Карън Молине
Беладона (10)

7
Оракулът в офиса

Така се почва, а после слуховете се разпиляват като плевел по голф игрище. Клюките в колонката на Халтавия нахал са безвредни и на него поне не му се налага да бъде разточителен в преувеличенията. В клуба получаваме писмо с петна от сълзи, после второ. От жени, които ни молеха за помощ, жени, които се страхуваха да се подпишат с фамилните си имена или да напишат на пликовете обратния адрес. Само телефонните номера. „Ще направя всичко, каквото ми кажете, мис Беладона, моля, само да е през деня. Не зная какво друго да правя — пишеха те с широки, нервно наклонени букви. — Моля, помогнете ми.“

„Вие сте Беладона — пишеха те. — Вие можете всичко.“

Беладона ги разплаква.

Когато нощем отскача до офиса за почивка, Беладона чете писмата. Щом купчината нараства, тя ни ги дава — на нас, нейното близко обкръжение, както може да ни наричат, — за да ги прочетем също. После един следобед свиква съвещание, като кани Матео, Джек и Орландо на чай, спокойна, че Брайъни си играе в къщата на приятел, поради което не трябваше да се тревожим, че ще подочуе нещо. Бианка пече огромна тава пшенични кифлички, които хрупаме намазани с прясно масло и джинджифилов конфитюр. Андромеда, Жабчо и Дрънкало, рунтавите стражи, дремят върху слънчевите петна по полирания дървен под. Петуния кълве слънчогледови семки и от време на време изграква. Дебелите кадифени завеси поглъщат уличните шумове и външният свят изглежда тъй далеч.

В тази сага външният свят винаги е далеч. Корейската война заглъхва, но в Индокитай се джафкат; Маккарти шумно се гневи на комунистите и немалко от клиентите ни се оказват в черните списъци. Диор се кани да скъси подгъвите и да предизвика дандания; атомната истерия се вихри с пълна сила — децата се упражняват в училище как да се държат при бомбардировка. На нас хич не ни пука. Ние си имаме мисия.

Нищо друго няма значение. Наистина. Не и откакто отворихме клуб „Беладона“.

— Какво да правим с писмата? — пита тя, докато се тъпчем. — Като че не ни грози опасност да спрат.

— Защо да не започнем да се обаждаме на дамите, които ни ги пишат? — питам аз.

Много бях мислил за това. Беладона има нужда от нещо, което да запълва времето й, докато чакаме. Боя се, че тя прилича на добре смазана машина, която се разваля от бездействие. Бизнесът ни процъфтява. Беладона вече е раздала голяма част от парите си; няма да досаждам с изброяването на имената на каузи — галеници, дарения и фондации, създавани и управлявани с помощта на разни познати на Джак. Всички дарения са анонимни, разбира се, често неочаквани и поразяващи с щедростта си. Без значение колко даряваше Беладона, това едва ли накърнява с нещо богатството й. Навярно като е по-заета с подробностите, това по някакъв начин ще ни приближи до търсената цел.

Май ще трябва да спра да мисля толкова за Беладона. Не че искам гладката ми бебешка кожа да не се сбръчка. Просто трябва да се съсредоточа върху положителното. Колко обичам възхитителните възможности на вендетата!

— Смятам, че ще ни даде цел, към която да се насочим, докато чакаме определени хора да се покажат. Ние сме енергични, нали така — продължавам аз, — имаме пари и ум. В крайна сметка, клубът върви гладко и с това ще запълним времето си. Ще се позабавляваме.

— Ще трябва да вградим система за проучване — предлага Джак, — за да се уверим в истинността на молбите. Стига веднъж да се видите с някоя — ако наистина го желаете, — повече няма да им се налага да идват. Можем да наемем офис другаде с телефонните номера на някоя фиктивна корпорация. Засега — додаде той, — тези, с които искате да говорите, могат да идват през товарния вход на „Цуни-гуни“ на улица „Вашингтон“. От там никой не влиза.

Ето защо бяхме турили там няколко нощни ченгета, пременени като проститутки, както и по повечето ъгли около клуба. Те бяха най-голямата атракция в района и се превърнаха в нашия месечен принос в поддръжката на полицейския участък и за Доброволната патрулна асоциация, която започна да функционира там. В действителност имахме списък с дузина чакащи ченгета, които искаха да изкарат нещо отгоре, като се размотават с боа от пера и на тънки, високи токчета се вайкат колко ги стягали коланите с жартиерите. Момчетата бяха възгрознички, че трябваше да си сляп и загорял до смърт, за да приближиш някой от тях.

— Можеш да направиш нещо добро — казва Матео. Той единствен можеше да казва такива думи на Беладона, без да пострада.

— Всички можем да направим добро — прибавям аз, щом забелязвам, че тя се мръщи.

— Зная, че част от персонала ще е благодарен, ако му се намери още работа — казва Джак. — Няма да липсват опитни детективи за проучване на твърденията. Те могат да започнат веднага, щом се свържем с някоя от дамите. С бачкането и бумащината, с разследването, с телефонните обаждания и опашките подир, когото трябва. По този начин реалното ви участие ще е минимално. Просто като фасул.

Лицето на Беладона е разстроено. Не й харесва идеята да се занимава с непознати, дори за да им помогне. Случаят с Анабет Саймън беше сполучлив удар, но го направи повече заради Матео, отколкото заради нещо друго.

На следващия ден Матео занесе огърлицата на Анабет. Тогава и Уесли се премести в малък частен хотел заедно с Линда, а така навярно беше добре за всички засегнати. Адвокатите му вече бяха в течение, но ние успокоихме Анабет, че нашите са по-добри. Освен това тя няма от какво да се страхува. Джак държи под 24-часово наблюдение хотела и офиса на Уесли, а фотографиите в досието му не са нещо, което да му се иска колегите му да видят. Банковата сметка на Уесли показва солиден дефицит, ако по някакъв начин ни набърка в бракоразводното си дело.

