Кати Хапка
Застрашеният вид (13)

13

— Ей, ти там! Нали си Фейт? Може ли за момент?

Фейт вдигна поглед и видя Буун да се задава към нея. Тя направи още една крачка и излезе от джунглата на слънце.

— Ммм, да. Какво искаш?

Буун посочи към плажа:

— Опитваме се да разчистим останките от самолета. Приятелят ти Джордж дали е наоколо? Трябва ни повече мъжка сила.

Тя не си направи труда да му обяснява какви приятели са те с Джордж в момента.

— Аз… не съм го виждала скоро — каза внимателно. Формално това беше вярно. Не го беше виждала от петнайсет-двайсет минути, откакто го остави да се занимава с лов на змии насред сечището.

— А, добре — вдигна рамене Буун и присви очи по посока на една малка групичка край водата. — Защо не помогнеш на Лок да премести по-лекия багаж? А аз отивам да потърся още помощ.

— Лок ли?

— Плешивият мъж. Има белег край окото.

— О! Добре — Фейт веднага разбра за кого става дума. Трябваше да е онзи, по-възрастният мъж, който се взираше в морето, влизаше сам в прибоя и обикновено стоеше малко по-встрани от общата група. Когато се замисли, си спомни, че той наистина имаше доста голям белег вертикално от дясната страна на лицето си, който сякаш разполовяваше окото му. Този белег някак си му отиваше и тя не го възприемаше като срез.

Намери Лок, който се ровеше из металните парчета и разни други боклуци. Когато му се представи, той кимна и мълчаливо се вгледа в нея няколко секунди.

— Бива си го това място, нали? — най-сетне каза.

За миг тя се помисли, че говори за покритата с останките на самолета част от плажа, където стояха. Но после видя, че очите му се реят някъде малко зад нея, към джунглата. Щеше да му кимне учтиво и толкова, но нещо в тихото, но силно присъствие на този мъж я вдъхнови да отговори откровено.

— Мда — каза тя срамежливо. — Искам да кажа, страшничко е след тази катастрофа и всичко, което се случва. Но мястото е прелестно. Толкова истинска красота…

— Наистина — отвърна Лок и се зае отново с работата си. — Никога не съм виждал подобно нещо. Джунглата кипи от живот.

Фейт кимна:

— Видях безброй диви същества там — гущери, паяци, змии… — тя се усмихна срамежливо. — Змиите са моята специалност. Всъщност аз съм биолог — херпетолог.

— Специалист? — Лок явно бе заинтригуван. — Ти можеш да се окажеш много полезен човек, в случай че ни се наложи да поостанем тук за известно време.

— О, не знам — отстъпи бързо Фейт. — Сигурна съм, че скоро ще ни спасят. Освен това може би няма да съм чак толкова полезна, защото съм само академично подготвена. Не знам много полезни неща.

Лок се усмихна, от което белегът на лицето му се набръчка.

— Всяко познание може да е полезно, Фейт. Номерът е да знаеш как да го прилагаш.

Фейт също му се усмихна:

— Това ми звучи като нещо, което казваше сестра ми.

— Сестра ти трябва да е мъдър човек.

— Тя… беше — Фейт преглътна. — Почина. Рак.

Лок спря да рови из останките и боклуците и я погледна внимателно и с разбиране.

— Съжалявам — каза след миг. — Знам колко тежко е да загубиш семейството си.

Няколко минути работиха мълчаливо. Фейт събираше метални парчета от пясъка и изведнъж думите сами изскочиха от устата й:

— Чувал ли си някога за райски папагал?

— Да — погледна я Лок. — Изчезнал е от десетки години. Защо питаш?

— Ммм, прав си — Фейт почти съжали, че бе започнала разговора, но май беше по-добре да го довърши. — Изчезнал е. Поне така се смята… Мисля, че видях един вчера в джунглата. И днес пак. Макар че може би са просто сродни видове — добави колебливо. — Всички сме обезводнени и може просто да съм халюцинирала разни неща.

— Не бързай толкова да се съмняваш в нещата, които виждаме тук — каза Лок мрачно. После й се усмихна. Всичките му черти сякаш се разместиха, щом промени изражението си. — Ти се интересуваш и от птици, така ли? Не само от змии?

— Да — Фейт се успокои, че той не я смята за луда, и се разсмя. — Един от най-ранните ми спомени е как отиваме да гледаме със сестра ми птиците в задния двор. Така или иначе, обичам всички животни…

След това разговорът между тях потръгна много леко. С Лок се говореше смайващо приятно. За разлика от всички „не-биолози“, които познаваше, той явно искрено се интересуваше от това, което тя имаше да му каже.

Говореха си за изчезващите видове, когато след няколко минути от джунглата излезе Джордж и тръгна към тях, като й хвърли малко гузен поглед.

Лок също го видя.

