Кати Хапка
Застрашеният вид (12)

12

— Дела сега! Кажете им „НЕ“ сега! — крещеше Оскар, колкото му държаха дробовете.

Застанала до него, Фейт преглътна една въздишка. Дежурството им по демонстрациите пред сградата на „Кю Корп“ в Сидни започваше да става отегчително и леко притеснително. Имаше не повече от две дузини демонстранти, включително тяхната групичка, които маршируваха по тротоара пред внушителната сграда от стомана и стъкло, и двама отегчени полицаи, които стояха наблизо и държаха нещата под око.

— Още колко ще трябва да стоим тук? — прошепна тя на Оскар, когато той млъкна, за да си поеме въздух.

— Толкова, колкото трябва — каза той, като прехвърли протестния си плакат в другата ръка и избърса потта от веждите си. — Докато ни чуят. Не можем да се предадем.

Точно тогава приближи Младши с някакво допотопно радио, което стискаше под волската си мишница.

— Чуйте това — каза той с мекия си тих глас. Фейт за пръв път чу ясно думите му. — Намерих една станция, по която предават речта на предателя.

Фейт дори не попита за кого става дума. Беше чувала и останалите да наричат Арельо с обидни имена толкова пъти, че почти свикна. Почти.

— Не желая да слушам какво говори този продажник — заяви Оскар.

Но останалите вече се бяха събрали около Младши.

— Трябва да познаваш врага си, моето момче — Мо вдигна пръст, за да подчертае думите си. — Ако не чуем какво казва, как можем да се борим с него?

Младши сложи радиото на бордюра, седна до него и увеличи звука. Останалите също седнаха, а Фейт щръкна до ограничителното въже от едната стана на Руни, доволна, че може за няколко минути да спре да обикаля с плакат в ръка. Само Оскар остана прав, със сърдит и раздразнен вид. Но Фейт можеше да познае, че той също слушаше, докато се мотаеше около тях.

„… И със съжаление трябва да кажа, че същинската цел на тази конференция беше засенчена от неотдавнашното ми решение, което засяга проекта за басейна Вибора…“, чу се по радиото ясния, с лек акцент глас на Арельо. Само евтиният усилвател малко пращеше. „Някои ме критикуват за това, че правя компромис с «Кю Корп», и аз мога да разбера аргументите им. Но бих им задал следния въпрос: не е ли по-добре да приемем предложението на отсрещната страна и да запазим позициите си поне наполовина, или да настояваме за стопроцентово разрешение на проблема с вероятност от деветдесет и пет процента да не го постигнем? За мен отговорът е ясен. «Кю Корп» щяха да намерят начин да построят този завод със или без моето участие. Така че аз реших да оставя настрана старите си несъгласия с тази компания и нейния определено отрицателен екологически проект и да направя каквото мога, за да намаля щетите, поне малко. В крайна сметка човек не може да има влияние, ако не иска да се ангажира с нещо“.

Фейт се улови, че леко кима на последните думи на Арельо, защото прецени, че в тях имаше смисъл. Те й напомняха една от любимите поговорки на Гейли: „Да не изхвърляме и бебето заедно с водата“. Тя погледна към останалите, за да разбере дали и те не споделят нейното мнение, но по лицата им не можеше да се прочете нищо.

Арельо продължи: „… И имаме гаранции, че част от джунглата на басейна Вибора ще бъде запазена като защитена зона. И с парите, които «Кю Корп» се ангажира да осигури за поддръжката на тази зона, ще бъдем сигурни, че тя ще бъде реално защитена без опасности от бракониери или от другите обикновени вреди. А това, струва ми се, бихме могли да се съгласим всички, е нещо положително“.

— Продажник — измърмори силно Оскар, щом пуснаха реклами.

— Мда — каза Младши и намали звука. — Звучи като оправдание.

— Някои хора ще наприказват какво ли не, за да си спасят задника — добави Мо и мъдро кимна.

— Копеле — заключи Руни разгорещено.

Оскар стисна с две ръце плаката си.

— Съмнявам се колко хора ще му слушат речите оттук нататък или каквото и да е там — изкоментира злостно той. — След оня резил на пресконференцията вчера се съмнявам дали изобщо ще преживее австралийската си визита.