Научихме всичко това само защото Матео ненадейно се превърна в редовен посетител на дома на Саймън. Ако събитията не бяха взели такъв изненадващ поврат, щях да кажа, че той се беше влюбил. Не мислех, че е възможно. Нали знаеш, хормоните, притеснението да заговориш за проблема, от който страдаме и двамата. Анабет обаче дори не беше загатнала все още, че това я интересува и беше особено благодарна за вниманието му към сина й Маршал. Момчето е омагьосано от почти безмълвния мъж, който им идва на гости късно следобед и го учи на фокуси с карти. Естествено, след като Маршал си е написал домашните.

Трябва призная, че не съм разказвал много за милия си батко, нали? Брайъни го обожава, особено като си играят или като я води да зяпат витрините след училище. Не можем да се оправим в клуба без него. Той е живото въплъщение на биячите ни: истински, но сякаш по-скоро принадлежеше на потайния мрак, отколкото на светлината. Двамата с Орландо, който по природа не беше словоохотлив, бяха първи приятели и често изчезваха на дълги разходки из града или отскачаха до любимите си джаз клубове. При тях нямаше грешка и не питаха за нищо. Безпокоях се за Матео повече, отколкото за себе си, защото той можеше да говори съвсем малко. Никога не сме обсъждали трудностите си.

Аз, от своя страна, се научих да се справям с тълпата и както знаете, обожавам да съм на всяко гърне мерудия. Смесвам се с тълпата в клуба и определено се веселя, като ги пързалям. Беладона понякога ми се смее, че съм се чувствал в клуба като у дома си, ала разбира, че суетнята и суматохата около мен са предпазна броня пред самотата, която непоканена може да пропълзи нощем в прекрасната ни къща. Как ли се чувства Матео? Той живее даже още по-самотно. Беше избрал да остане страж пред клуба, в каквото и да е време, само с Джефри и кучето за компания. Не се оплаква. Все пак те, двамата с Беладона, сякаш бяха свързани с почти телепатична връзка и това ме караше да ревнувам.

Свързани с езика на болката.

Матео просто съществува. Той не говори нито за желанията си, нито за сънищата или страховете си.

Никой от нас не говори. Ако го направехме, щяхме да полудеем. Ала кой казва, че вече не сме луди?

И защо трябва да се дивим, ако Матео най-сетне е събрал смелост да потърси любов? Разбира се, Анабет ще бъде малко изненадана, щом взаимоотношенията им се задълбочат, макар да не смятам, че Матео е още готов за този разговор. Разговорът се очертава доста труден.

— Трябва да помисля — казва накрая Беладона. Тя ни поглежда и чете по лицата ни отговор, какъвто не искаше да получи. Затова въздиша.

— Нека видим какво ще стане и ще я караме полекичка — съветва я Джак. — Може да се окаже страхотна грешка, пък и загуба на време и енергия. Ако е така, незабавно ще спрем. Трябва да сме педантични при подготовката, както при отварянето на клуба.

Тоя се е напил. Пак „На всяка манджа мерудия“, „На всяко гърне похлупак“.

Имам малкото смешно предчувствие, че Джек с радост ще направи всичко, за да е по-близо до Беладона.

 

 

Започваме с дамите, чиито проблеми бяха относително прости, а и по някакъв начин бяха привлекли интереса на Беладона. Мога да ги нарека „подгряващата група“ — необходима да усъвършенстваме уменията си и възможните сценарии. С дамите се свързваха или Джак, или неговият помощник. Ако те минеха теста на Теодора, до който съвсем скоро ще стигна, ние ги чакаме някой късен следобед на ъгъла на „Вашингтон“ и „Гансвуурт“ и ги водим през объркващите тъмни проходи към офиса на Беладона. Те всички изглеждат така, сякаш очакваха тя внезапно да се нахвърли върху тях и да ги изпъди, за да не ги вижда никога повече. Те притеснено приглаждат полите си и сядат вдървено — с шапки на глава и ръкавици в скута, а чантите окачват отстрани на стола, докато мятат погледи към разточителния разкош на стаята. Нямат сили да извадят гримовете за последно, колкото да попият потта, за да изглеждат колкото може по-безупречно за пред Беладона.

Когато тя влиза в стаята безшумно през вратата, скрита под широкия изрисуван параван зад тях, те неизбежно подскачат. Въздухът сякаш неусетно се променяше. Горките дами — те почти припадат от нерви, щом я зърнат в цялото й великолепие, с домино на лицето. Тя няма нито приятелски, нито състрадателен вид, говори малко. Развълнуваните жени са по-словоохотливи и разкриват тайни, които са искали да прикрият, а така улесняват задачата ни. Въздухът е натежал от ароматни благоухания, пред тях е невероятната и немалко плашеща гледка на истинската, живата Беладона. Сякаш тя не е реалност, а някаква призрачно зловеща вълшебна кръстница, поръчана от подсъзнанието им.

Беладона отива до страничната масичка и запалва конусообразна пръчица с жасминов тамян в блюдо със сребрист гланц, после слага върху него малка керамична пагода, така че ароматният дим да излиза през прозорците, и сяда на бюрото, като слага ветрилото си до мастилницата. Аз заемах позлатения стол до вратата и се опитвам да си придавам незабележим вид, което не е толкова лесно, като се има предвид внушителната ми фигура. Ала не съм изненадан, че дамите явно не ме забелязват. Беладона беше много по-интересна.

Тя взимаше писмото за днес,_дел джорно_ и отново го разглеждаше. После го оставяше и поглеждаше към зачервената дама, която аха-аха ще се разплаче — от притеснение или защото не може да повярва, че наистина е приета — не мога да кажа кое от двете. Вероятно и от двете едновременно.

— С какво мога да ти помогна? — пита Беладона. Гласът й е тих и сладкозвучен, макар някак далечен. Жената не може да види изражението й зад доминото.

— Ами… — започва тя и се прокашля. — Благодаря ви, че се срещнахте с мен.

Тя кимва.

— Чух… — Жената определено е неспокойна в момента. — Чух, че вие…

— Какво аз?

— Че вие помагате на жените — промълвява тя.

— От къде? — пита Беладона. Наистина глупав въпрос, тъй като жената вече й е писала, говорено е с нея, проучена е и е пусната в недрата на клуба. Ами, тук е вече!

