървем от тази огърлица. Не искала повече нито да се сеща за нея, нито да я вижда.

— Взех огърлицата и излязох — продължавам. — Прекрасните скъпоценни камъни искряха в юмрука ми. Исках да я изхвърля в канавката, но не можах. Рекох си, че те трябва да послужат за нещо добро, за да изкупят злото, което ги бе събрало с нея. Така че поскитах наоколо и изведнъж се намерих в малка църквица. Не си спомнях кога за последен път съм влизал в църква.

— Сигурно оттогава, когато те изритаха, задето си изпил виното за причастие и си свил де що има лъскав предмет — обажда се Матео.

— Сигурно — съгласявам се аз. — Но докато седях там, в тази порутена църква, се сетих какво да направя. Отидох в един железарски магазин и купих чифт много фини островърхи клещи, после влязох в една книжарница и купих пликове за писма. Седнах на една пейка в един парк, сгушена в сянката на голямо дърво, и разглобих огърлицата. После поставих всеки камък в отделен плик и пусках пликовете в кутиите за дарове във всяка църква, която успях да намеря. Не можех да рискувам да намерят цялата огърлица и да се понесат клюки.

— Томазино, няма друг като тебе — казва Гай.

— Но в едно сбърках, и то ужасно — продължавам аз. — Изгорих паспорта на Хогарт. Не се сетих да запиша някои данни, като например адреса му — толкова бързахме да заминем за Швейцария. Можеше да ни свърши работа за разследването, да е от помощ на Прич.

— Знаеш ли, сигурно името и адресът са били фалшиви — успокоява ме Матео. — Пък и вече няма значение, нали?

Не, разбира се, че няма, защото ги открихме, всичките до един. Членовете на клуба.

— Но онова, което бих желал да знам — казвам, — е защо Негова светлост го нямаше никакъв през последните решителни месеци. — Какво ли е правил Негова светлост, докато Беладона беше бременна? Къде ли е бил?

Гай и Матео ме поглеждат и аз се прозявам, за да прикрия глупостта си. Мътните го взели. За секунда забравих.

Мога да сляза долу в тъмницата и сам да го питам.