Той се ухили и се огледа за ефекта от думите си, очевидно доволен от собствения си каламбур.

Фейт бе ужасена. Те не чуха ли какво каза Арельо току-що? Нима обяснението му не ги накара изобщо да променят становището си? Нея със сигурност я накара да се замисли, да се запита дали тя не греши в преценката си…

— Как можеш да говориш така? — промълви тя. — Като че ли искаше да кажеш, че ще си доволен, ако му се случи нещо…

— А ти звучиш като апологет на корпоративни свине — отвърна й Оскар. — Имам предвид само милионите живи същества, които ще бъдат спасени, ако Арельо ритне камбаната още сега. Без неговата подкрепа и добрия публичен имидж, който им създава, бас ловя, че тези боклуци — той замълча и посочи към сградата зад себе си — биха преразгледали проекта си за басейна Вибора.

— И още как — измърмори Руни. — Те мислят само за пари.

Оскар не й обърна внимание. Сега той започваше една от своите речи на високи децибели, почервенял и с блеснали очи от справедливо негодувание.

— Милиони живи същества — каза той на Фейт. — Помисли за това. Птици. Риби. Маймуни. Скъпоценните ти змии. Всичките. „Кю Корп“ могат да си построят тъпия завод, където и да било. Но нито едно от тия същества няма избор, къде да отиде да живее. Или басейнът Вибора, или забрава.

— Знам — каза Фейт, — но…

— Но какво? — настоя Оскар. — Арельо трябва да бъде спрян, това ти казвам. Естествен подбор, бейби. Естествен подбор. Нали в това се кълнете всичките биолози, а? И след начина, по който Арельо се продаде, можеш ли да ме обвиняваш, че според мен не е толкова лоша идея — един виновен живот срещу хиляди невинни.

— Спокойно, братче — промърмори Човекът Х. — Всичко е наред.

Оскар му махна да се разкара.

— Не. Не е наред — заяви той. Посегна и опря пръст право в гърдите на Фейт. — Тя претендира, че е загрижена за животните и за опазването на планетата. И, ако, тя е учен, тя трябва да може да сметне две и две. Тя ли не разбира какво се опитвам да й кажа? Един живот срещу милион животи?

— Ммм — Фейт замълча, за да претегли нещата, а и за да спечели малко време. В определен смисъл това беше вярно. С едно свое решение, независимо колко нюансирано или внимателно претеглено беше, Арельо осъждаше на смърт безброй отделни същества — змии, птици, насекоми, дървесни жаби, бозайници и много други, а на пълно изчезване — може би някои цели видове. Погледнато в строгата студена светлина на логиката, решението, което предлагаше Оскар, изглеждаше просто и почти елегантно. Отстраняваш единия и останалите продължават да съществуват.

— Е — настоя Оскар нетърпеливо.

— Мисля, че разбирам логиката ти — призна тя тихо.

Тогава в главата й проблесна образът на Арельо — двамата седят в неговия кабинет, той й се усмихва, докато обсъждат биологическото разнообразие, гениите мутации или последните резултати на „Мечките“.

Тя моментално осъзна колко налудничаво и ограничено бе черно-бялото му мислене.

— Но това не е единственото решение — добави бързо, макар че лицето на Оскар омекна. — Има по-добри начини да се справим. И компромисът невинаги означава, че човек се е продал. Ти чу какво каза току-що доктор Арельо — той е преценил, че това ще бъде най-доброто решение. И… и аз мисля, че мога да му вярвам.

— Какво? — лицето на Оскар се изопна отново и гласът му прозвуча така, като че ли се задушаваше.

Фейт издаде леко брадичка и продължи, без да спре и да премисли онова, което се канеше да каже.

— Да, аз му вярвам — заяви тя бунтарски. — Знам, че той е добър човек и че му пука за природата. Наистина не знам защо се усъмних първия път в това — вдигна рамене. — Когато се върнем у дома, се надявам да се съгласи отново да ми стане ръководител.

За миг Оскар онемя. Той я зяпаше с празен поглед, плакатът му увисна безпомощно в едната ръка.

— Слушайте, вие, двамата… — подзе колебливо Руни, а Човекът Х и Младши си размениха тревожни погледи и Младши заби поглед в земята.