Следваха няколко безмълвни секунди, непоносими за жената и добре дошли за нас. Хората често говорят ли, говорят, без да си казват нещо.

— Зависи каква помощ желаеш — казва накрая Беладона, така че дамата може да си поеме дъх. — И още нещо.

— Да? — пита тя.

— Ще зависи от теб самата. — Тя гледа право в жената с огромни зелени проблясващи очи. — Трябва да си готова да направиш всичко, ако искаш помощта ми — казва тя. — В моя речник няма дума „поражение“. Проницателност, чувство на безсилие, потиснатост, изобретателност — да. Отмъщение. Ала поражение? Никога.

Ха-ха, Беладона хитрушата! Тя е свирепа богиня над огъня, модерен оракул, който говори с гатанки. Оракулите изглеждат тайнствени: те искат да те измамят с двусмислиците си. Понякога се питах дали Беладона знае каква игра е започнала.

Беладона става от бюрото си. Жената се сепва и замръзва. Какво ли е очаквала, бедничката? Че на улица „Гансвуурт“ правят магии?

— Подай ми ръката си — нарежда Беладона.

Взима ръката и я обръща откъм дланта.

— Виждам силна любов — казва тя, докато очертава с пръст в ръкавицата си линия. — По-силна, отколкото си мислиш.

Дамата поглежда дланта си в почуда. От нея сякаш лъхва ароматът на парфюма на Беладона, докато самата Беладона става и отива до бюрото си.

— И тъй — чака тя.

— Съпругът ми. Също като оня от Бала на стихиите, с огърлицата.

Именно това очакваме от „подгряващите“ дами. По улиците на Ню Йорк обикалят толкова неверни мъже, че се чудя как някой въобще иска да се жени, още по-малко — да остане верен.

— Любовна история?

— Да. — Тя кимва и сълзите рукват не на шега. — С най-добрата ми приятелка.

— Бивша приятелка.

Подавам на дамата красива кърпичка от най-тънък лен, поръбена с дантела. В един от ъглите е избродирано пурпурно „Б“. Тя си издухва носа и трие очи.

— Нито един мъж няма право да се отнася с жена си като с лично негова курва — казва Беладона сурово. Тя въздъхва и дамата си възвръща самообладанието. Беладона няма да я превърне в жаба. Може би тя е вече на нейна страна.

— Всички жени страдат, когато ги мамят — продължава Беладона. — Измамата те кара да се предадеш, защото ти се струва, че е по-лесно да легнеш и да умреш. Или защото искаш така.

Пламъкът на погледа й ще прогори дупка във ветрилото. Нито една от поканените дами не разбира, че Беладона говори за себе си. Те не можеха да си я представят нея, непобедимата, уязвима, готова да падне и да умре.

— Ала само ако позволиш на мъжа да убие духа ти. Щом той е жесток към теб, ти ще му отговориш с безмилостност. Ще го научиш да пълзи. Разбра ли?

Жената трескаво кима.

— Лично аз никога не се придържам към нещо, осъзная ли, че е грешка — добавя Беладона. Тя бавно сваля пръстените от облечените си в ръкавици ръце и ги нарежда в кадифена кутийка със среднощно син цвят, докато внимателно избира друг комплект от огромната си колекция.

— Какво ще кажеш? — пита тя, извадила огромен сапфир или четвъртит смарагд, топаз или оливин, вплетен в прословутите й примки от полюшващи се перли. Дамата ме поглежда, изумена, че Беладона си прави труда да я пита за мнението й.

— Имало някога един пълководец от Тива, който отишъл при оракула от Делхи за съвет — започва тя, докато си играе с камъните. — „Слушай внимателно, рекла му жрицата. Пази се от морето.“ Той бил надменен воин и решил, че е разбрал думите й. Бил нащрек. Нито един кораб не пощадила десницата му. Ала той не паднал в морето. Разбира се, че не. Умрял, защото не чул. Загинал, загубен в омагьосаната дъбова гора, наричана „Морето“.

След няколко омайващи минути жената казва, че навярно е разбрала какво иска да й каже Беладона.

— Оракулите никога не лъжат — казва Беладона, а аз затварям очи да извикам образа на Леандро, седнал на терасата сред златистата мараня на жегата. — Въпросът е в тълкуванието. Да видиш буквалното в загадъчното, да стигнеш до края на разбирането. Да вярваш, че смелостта ти стига. — Тя взема ветрилото и си вее с него. — Готова ли си?

Жената отново кимва утвърдително.

— Добре — казва Беладона. После с шумно щракване затваря кадифената кутийка за пръстени, става и се приближава към дамата. После ме посочва с ветрилото. Дамата се обръща, съзира чаровната ми усмивка, а когато след малко се извръща, Беладона е изчезнала.

— Преди да тръгнеш, ще ми оставиш телефоните и адресите, където можем да ви намерим, както и цялата налична информация за хората и подробностите — казвам лъчезарно на жената. — Ще ви съобщим какви средства ще са най-подходящи за случая ви и какво трябва да правите. Вие, и само вие. Не се безпокойте — намигам обезоръжаващо, — всичко ще се оправи.

Беладона не е виновна, ако жените пропаднат в бездната.

— Да се правиш на оракул е като освобождение от двойствеността — каза ми веднъж Беладона. — И само затова се измъквам от вината, че понякога не се получава. — Тя въздъхна. — Опитвам се да им помогна, доколкото мога, за да намерят храброст у себе си. Наистина, Томазино. Струва ми се, че се опитвам да намеря ъгълче от сърцето си, което да ги съжали, защото те също се чувстват хванати в капан. — Тя взема различни чифтове ръкавици, за да избере кой да сложи.

— Харесват ми синьо-зелените — подсказвам аз. — В цвета на очите на Брайъни. — Не зная какво друго да кажа. Толкова рядко се случва да разкрие частица слабост.

Тя издърпва синьо-зелените ръкавици, без да каже нищо, после прелиства купчината книжа на бюрото, за да ми връчи една папка.

— Какво е това? — попитах аз.

— Информация за различни имоти. Следващият път, когато затворим за няколко дни, искам да идем до Вирджиния и да ги огледаш. Големият може да се окаже добро вложение. Пък и място, където да се скрием.