— Ей, здрасти — му извика. — Ако не си зает, Фейт и аз бихме се възползвали от малко помощ, за да преместим тая грамадна ламарина от тук — той тупна едно доста голямо парче метал.

— Готово — отзова се Джордж незабавно и се затича към тях така, че за малко да се изпотрепе по плажа. — Къде искате да я преместим?

Той и Лок хванаха от двете страни парчето. Броиха до три и го вдигнаха, като тръгнаха да го носят към единия край на плажа. Под него се откри пале с багаж, останало скрито досега. Като отмести настрана няколкото морски рака, които си бяха намерили убежище там, Фейт почна да отваря чантите и да проверява съдържанието им.

Междувременно Лок и Джордж отнасяха голямата ламарина. Докато работеше, Фейт ги наблюдаваше с периферното си зрение, най-вече Джордж. Той се държеше така, сякаш нищо особено не се бе случило, но тя не беше сигурна, че и тя можеше да се държи по същия начин. Като си спомнеше изражението му, докато размахваше клона срещу нея, и думите, които й наприказва, все още настръхваше и леко й се повдигаше.

Когато двамата се върнаха, Фейт се прокашля. При друг случай сигурно щеше да си премълчи, да размишлява сама над поведението на Джордж и да се побърква. Но откакто бе попаднала на този остров, се чувстваше някак по-смела. Може би защото, след като човек е оцелял в подобна тежка катастрофа, един неприятен разговор не му се струва кой знае какво.

— Ммм, Джордж — каза тя тихо. — За това, което стана в джунглата преди малко…

— Какво? — каза той остро и я стрелна с предупредителен поглед. — Нищо не е станало. Не е голяма работа. Не си струва да говорим за това.

— Но нещата, които ти каза…

Джордж излая с остър смях:

— Ей, аз съм избухлив човек. Ако съм попрекалил малко, съжалявам. Не съм искал да те разстройвам, слънчице. Наистина. Не им обръщай внимание на повечето от нещата, които казвам. Не съм толкова умен — той се изкикоти на собствената си шега и се обърна към Лок: — Нали я знаеш малката Фейт? Тя е най-учената. Написала е докторска дисертация и така нататък, да не е малко?

Фейт прехапа устни. Разбираше, че Джордж е много гузен за държането си преди малко. Допускаше, че той иска да подобри отношенията си с нея, без да му се налага да се извинява отново. Или може би просто не искаше да признае пред Лок, че е бил изплашен до смърт от едно безобидно змийче.

— Вярно ли? — усмихна се Лок благосклонно. — А ти с какво се занимаваш там, в нашия свят, Джордж?

— С недвижими имоти — изпуфтя Джордж, защото тъкмо местеше един друг голям къс метал. — Вкъщи, в Индиана, купувам стари ферми или друга неизползваема земя и ги вдигам на крака, оборудвам ги с чисто нови машини. Добре се печели от това, не се оплаквам.

На Фейт чак сега й дойде на ум, че всъщност не знае с какво се занимава Джордж. След като научи, й стана ясно откъде произтичаше лошото му отношение към нейните убеждения. Работата му беше в пълен разрез с опазването на природата.

— Интересно — Лок замълча, докато вдигаше един голям и тежък куфар от пясъка. — Затова ли беше в Австралия, Джордж, по бизнес?

— Не, по лична работа — Джордж се вторачи намръщено в парчето ламарина, което държеше. За миг изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да обяснява повече, после вдигна рамене. — Майната му, може и да ви кажа, като гледам как май сме вързани тука заедно, а? — той въздъхна и изведнъж се загледа като че ли много надалеч. — Ходих дотам, за да опитам да набия малко акъл в главата на дъщеря ми. Само на двайсет и една е и напусна колежа, за да живее в Сидни с гаджето си, прегръщач на дървета и всезнайко — той хвърли поглед към Фейт: — Малко прилича на тебе — същата фигура и цвят на косата.

— О! — Фейт не знаеше какво точно да каже. Колкото повече го слушаше, толкова повече разбираше, как досега нищо не е знаела за него.

— Щеше да е първата в семейството, която завършва колеж — Джордж въздъхна силно още един път. — Можеше да стане образовано момиче с хубава научна степен пред името точно като теб, слънчице — той й се усмихна тъжно, а после се извърна, правейки гримаса. — Както и да е, съжалявам, че ви занимавам с това. Просто ме яде от вътре, че не иска да ме послуша, като й говоря, разбирате ли? Мисли, че ще се оправи по-добре без помощта на милото си старо татенце.

— Никой човек не е остров, затворен в себе си, всеки е парченце от сушата, частица от океана — каза Лок, докато преравяше куфара, който беше отворил. — Това го е казал Джон Дън^[1].

Джордж го зяпна така, като че ли току-що му бе израсла още една глава.