— Отлично — изстреля Оскар най-сетне. — Явно не си човекът, за когото те смятах. А сега, ако ме извините, аз си тръгвам от тук.

— Оскар, чакай — извика Фейт, разтърсена до дъно от омразата, която се изписа на лицето му.

Но беше твърде късно. Той се завъртя и се понесе нанякъде, като почти събори двама от протестиращите по пътя си. Тя направи няколко крачки след него, после спря, заслепена от сълзи. Чуваше как останалите зад гърба й шушукаха тихичко и обсъждаха сблъсъка им, но не им обърна внимание. Омръзна й да се мъчи да се вписва в компанията им, истината беше, че не се вписваше. Не беше сигурна дори дали имаше нещо общо и с Оскар вече или с когото и да било всъщност…

Имаше нужда да остане сама. Не можеше да си позволи да се срине пред очите на тези почти непознати, които не изпитваха никакво съчувствие. Измърмори нещо като извинение, че отива да намери тоалетна, и зави бързо зад ъгъла на сградата.

Следващите няколко минути прекара в хлипане зад контейнера за боклук. В главата й вилнееше такава буря от емоции, че изобщо не бе в състояние да мисли трезво. Това, в което беше сигурна, бе, че казаното от Арельо по радиото звучеше разумно и реалистично. С други думи, точно обратното на онова, което Оскар й бе казал после. Тя просто не можеше да се залъгва повече.

Но какво означаваше това за връзката им? Нали тъкмо декларираният идеализъм на Оскар ги събра заедно. Той ли щеше да ги раздели? Самата мисъл за това беше като нож в сърцето й. Отношенията й с Оскар понякога си бяха предизвикателство, но макар че бяха заедно съвсем отскоро, тя не можеше да си представи да продължи живота си без него. Когато бе зает изцяло с нея, това й създаваше усещането, че е единственият важен човек на света, нещо, което не беше изпитвала от много, много време.

Накрая, като се наплака, се застави да отиде при останалите с надеждата, че Оскар може да се е върнал. Той беше избухлив, но изблиците му обикновено преминаваха толкова бързо, колкото и избухваха. Трябваше да се разберат колкото се може по-скоро, преди скарването им да се превърнеше в нещо по-голямо, отколкото в действителност беше. Ако държат истински един на друг, ще го преодолеят. Сега, след като се поуспокои, вече беше сигурна. Ще му прости за обидните имена, с които я нарече, той ще се постарае да приеме промяната в отношението й към Арельо и ще продължат отново.

Когато се приближи към компанията, всички стояха опрени на ограничителното въже с гръб към нея. Нямаше следа от Оскар и сърцето й се сви. Останалите си говореха помежду си и когато ги наближи, долови някои от думите им.

— … и ще трябва да променим плана, независимо че ни казват да почваме — казваше Мо с явно изумление в гласа.

— Не съм съгласна — каза Руни, тя говореше по-силно и думите й се чуваха ясно. — Всичко, което ни е нужно, е влизането, нали?

— Тя е права — каза Човекът Х, — ако ние…

Останалите му думи, както и последвалите отговори на Младши и Мо се загубиха в шума на уличния трафик и на другите демонстранти, които тъкмо почваха да скандират нов лозунг. Фейт долови тук-там още само няколко откъслечни фрази: „рискът си струва“, „ако той още иска да участва“, „няма значение, как ще се развият нещата, взето е решение“, а после изведнъж въпроса на Руни — „Добре, но защо не използваме цялата змия?“

Фейт примига, заинтригувана за миг от озадачаващата забележка. Но тя мислеше за много по-важни неща в този момент, за да се тревожи за странните планове на тази идиотска групичка. Изкашля се и пристъпи още една крачка към тях.

— Хей, момчета — каза тихо.

Те се извърнаха към нея и разговорът рязко прекъсна.

— А, Фейт — каза Мо с много загрижен тон. — Добре ли си? Точно се канехме да те потърсим.

— Да — додаде Руни. — Звъннахме на Тами. Тя идва вече да ни вземе.

— Ами Оскар? — попита колебливо Фейт.

Човекът Х вдигна рамене.

— Ще се появи момчето — промърмори. — Няма да пропусне разходката.