— Винаги можеш да избягаш в Италия — подсказвам внимателно аз.

— Не мога да бягам назад — не приема тя. — Не и в този живот. Но ми се ще да започна да мисля за нещо ново. Мога да разчитам на теб да ми кажеш дали си заслужава да се купи или не. Ако ти хареса, действай и направи оферта. Ако е нужното място.

Така е, защото съм си такъв — опустошително находчив, както като оценител на къщи, така и като характер.

— Сигурно имам някакво чувство, че правя нещо ценно — гласът на Беладона прекъсва самодоволните ми мечтания как ще декорирам новата къща. — А не само да забавлявам гостите на клуба, докато чакаме. Нужни са върховна воля и дисциплина, за да не се предадем. Иначе за какво живея?

— Не забравяй думите на Леандро — напомних аз. — Упражнявай мисълта си да е съсредоточена и дисциплинирана. Освободи я от всички мисли, освен отмъщението. Няма прошка.

— Помня — рече тя безизразно.

Как би могла да забрави?

 

 

Беладона ми подава едно писмо.

— Прочети началото на глас — нарежда ми тя.

„Скъпа Беладона — започвам да чета аз. — Благодаря ви, че намерихте време да прочетете писмото ми и се надявам, че ще ни помогнете. Пиша ви от името на всички от службата и се обръщаме към вас, защото не знаем къде другаде да идем.“

Мръщя се. Почти всички писма започват така.

— Какво толкова необикновено има? — питам.

— Продължавай — рече тя нетърпеливо.

— „Хора, които са идвали в клуба ви, ни разказаха какво е, макар никога да не сме опитвали да влезем. Една жена ни каза, че той е единственото място, където сервитьорите са я попитали какво ще пие. Искаме да ви кажем, че в нито един клуб или ресторант в Ню Йорк, където сме попадали, сервитьорите не се обръщат към дамата, ако тя е на масата с мъж. Той дава поръчката, докато ние трябва да стоим безмълвни. Затова се надяваме, че ще ни помогнете…“

— Вярно ли е това? — пита Беладона.

— Нямам представа — отвръщам аз. — Не ходя на непознати места. Пък и не обръщам внимание на сервитьорите, когато…

— О, Томазино — възкликва Беладона. Да те прекъсне, е начинът, по който тя изразява съжаление, и очите ми се изпълват със сълзи. — В що за свят живеем? — казва Беладона. — Мислиш ли, че някога въобще това ще се промени и когато дамата влезе в заведение с мъж, сама ще отговаря за себе си, ако ще да е само за да си поиска нещо толкова абсурдно просто като коктейл?

— Вероятно не — отвръщам аз. — Но се обзалагам, че сервитьорите питат Мерилин Монро какво ще пие.

— Аз не съм Мерилин Монро.

— Слава богу — смея се аз. — Видя ли косата й в „Ниагара“?

Беладона ми пуска усмивчица, която за мен означава повече, отколкото всички диаманти от нашийника на Андромеда.

— Доведи я — казва тя.

— Ще я доведа. Великолепно! Винаги съм мечтал да поканя Мерилин на някой от купоните ни — отзовавам се аз, макар отлично да знам, че тя говори за авторката на писмото, а не за кинозвездата.

Името на подателката е Алисън Дженкинс. Докато чака с мен в офиса на Беладона, тя изглежда спокойна и съсредоточена, а не побъркана от нерви, както обикновено е с повечето от нашите дами. Реших мигновено, че я харесвам, така че се впуснах в теста на Теодора.

— Тъкмо четях за тъмниците — започвам аз с абсолютно небрежен тон. Лицето на Алисън пребледнява. — Те ми припомнят историята на императрица Теодора, най-коварната белла донна на Босфора. Истинска история е. Вие знаете ли я?

Алисън тръсва отрицателно глава, озадачена.

— Теодора произхождала от бедно константинополско семейство и имала амбициозни родители. Те я накарали да излезе на сцената — разказвах аз, отпуснат назад, наслаждавайки се на звука на гласа си. — Ала тя не умеела нито да танцува, нито да пее, затова станала хит, щом започнала да се съблича. Накрая се влюбила в мъж, който я зарязал с невръстен син, без пукнат грош. За бедното девойче без таланти оставала само една професия. Вярвам, че можете да си представите каква е била. В най-лошия момент на този кофти период Теодора се обърнала към един гадател, който имал видение. „Готви се, мила — казал й медиумът, — сълзите, бедността и отвращението от мръсните мърльовци в леглото ти скоро ще се стопят. Ти, мила, ще се омъжиш за владетел.“ Нищо не можело да се понрави повече на Теодора и тъй тя дала бебето си на отглеждане, стегнала оскъдните бохчи и се завърнала в Константинопол. Отново била актриса, само че се представяла за целомъдрена преродена девственица и предяла вълна в къщурката си. Минавал, който минавал, но ето че сенаторът Юстиниан, който вече управлявал империята от името на престарелия си чичо, я видял. Той се влюбил безумно в Теодора. Заслужаваща награда проява, признавам, но пък и тя страстно го обикнала в отговор. Защо да не отвърне на чувствата му тя, малката властолюбива лисичка? От този момент нататък Юстиниан, който можел да има всяка благородна девица в империята, решил да направи от курвата си честна жена, само дето пустите брачни закони на ромеите забранявали на сенаторите да се женят за такива „дами“. Не само това, ами и Юстиниановата леля — императрица Лупицина, отказала да приеме проститутката за своя племенница. По-зле за нея, казало си нашето момче. Знаел, че Лупицина е достатъчно старичка, че да умре скоро. Или при своевременна злополука, както когато веднъж хапнала смокиня с отрова. И без много шум той въвел нов закон. Така Теодора и Юстиниан се оженили. Той я възкачил на трона като равна и управителите на всички провинции полагали клетва за вярност пред двамата. Да е дълго царството на блудницата!

Алисън се поусмихва.

— Теодора ми напомня за Ева Перон, жената на диктатора, която почина неотдавна — подхвърля ми тя.

Коляното ми приятно жужеше и аз също се засмях. Да, определено не съм сбъркал в преценката си за жената.