— Така ли? — каза той. — Звучи ми като нещата, които говори дъщеря ми. И тя обича да цитира там разни умници.

Тонът му бе саркастичен и Фейт трепна, чудейки се дали Лок няма да се обиди. Но той просто се вторачи в куфара, в който се ровеше.

— А, я вижте какво намерих — каза меко и извади една правоъгълна кутия.

— Да не би да е табла?

— Да, табла е — Лок изглеждаше доволен. Той издуха пясъка от капака и я отвори. Сложи я на земята, наведе се и попипа пластмасовите пулчета, които си стояха плътно подредени по местата. — Май е невредима.

— А, това е чудесно — за миг вниманието на Фейт бе отвлечено от Джордж, който, зареял поглед в далечината, зяпаше над океана. — Хубав начин да си прекарваме времето, докато чакаме да ни спасят. Ще поддържа мозъка ни във форма.

Джордж им хвърли един поглед:

— Точно така — измърмори кисело. — Това ще да е извор на забавление за интелектуалците тука, нали, за тия, дето им пука повече за живота на хлебарките и дървесните жаби, отколкото за хората…

Думите му подействаха на Фейт като електрически ток право в сърцето. Какво искаше да каже в крайна сметка? Може би мислеше все още за дъщеря си… но може би не? Сърцето й заби по-бързо и я обхвана тежкото чувство, че по някакъв начин Джордж беше разбрал за нея, че някак си беше узнал какво бе направила.

„Невъзможно, каза си тя. Никой тук не знае…“ Но вината кипеше у нея, горчива и пареща.

— Сега се връщам — Джордж дигна още едно парче ламарина на рамото си.

Фейт се загледа към плажа, като се опитваше да забрави последните му думи. Очите й бавно се фокусираха върху висок слаб силует, който се приближаваше. Беше жената с високите скули.

— Здрасти. Аз съм Кейт — тя заслони очи с длан и застана пред Фейт и Лок. — Вие явно подреждате багажа, нали? Трябва ми раница. Нещо леко, но здраво.

— Раница ли? — Фейт я зяпна, все още зареяна в собствените си мисли. — Защо?

Кейт леко се смути от въпроса.

— Отиваме на излет. Саид и аз.

Това не прозвуча много убедително за Фейт. Кой ходеше на излет в подобен момент? Но сега и тя не бе в състояние да любопитства и да задава повече въпроси. Ако Кейт и Саид искаха да изпуснат спасителния самолет, за да се разхождат из джунглата, това си беше техен проблем.

— Раници, а? — повтори Лок, като замислено издаде напред брадичката си и се огледа. — Дошли сте на точното място. Тъкмо разтоварих две, които ще ви свършат работа.

Той взе две найлонови раници от купчината с празните чанти.

— Изберете си.

— Ще ги взема и двете — Кейт посегна към раниците. — Саид може също да ползва едната. Благодаря.

— Та къде, казвате, отивате на този пикник?

Кейт му отговори нещо неопределено за някакъв предавател и за улавяне на сигнали, но вниманието на Фейт бе изцяло погълнато от нейните проблеми. Все още беше бясна на Джордж за нещата, които бе казал и направил, но колкото повече мислеше за това, толкова повече се ядосваше на самата себе си. Нали толкова пъти Гейли й бе казвала: „Не можеш да отговаряш за другите, само за себе си“. Тогава защо правеше все едни и същи грешки, независимо от ситуацията? Какво й имаше?

— Ей, добре ли си?

— А? — Фейт примига и осъзна, че Кейт стои пред нея и я гледа загрижено.

— Изглеждаш малко бледа — вдигна рамене жената. — Може би трябва да се скриеш за малко от слънцето?

— Ммм… Може би — Фейт се насили да се усмихне. — Благодаря.

— Моля. Чао.

Кейт се затича с двете раници в ръка. Фейт почти не забеляза това. Мозъкът й се пържеше и тя не знаеше дали някога изобщо щеше да се почувства нормално. Не беше убедена даже дали заслужаваше да се чувства нормално…

— Искаш ли една игра?

Тя почти бе забравила за присъствието на Лок.

— Какво?

Лок вдигна глава, както беше клекнал до кутията с игрите:

— Една игра. Мисля, че свършихме достатъчно работа и заслужаваме малко почивка.

Той явно не забелязваше нервния й срив, макар че според нея беше така ясно изписан на лицето й, както белегът на неговото. Наистина ли не виждаше, или просто беше учтив? Фейт бе твърде смутена, за да можеше да си отговори на тези въпроси, а и те слабо я интересуваха.

— Не съм сигурна — промълви тя. — Мисля, че… че тя е права. Може би трябва да се махна за малко от слънцето. Може би ще отида да потърся пак птицата, която видях.

— Бъди внимателна в джунглата — отвърна Лок. — И, Фейт?

— Да?

— Надявам се да намериш това, което търсиш.