Фейт имаше някои съмнения, но Човекът Х излезе прав. Секунди след като познатият бял микробус на Тами паркира до ограничителното въже, Оскар се появи. Дойде в компанията, но не погледна Фейт в очите.

— Тръгваме ли? — попита глухо.

Тами и Руни се спогледаха.

— Ей, вие, двамата — каза Тами с отривистия си делови глас. — Чух, че нашите гълъбчета са се сдърпали. Сега да ви кажа, нямаме време за такива неща. Всички тук сме от единия лагер, запомнихте ли? Така че искам сега да се целунете и да се одобрите — тя стрелна Оскар с многозначителен поглед. — Оскар, сигурна съм, че ако се позамислиш, ще си дадеш сметка, че все още се нуждаеш от Фейт. Ясно?

Това беше странен подход за уреждане на такива неща и Фейт се зачуди дали пък не е някакъв австралийски жаргон, който не бе чувала преди. Но въпреки това явно подейства. Оскар зяпна Тами за момент, после вдигна рамене.

— Права си, Тами — отвърна рязко. После се обърна към Фейт с доста кисела усмивка: — Май малко се разгорещих или нещо такова. Прощаваш ли ми, бейби?

— Да, мисля, че да — изцърка Фейт, твърде смутена, за да каже нещо повече.

— Добре — плесна с ръце Тами. — Всичко е наред, деца. Всички на борда — щом групата пое към микробуса, тя тупна леко Оскар по рамото и го спря.

— Две думи, приятел?

Двамата размениха на тротоара няколко думи, докато Фейт и останалите се настаняваха по местата си. Фейт погледна през отворената врата и се запита какво ли му казваше Тами, която явно водеше разговора. Да не би да го кастреше, че се е държал грубо с нея? И какво й бяха казали останалите по телефона? Във всеки случай беше трогната от начина, по който австралийката беше взела присърце нея и отношенията й с Оскар.

След миг Оскар се метна в микробуса и седна до Фейт, а Тами затвори вратата и се качи зад волана. Този път усмивката му изглеждаше по-искрена. Той незабавно обгърна раменете й с ръка и се наведе, за да пъхне нос до шията й.

— Честна дума, бейби — каза той дрезгаво и толкова близо до лицето й, че тя усети италианския сос, който беше ял преди няколко часа на обяд. — Прости ми това, дето ти го казах. Нали ми прощаваш? Кажи „да“, моля те. Ти си всичко за мен, бейби, честна дума. Не знам защо те нарекох с такива думи. Може би просто съм глупак, не знам.

— Не се тревожи — прошепна му Фейт, трогната от откровения му тон. — Мисля, че и двамата изговорихме един куп глупости. Не е кой знае какво.

— Супер — той й се усмихна и я целуна.

Тя се постара да изхвърли всички лоши мисли от главата си и го целуна на свой ред. Компанията весело задюдюка около тях. Двамата се разсмяха и се отдръпнаха един от друг. Фейт се облегна на седалката с ръка в ръката на Оскар, уморена, малко объркана… но най-вече щастлива.

Скоро излязоха на булеварда, като се включиха в натоварения пиков трафик на Сидни. Фейт реши, че се връщат в хотела, но след няколко минути видя, че спират на един почти празен паркинг. Погледна през прозореца и позна паркинга на лабораторията на МАЖ.

— Какво ще правим тук? — попита тя.

— Изненада — Тами се обърна и й се усмихна. — Реших, че сигурно сте гладни, след като цял следобед сте протестирали, и поръчах вечеря за всички.

Компанията бурно акламира предложението, а Фейт се усмихна. В целия й престой досега в Сидни лабораторията беше мястото, където се бе почувствала най-добре. Очакваше подходящ момент да говори с Оскар насаме, но реши, че това може да почака.

Скоро всички седяха около голяма кръгла маса насред главната зала на лабораторията, тъпчеха се с храна, донесена от някое заведение за бързо хранене, и обсъждаха събитията от деня. Фейт все още се чувстваше малко неудобно, особено когато разговорът се завърташе около Арельо. Но се постара да се абстрахира от това усещане и се съсредоточи върху вечерята си.

По едно време към края на вечерята Руни стана от масата с парченце снакс, което държеше с два пръста.