— За кратко Теодора изчезнала. Лично аз смятам, че тя скришом злорадствала и заговорничела как да укрепи богатствата си — продължавам аз. — Какво да стори, че да не се тревожи, ако Юстиниан падне — трябвал й тон злато, за да запази семейството си от разруха. Тя извикала астролози, гадатели и магьосници в тайните си покои, над които бдели доверените фаворити и евнуси.

Алисън жадно слуша. Без да знае защо, но не може да се сдържи. Признавам, историята си е цяла сага, ама и аз съм си омаен разказвач. Дори успях да кажа „евнух“, без да трепна дори.

— И шпионите. Шпионите на Теодора й донасяли всичко: думи, факти, потайни заговори. Щом някой, по право или не, бивал обвинен, че й желае злото, хвърляли го в кралските зандани. Недостъпни, както за правосъдието, така и за надеждата. И се започвали мъчения, докато не започнели да молят за смърт. Изоставени навеки. Не че Теодора била толкова зла — продължавах аз, — навярно била малко припряна, ала тя не забравила за по-малко щастливите си сестри, принудени да живеят от проституция. Един палат на Босфора бил преобразуван в манастир, в който събрали петстотин жени от улицата и бардаците. Щастливите девойчета, намерили подслон, били много предани на Теодора. Било си направо трогателно. Нямало измъкване, нали разбирате, скачаш с краката напред в морето и това е. Да, Теодора била изключителна императрица. Храбра спрямо постоянното двуличие на царедворците и разсъдлив съветник на съпруга си. Целомъдрена и вярна на Юстиниан — нямало да пропилее шанса си този път. Но нямали син и наследник. Родила им се само дъщеричка, която починала скоро след раждането. Като цяло, бих казал, че били твърде щастливи. Останали женени двайсет и четири години до смъртта й.

Облягам се назад и се усмихвам.

— Е — обръщам се към Алисън, — това не е ли прекрасна история? Какво ще кажете? Направи ли ви нещо впечатление?

— Какво е станало с другото й дете? — пита Алисън.

— О, да. Сладкото момченце. — Очаквах го. Тя мина теста за Теодора блестящо, като инстинктивно зададе правилния въпрос. — То израснало в Арабия, където баща му направил грешката да му разкрие, че е син на императрицата. Естествено, той побързал да иде в Константинополския дворец. Надявал се на всичко — на корона, богатство, дори на собствен харем. Майка му любезно го посрещнала — бил й син. Но никой повече не го видял, дори след смъртта й.

— Никой ли не разбрал какво е станало с него?

— Никой никога няма да узнае — бавно отвръщам аз. — Може да е починал от треска след дългото пътуване.

— Може да са го завързали в чувал, натъпкан с тежести, и да са го хвърлили в морето, както мнозина преди него — допълва Беладона, която, както обикновено, беше влязла безшумно, така че Алисън подскочи. — В крайна сметка, той е бил живото въплъщение на младежкото й падение.

Тя подава знак на Алисън да приближи позлатения си стол до бюрото.

— Човек рядко очаква промяна — казва тя. — С какво мога да ви помогна?

— Шефът ми — обяснява Алисън, след като си поема дъх на няколко пъти, за да се успокои. — Шефът ни — всички сме девет. Повечето секретарки. В компания за внос и износ. С много документация.

— И сте тук от името на деветте? — питам аз.

— Да — прехапва устни тя. — Теглихме чоп и аз…

— Изтеглили сте късметлийската клечка — обаждам се, а тя ме поглежда, изненадана от подкрепата. — Какви точно ги е свършил вашия шеф?

— Една от нас вече забременя от него. Норма. Той й казал да се отърве от детето и й дал пари за аборт, но тя не иска да абортира. Заплаши, че ще раздуха историята, после ще се премести в дом за самотни майки и ще остави детето за осиновяване. Сърцето й беше сломено. Тя беше сломена. — Тя вдигна брадичка, пламтяща от гняв, но решена да продължи. — Работата е, че той заплаши да ни уволни и да съобщи на родителите на Норма — щели да я убият, мислел си той. Сигурно е прав. Плюс това шефът ни е важна клечка и ни заплашва. Казва се Болдуин. Господин Пол Болдуин от „Болдуин внос — износ“. „Викайте ми Поли, казва ни той“ — изимитира го тя. — Сега е хвърлил око на новото момиче, Джоуни. Тя е объркана. Тази работа й е нужна; всички имаме нужда от работа. А компанията е негова. Е, принадлежи на жена му.

— Кажете ми — питам, — добре ли ви плаща?

— Наистина плаща добре — отвръща Алисън. — И това е част от проблема; не можем да си позволим да напуснем.

— Да сте задължени на мъж като Поли е своего рода робство, без значение колко ви плаща — намесва се Беладона. Гласът й не трепва. Ха-ха, какво върховно самообладание!

— Споменахте за жена му? — казах аз. — Винаги има замесена и съпруга.

— Да. Казва се Сузи-Ан. Дебела е колкото него и също толкова противна. За някои неща е по-лоша, защото парите са нейни. От нас се иска да прибираме прането й от химическото чистене, да изпълняваме поръчките й, или да разхождаме кучетата й. И то след работно време, за да ни унижава. — Очите на Алисън мятат мълнии. — Понякога Сузи-Ан идва в офиса да проверява Поли. Да му покаже кой е истинският шеф. Тя си дава сметка какъв е, но разбира се, ни заплашва, сякаш е наше дело. — Алисън потреперва. — Дрънченето на гривните и потропването на токчетата по пода ни влудява. Пък и носи отвратителна яка от лисица с полюляващи се главички, която ни навира в лицата.

— Явно и двамата трябва да бъдат удушени с яката — отбелязвам аз и вземам бележника си. — Трябват ни още подробности за Поли, за да отговорим на огъня с огън. Да го накараме да опита от собственото си лекарство.

