Кати Хапка
Застрашеният вид (14)

14

„… Така че, Фейт, нали разбираш колко е важно, че едно нещо работи с друго нещо, а третото играе интегралната роля помежду им. И тогава всички малки птички могат да си отлетят вкъщи. Просто така е устроен светът, доктор Арельо й се усмихна широко. Сигурен съм, че разбираш“.

„Не, не разбирам“, Фейт се опитваше да следи обясненията на своя наставник. Но колкото повече се опитваше да разбере защо беше предпочел да подкрепи проекта на „Кю Корп“, толкова по-малко смисъл намираше в обясненията му. Защо не можеше да разбере? Тя искаше да разбере…

Изведнъж през прозореца долетя една птица и кацна на бюрото на Арельо. Беше някакъв непознат на Фейт вид, някакво хубаво малко папагалче. То прошумя с пъстроцветните си крила, изчурулика, а сетне заговори с познат глас: „Всичко е наред, Фейти. Не е нужно да разбираш всичко, важното е да знаеш на кого можеш да се довериш“.

„Гейли?“ Сърцето на Фейт заби лудо, щом позна гласа на сестра си. Тя се вгледа отблизо и нещо в мъничките очи на птицата й напомни за сестра й. „Ти ли си?“

Птицата се разсмя с мелодичен смях, подобен на чуруликане.

„Разбира се, че съм аз, сладурче! Нали знаеш, че никога няма да те оставя? Затова се върнах. Сега можем пак да сме заедно — едно семейство“.

„О, Гейли!“ Фейт едва можеше да говори заради буцата в гърлото й. „Толкова ми липсваше…“

„Фейт, проговори доктор Арельо строго. Сестра ти е права. Трябва да си изясниш на кого можеш да вярваш, иначе всичко е загубено“.

„Не го слушай, бейби!“ Изведнъж в стаята влетя Оскар с разширени от гняв очи. „Той те лъже. Този тип винаги те е лъгал. Колко ли си глупава, за да му вярваш още? Сигурно той те е излъгал, че тази птица говори на теб, нали?“

„Не, Оскар!“ Сега, след като Гейли бе отново тук, всичко си бе дошло на мястото. Фейт знаеше точно как ще съгласува възгледите на Оскар с възгледите на Арельо, така че всички да са доволни. „Моля те, само ме изслушай…“

„Времето за слушане мина“. Оскар се приближи с очи, по-мрачни и присвити от всякога: „Дойде време да се действа“.

За един миг слабите му ръце и крака се прилепиха към тялото… и на мястото на своя любим Фейт видя огромна тигрова змия. Преди да успее да направи каквото и да е, тя се плъзна и впи отровните си зъби в птицата — Гейли. След кратка съпротива малкото създание издаде слаб стон от човката си, после замря. Змията — Оскар обърна лъскавите си очи към нея и Фейт се опита да извика, но гърлото й се бе свило като сгърчена змия и не можа да издаде звук.

— Фейт, ей, събуди се, бейб!

Фейт отвори очи и се втренчи стреснато в Оскар, който седеше на ръба на хотелското им легло и разтърсваше рамото й.

— Ъхъ — продума тя, докато образите от съня й се разсейваха като предутринна мъгла.

— Събуди се — повтори Оскар. — Става късно. Освен това току-що идвам, донесъл съм кафе и една бележка за теб, която беше на рецепцията. Мисля, че трябва веднага да я видиш.

Фейт седна в леглото и потърка сънено очи, като се чудеше дали не продължава да сънува. Кой ли ще остави за нея бележка на рецепцията?

— Да не е от Тами? — попита тя в пристъп на паника, защото помисли, че може да е станало нещо с някоя от змиите.

— Ето, виж сама.

Той й подаде бележката. Тя се прозя и я взе от ръката му.

В мига, в който прочете краткото съобщение, надраскано на хотелски лист за писма, се събуди напълно и окончателно. Почеркът беше стремителен и характерен — и много познат.

„Скъпа Фейт,

Получих съобщението ти. Бих искал да говоря с теб колкото се може по-скоро — твърдо се надявам, че можем да оправим нещата, — ти си един от най-обещаващите студенти, които съм имал удоволствието да познавам.

Ако можеш, моля те, ела в апартамента ми в десет сутринта. Ще имам няколко свободни часа и ще можем да поговорим спокойно, колкото ти пожелаеш. Ще дам името ти на охраната — те ще те пуснат. С нетърпение чакам да те видя.

Искрено твой Л. Арельо“

Фейт просто стреснато зяпаше подписа. Помисли си, че това може би е някаква странна шега. Но не — достатъчно често бе виждала неща, написани от Арельо, и беше убедена, че е неговият почерк. Когато вдигна хартията по-близо до лицето си, тя даже миришеше слабо на неговия афтършейв.

Бележката беше истинска. Но за какво пишеше той? Тя не му беше оставяла никакви съобщения… Забеляза, че Оскар я гледа гузно ухилен, и с подозрение се втренчи в него.

— Какво?

— Какво какво? — отвърна той закачливо.

Тя смръщи вежди, отметна завивките и спусна крака на пода.

— Виж, много е рано за закачки — каза тя. — Просто ми кажи какво знаеш за тази бележка, и защо приличаш на котка, глътнала канарче, става ли?

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре де, добре, хвана ме — каза безгрижно. — Може и аз да съм оставил съобщение за Арельо в хотела му.

— Може?!?

— Добре, аз я оставих — призна той. — Обадих се там и помолих един служител да я запише, така че почеркът да не ме издаде. Исках да си помисли, че наистина е от теб.

Фейт сложи ръка на челото си. Беше още замаяна от съня и не можеше да следи обясненията му.

— Но защо? Какво си казал да му предадат?

Той вдигна рамене и отпусна ръка на коленете й.

— Чувствах се малко виновен, задето те притисках така, макар да знаех, че още някак си му се възхищаваш на коп… на доктор Арельо. Не беше честно от моя страна да те настройвам срещу него и така нататък…

— Наистина ли? — попита тя предпазливо и очакваше да види финалните надписи. Все още имаше чувството, че сънува. Това не беше никак в стила на Оскар, такъв какъвто го познаваше…

— Наистина — увери я той през смях и стисна коляното й. — Няма защо да ме гледаш толкова учудено, бейби. Искам да ти помогна с каквото мога, за да изясниш отношенията си с него. Ако желаеш това — и аз го желая. Просто искам да бъдеш щастлива.

— Значи си му изпратил бележка, в която си му съобщил, че искам да говоря с него… — каза бавно тя, като все още се мъчеше да осъзнае докрай това, което чуваше.

И след като започна да схваща за какво ставаше въпрос, мисълта, какво бе направил Оскар за нея, я накара да се почувства малко неудобно. Тя никога не би изпратила подобна бележка, а и никак не бе убедена, че беше негова работа да го прави, особено, без да я попита. Той бе така импулсивен… Ами ако беше решил да изпрати някоя обидна бележка, нещо, което би съсипало отношенията й с Арельо веднъж завинаги? Но той не беше изпратил подобна бележка, нали? Тревогата й премина в благодарност. Непредсказуем както винаги, Оскар бе пренебрегнал враждебността си към Арельо — само за да я види щастлива. Независимо дали би постъпила по същия начин или не, беше трогната от жеста му. Много отдавна никой не беше правил нещо толкова безкористно за нея. Много отдавна…

„Той може би наистина държи на мен“, помисли си тя и потръпна. Беше хубаво чувство — че вече не е сама на света.