— Ей, змийче, змийче — изгука тя и тръгна със снакса към задната част на залата при аквариумите.

— Ей — извика Фейт. — Недей. Змиите са месоядни. Те не ядат снакс.

Тами се обърна към тях.

— Нали я чу? — остро каза тя. — Не храни змиите.

Руни завъртя очи и пусна снакса в собствената си уста.

Тами се обърна към Фейт с признателна усмивка:

— Браво, Фейт. Добре, че има тук някой, който да знае толкова много. Всъщност имам по-добра идея. Свободна ли си тази вечер?

Фейт погледна към Оскар.

— Не знам — каза. — Оскар и аз мислехме да видим някои забележителности, ммм нещо такова…

— Дай да го отложим, бейби — прозина се Оскар. — Много съм скапан. Май ще отида само да си проверя имейлите и ще си легна рано.

— Супер! — каза Тами лъчезарно. — Тогава, ако нямаш нищо против, Фейт, би ли ми помогнала да се погрижа за змиите тази вечер? Аз знам само основни неща, а за съжаление момчето, което трябваше да дойде по график, се забави и явно няма да може да свърши тая работа.

— Разбира се, с удоволствие ще ти помогна.

Макар че съвестно изпълняваше задълженията си на протестните демонстрации, тя все пак се чувстваше малко неудобно, че някой плащаше това скъпо пътуване до Австралия. Ето възможност да се реваншира на Тами, поне отчасти. Означаваше и още едно отлагане на разговора й с Оскар, но може би това не беше чак толкова фатално. Той сякаш почти беше забравил за днешния им скандал. Може би и тя трябваше да стори същото.

След малко Оскар и останалите си тръгнаха, като ги оставиха сами в лабораторията. Двете работиха задружно известно време — изчистиха аквариумите, освежиха змиите, които имаха нужда от това, и други такива неща по поддръжката на клетките и съоръженията. Докато работеха, Фейт се хвана, че разказва някои неща за себе си и за отношенията си с Оскар, а така също и за последните си мисли около Арельо.

Тами я слушаше с внимание и съчувствие, като от време на време кимаше.

— Трябва да послушаш сърцето си, Фейт — каза тя, когато Фейт свърши. — Аз не съм фен на Арельо, ти знаеш. Но мисля, че трябва да си оправиш отношенията с него, щом като го искаш, независимо какво мисли Оскар по този въпрос.

— Наистина ли? — каза Фейт и откри с изненада колко я облекчиха изведнъж думите на Тами. Не ставаше въпрос, че трябваше да получи нечие разрешение, но беше приятно да имаш подкрепа именно от човек като Тами.

— Всъщност защо да чакаш, докато се приберете у дома? — продължи Тами. — Сигурна съм, че можеш да го намериш и на конференцията, ако искаш. Можеш да позвъниш утре в хотела му.

— О, не знам — каза Фейт, като се притесни даже от мисълта за подобно нещо. — След като вече го реших, нямам нищо против да почакам, докато се приберем. Не искам да го притеснявам, докато е толкова зает.

— Ммм — Тами сякаш щеше да каже още нещо, но изведнъж промени темата. — Ей, Фейт, сетих се, че искам да те питам нещо. Случайно да знаеш как се дои змия?

Фейт кимна. Тя знаеше, че Тами има предвид извличането на змийската отрова.

— Да, разбира се. Правила съм го много пъти.

— Ами знаеш ли какво, нали ти споменах за момчето, което щеше да работи тук тази вечер, той трябваше да издои три от змиите, за да е готова отровата утре сутринта за изследванията. А пък ако се забавим с програмата…

— Не казвай нищо повече, с удоволствие ще ти помогна — Фейт се усмихна. — Само ми покажи кои трябва да доим.

Тами й посочи двете обикновени кафяви и средно големия тайпан. Тя отиде да помете пода, а Фейт се зае за работа.

Докато улавяше внимателно за главата змията и натискаше зъбите й над парче чист латекс, опънат над стъклена колба, Фейт весело си помисли колко ли хора ще повярват, че това е прекрасен начин да си прекараш вечерта на ваканция в Австралия. Но истината беше, че това бе най-приятното събитие, откакто бе пристигнала. Хубаво беше да се почувства полезна.