— Когато е в „настроение“, започва да ни вика „сладурчета“ — започва тя. — „Елате тук, сладурчета. Трябвате ми“ — имитира го тя. — А после: „Видяхте ли какво ми стана?“ и си сочи чатала — разказваше тя. — „Трябва да ви покажа какво значи истински мъж“. Като ни сграбчи в някой ъгъл в преддверието, той… — Тя въздъхва. — Достатъчно е, каквото е сторил на Норма. Може да се случи и на Джоуни. Някои от другите се поболяха от страх да не им се нахвърли. Не зная какво да правя. Не мога да намеря време да си потърся друга работа, пък и майка ми не е добре. Тя се грижи за сина ми Тоби, който е на девет години.

— Не искаме да любопитстваме, но съпругът ви… — понечвам да попитам.

— Убиха го в Гуадалканал — отвръща просто Алисън.

— Съжалявам — промълвява Беладона.

— Благодаря — отвръща жената. Колежките определено са избрали най-подходящия представител; Алисън е като десантчик. Харесваше ми все повече. Ако Беладона не беше толкова саможива, почти съм сигурен, че двете щяха да станат приятелки.

— Пък е сложил и шпионки в банята, честна дума — додава Алисън. — Не знаем къде, но го чувстваме… двустранно огледало или нещо подобно. Само при мисълта за… — Тя потреперва.

Двамата с Беладона разменяме бърз поглед. Добре ще е да вземем допълнителни мерки, докато Алисън е в клуба.

— Няма да ви обясняваме сега точно как ще се разправяме с него — обяснявам аз, след като улавям знака на Беладона да продължа. — По-добре е да не знаете никакви подробности, тъй като той ще се усъмни, щом плановете му получат неочакван обрат. — Усмихвам се широко. Тоя наистина ще изпищи. — Ще разберете, че всичко е наред, когато той получи покана от Беладона. Без съмнение, ще парадира с нея. Само не му се присмивайте и не показвайте, че знаете нещо. Не след дълго Поли и Сузи-Ан повече няма да ви притесняват. Обещаваме ви.

— Бих искала вие и колежките ви да бъдете гости на клуба вечерта, когато Поли и Сузи-Ан ще са поканени. На маскения бал — казва Беладона. Това е не толкова покана, колкото нареждане.

— Ще ви изпратя пълно предизвестие за датата — добавям аз, тъй като незабавно се досетих за намеренията на Беладона. — Ако ни дадете мерките си, номерата на обувките, на ръкавиците, на шапките и т.н. ще ви поръчаме костюми и ще ви ги изпратим. Така Болдуинови няма да ви познаят, дори да седите на съседната маса. А вие ще чувате всичко. Само че без съпрузи или гаджета, само деветте дами. Оставете подробностите на нас. Ще бъде незабравима вечер за вас, обещавам ви.

— Ще направите всичко това заради нас? — възкликва Алисън и бузите й пламват. — Защо?

— Защото мога — рязко изрича Беладона. Тя взема едно от ветрилата, разтваря го, разглежда изрисуваните, палуващи на пикник хора, облечени с барокови дрехи като нея самата, затваря го и си избира друго. — Много жени зависят от условията на живот и разполагат с малко възможности да ги променят. Не и аз. Създавам собствените си възможности, с каквито и средства това да се налага.

Говори за хитростта, хитруването, предания екип на Джак от добре обучени професионалисти. За заговорниченето и планирането. Разбира се, за рушветите. И намирането на най-добрите адвокати, които съчувстват на жените, което беше Херкулесов подвиг през 1953 година. Както и решителността да успее.

— Кои сте вие? — пита Алисън.

За щастие, Беладона не се стряска, защото чувства, че въпросът не е злонамерен.

— Аз съм Беладона — отвръща тя. — Невинаги съм била Беладона. Ще ви кажа само това, че съм се срещала с мнозина Пол Болдуиновци на тази земя. Това е всичко, което трябва да знаете.

Тя продължава да си играе с ветрилото. Бях смаян. Никога не беше се разкривала толкова много — макар в действителност да беше съвсем малко, — пред някоя жена. Поканени в офиса, дамите говореха през повечето време. Но го напускаха с чувството, че Беладона е напълнила главите им с невероятно лукави идеи, дори и да не е казала нищо повече от „Защо сте тук?“

— Живеем в епоха, когато, както ми пишете, жената няма право на глас дори за нещо простичко, като поръчката на коктейла си — продължава Беладона. — Защо пък не жена като вас, с вашия мозък и смелост, да не ръководи търговска фирма като компанията на Поли?

— Аз не… — запъва се Алисън.

— Разбира се, че е така — казва Беладона. — Достатъчно си умна да напишеш писмо, с което привлече вниманието ми, и имаше куража да дръзнеш да влезеш в леговището ми.

Алисън се усмихва, този път истински.

— Всички вие познавате внос — износа не по-зле от Поли, ако не и по-добре — добавя Беладона. — Но дали поне за миг сте се замисляли дали колегите му от бизнеса ще ви приемат в общността си, ако той продължава да подкопава доверието във вас?

Алисън поклаща глава.

— Не. Аз обаче не позволявам на подобни мъже да ми пречат. Не давам пукната пара за одобрението им.

— Думите ми напомнят за жената, която си върнала съпруга си, който досущ бил като Поли — рече Алисън.

— Разкажете ни — настоявам аз.

— Двамата си имали свои собствени коли — започва тя, — разполагали с ключове и от двете. Тя научила, че съпругът й има връзка, макар да отричал и да обвинявал нея, както обикновено, само че на нея й дошло до гуша и го проследила след работа. Не останало никакво съмнение, че се срещал с любовницата си в мотела край Айдълуайлд. Дамата поизчакала, излязла от колата си, изместила колата му от мястото й, заменила я със своята и се прибрала у дома. Можете ли да си представите как изглеждал оня, като излязъл от мотела с гаджето си и видял колата на жена си?

Избухвам в смях и ми се струва, че Беладона също се е позасмяла. Тя става и напуска стаята безмълвно, както и влезе.

— Ето контролните списъци — казвам на Алисън, която се мъчи да смели забележките на Беладона, без да проумява защо тя не си взе довиждане, — които деветте трябва да попълните, колкото е възможно по-скоро, и да ни ги изпратите. Приложени са всички упътвания.

— Благодаря — отговаря Алисън, взема папките и тръска глава. — Струва ми се, че сънувам. Мога ли да ви задам един въпрос?

— Колкото пожелаете — отзовавам се аз, — без това да значи, че ще получите желания отговор.

— Да, то се знае — съгласява се Алисън, — но поне трябва да опитам.

— Разбира се. — Спохожда ме един от моите общо взето ослепителни проблясъци. Ще трябва да възложа на Джак лично да се занимае със случая на Алисън. Внезапно усещам, че тя е точно за него. Опитвах се да го събера с Мариса, но тя се интересуваше повече от изографисването на палуващи нимфи, отколкото от мрачноватия детектив. Не беше казал нищо нито на мен, нито другиму, но се досещаме, че е влюбен в Беладона. Знаем също, че няма смисъл. Беше прекрасен мъж, който работеше усилено за нас. Клубът нямаше да трае вечно. И той трябваше да помисли за бъдещето си.

— Знае ли Беладона какво означава за жени като мене? — пита Алисън и прекъсва сватовническите ми мисли.

— Не — отвръщам аз, — наистина не мисля, че го осъзнава.

— Ще й го кажете ли от мое име?

— Разбира се. Наш шофьор ще ви откара вкъщи. — Съпровождам я отвън, където Дики Дж. — едно от ченгетата, свободни от дежурство, я чака в голям, колкото половината пресечка, кадилак.

— Ще ми се да ви прегърна — възкликва Алисън. — Току-виж повярвам, че всичко това е действителност.

— В клуб „Беладона“ не си падаме много по прегръдките — отвръщам аз, макар да не искам да наранявам чувствата й. Аз се смятам за толкова сладък, че да ти се поиска да ме прегърнеш, но се стеснявам малко от обиколката си. — Оценявам чувствата ти.

Тя се засмива, качва се в колата и ми маха за довиждане. Знаех си, че ще се сащиса още повече, когато Дики й връчи три пакета.

— Тези пликове са за тебе и момичетата — щеше да промърмори той, — да си ги разделите за разходите по подготовката или за нещо друго. Големият е за майка ти, а малкият — специално за теб. В багажника има нещо за сина ти. — В пликовете има осемнайсет стодоларови банкноти; в големия пакет — бледосин кашмирен шал; в малкия — чифт от ярешките ръкавици на Беладона в тъмно меден нюанс, който идеално съответства на цвета на косата на Беладона. Синът й ще се учуди, като види електрическото влакче. Кутиите бяха твърде много, така че на Дикси щеше да му се наложи да изкачва на три пъти стълбището на Алисън.

Дребните жестове са най-важни.

 

 

На Селския бал след няколко седмици, една от банкетните масички е видение с дузина костюмирани пастирки. Не, не бъркам броя; прибавихме три от „проститутките“ от улица „Вашингтон“, за да закръглим числото и да не предизвикваме подозрения. Сервитьорът поверително прошепва на Поли и Сузи-Ан: пастирките на съседната маса идват от Исландия и да не си помислят, че прелестните създания говорят английски и че могат да разпознаят някой от хубавите гласове.

Трябват ни само няколко овчици.

Поли се е облякъл като селски аукционер, а Сузи-Ан е нагиздена като негова съпруга. Което означава, че въобще не е костюмирана. И продължава да се жалва, че оная кучка на гардероба задържа любимата й лисица.

— Лисиците живеят около селата! — негодува Сузи-Ан, но без полза.

Когато се качва на сцената, самата Беладона прилича на пастирка от розов дрезденски порцелан. С корсаж от бледорозов сатен — също като доминото; полата е в нюанси на розовото, а фустите са черешово розови. Червилото и ръкавиците са в крещящо розово, пръстените — с блещукащи розови турмалини.

— Добър вечер, дами и господа — тя поздравява сред бурни аплодисменти. — Благодаря ви, че дойдохте на моя Селски бал — и разтваря ветрило, което изобразява буколическа сцена с розовобузест Джак, който пълзи по склона със зачервената Джил. След това лениво започва да си вее напред-назад.

— Законът на селото — на природата, бих го нарекла — е оцеляването на най-годното, нали? — пита сладко.

Няма незабавен отговор, защото гостите на клуб „Беладона“ са озадачени. Дали това не е някой от особените риторични въпроси на Беладона? Ами ако дадат неправилен отговор? Дали няма да отвори капачето на някой пръстен и да капне мехурчеста отрова в коктейлите им?

— В клуб „Беладона“ се допускат само най-годните, нали така? — продължава тя. — Колко от вас се смятат за най-силните и могъщи създания в природата? Вие, господине? — пита тя и сочи с ветрилото си едного, който поаленява като обувките на Беладона. — Или вие? — сочи друг. — Може би вие? Вие ловецът ли сте или лисицата? Силният или слабият?

Тя пристъпва към края на сцената.

— Ако оцеляването на по-силните е закон на природата, какво се случва със слабите? Накъде да се обърнат? Кой ще ги защити? Ловецът винаги ли хваща лисицата?

Както обикновено тя слиза от сцената, следвана от прожектора.

— Кой се грижи за слабия? — продължава тя, но сладостта в гласа й ненадейно се втвърдява до тръпнещи ледени вибрации. — Кой наказва онези, които гонят слабия? Кой ще улови ловеца, дето убива лисицата?

Тя бавно минава от маса на маса и се поспира да попита всяка двойка:

— Кой е силният и кой слабият?

Ту се задържа пред група стъписани, но оживени гости, които усещат леката й, подигравателна усмивчица.

— Кой е ловец? — пита тя. — А кой е лисица?

Коя сте вие? Защо сте тук?

— Тя е силната — обажда се един мъж и сочи към жена си с пъргавина, която разсмива Беладона, а залата дружно въздиша с облекчение при този звук. Колко бързо са забравили, че преди секунди гласът й ги е пронизвал до мозъка на костите.

Беладона върви, прокарва ветрилото си по перуката на някаква доячка, после дърпа сламка от старомодната сламена шапка и я сдъвква. Всички се смеят — доволни са от шегичката на Беладона. Тя се спира пред група фермери и съпругите им, облечени за танц каре с очевидно домашнотъкани костюми.

— Те са ловците — гордо заявява една от съпругите и хваща съпруга си под ръка.

— Ловува с двата леви крака, искаш да кажеш — вмята другата съпруга и всички се разсмиват.

— Ще ни потанцувате — казва им Беладона, докато те се гледат щастливи и удивени, а тя дава нареждания на ухото на един сервитьор.

Беладона продължава обиколката си из залата. На всяка маса разменя по някоя дума, тъй като всички гости се веселят и се предлагат ту за лисица, ту за ловец. Оркестърът започва да се разсвирва за скоклив рил, когато тя се задържа между две маси, недалеч от своята собствена. Едната — претъпкана с пастирки в ярки костюми и с руси плитки, привързани с карирани памучни панделчици; на другата — доста внушителна и надута двойка.

— Както виждам, селски аукционери! — обръща се Беладона към двойката. — Кой е ловец и кой лисица?

Сузи-Ан изкара късмет, че в този момент не носи любимата си лисица. Въпреки това тя се изчервява силно.

— Аха, лисицата — Беладона говори на Сузи-Ан с все още нисък и мелодичен глас. После поглежда към Поли. — А ти трябва да си ловецът. Великолепно! Рядка природна гледка. Наистина рядка: лисицата и ловецът, кротко седнали един до друг.

Поли и Сузи-Ан не знаят къде да се дянат. Никой не им обръща внимание — цигулките се настройват, дрезгавите гласове звъняха в ушите им, ала странно спокойното присъствие на Беладона ги нервира. Двамата горещо се молят тя да се махне, макар само преди миг да са се надували, че седят близо до масата на богинята.

— Кажете, уважаеми господине, какво ловувате? — Беладона пита Поли.

— Не зная… — мънка той.

— Ами, знаете — Беладона се навежда над него и тика ветрило под брадичката му. — Много добре знаете. Вие, силният. Вие, ловецът. — Тя мести ветрилото към тресящите се надиплени брадички на Сузи-Ан. — А вие, напета госпожо, вие също знаете чудесно. Ставате ли от това вие, лисицата, по-силна или по-слаба?

Беладона бързо дърпа ветрилото и се връща към масата на карето танцьори.

— Къде е отишла моята мила копа сено? — вика тя. — Време е тя да погледа танца ви.

Всички се смеят още по-силно. Всички, освен Поли и Сузи-Ан.

— До гуша ми дойде от тези глупости — мънка Поли. Когато тръгва да става, бузите му са по-тъмнорозови от ярешките ръкавици на Беладона. — Тези кучки са… — и замръзва изумен: скъпият ми грамаден брат се е появил изведнъж и препречва жадувания изход. Матео им дава знак да спрат — те нямат друг избор, освен да се подчинят на страховития вратар. Не виждат друго, освен проблясващите зад доминото очи и подигравателната извивка на устните му.

— Поли и Сузи-Ан Болдуин, предполагам? От „Болдуин внос — износ“, нали? — уточни Матео. — Да, да, лисицата и ловецът. Поли, ловецът на жени. Сузи-Ан — домашната му лисичка — гласът на Матео е приятно общителен и достатъчно силен, за да го чуят на съседната маса. Почти не фъфли — толкова силно желае да изрази мнението си. — Имам един съвет за теб — додава той. — Ако ловуваш жени в службата, пък и други жени, аз лично ще те уловя и ще ти резна топките.

Последната специфична тема е предложеното от мен допълнение към тазвечерното увеселение. Матео не искаше да произнася нищо подобно на това, което бях намислил, но аз си знаех, че ще добави и нещо особено към предупреждението.

— Ще взема касапския нож и пред очите ти ще накълцам топките ти на парченца — продължава Матео. — Пък после ще разтворя устните ти, дето ръсят лъжи и причиняват болка, и ще ги набутам в гърлото ти.

Всички пастирки слушат нетърпеливо, но Поли не ги забелязва. Страните му са вече мъртвешко бледи.

Матео се обръща към Сузи-Ан:

— А да ти кажа ли какво ще направя с лисичката? — пита той. Тя смутено тръска глава с издути устни. — Тъй… Бях ли ясен? — Двамата кимат енергично. — Няма да ви изпускаме от очи — и лисичката, и ловеца. И мога да ви уверя, че не е приятно да те ловуват, особено да се чудиш кога ще дойдем за теб. Бъди спокоен, драги Болдуин, ще дойдем.

Матео се изправя в цял ръст, усмихва се и ги изпраща, като им връчва и флаконче парфюм, което те не смеят да откажат. Джози грижовно намята любимата лисица на Сузи-Ан на раменете й. По неизвестни причини Джози пропуска да я уведоми, че е зашила замръзнали скариди в лисичите главички. Щом се разтопят и започнат да се разлагат, обожаемата яка на Сузи-Ан ще засмърди твърде загадъчно. В сравнение с този аромат серните води на Сатурния са като летен букет от рози и орлови нокти.

Щом съобщавам това на масата с пастирките, се смеем дълго. Дори и Норма.

Нека да добавя само, че не много след Селския бал деветте служителки на „Болдуин внос — износ“ излизат един ден от офиса и никога не се връщат в него. Всички се прехвърлят на по-високо платена и по-добра работа при най-омразния конкурент на Поли, като междувременно му завличат и първия клиент. Няма да се изненадам, ако някога Алисън започне сама да управлява фирмата. Тя е схватливо момиче. Нуждае се само от лек тласък в правилната посока.

Ще помоля Джак да следи напредъка й. Впрочем не ми е толкова трудно да поискам една-две услуги в импорт — експортния бизнес. Твърде много влиятелни хора все още дължат нещо на корабния магнат на име Леандро дела Робиа.

Леандро, само мисълта за теб разбива сърцето ми. Дали ни виждаш? Можеш ли да ни изпратиш знак? Какво ли щеше да кажеш, когато пастирките с перуки радостно празнуваха?

Жалко, че семейство Болдуинови не бяха важни за Беладона. А друг, който и да е, стига само да е член на онзи клуб. Трудно е да си търпелив. Но тя ще го хване. Не се и съмнявам.

Само че продължава много по-дълго, отколкото искахме.