Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Valentine, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ivivania(2011)
- Начална корекция
- Dani(2014)
- Допълнителна корекция
- МаяК(2015)
- форматиране
- hrUssI(2015)
Издание:
Джейн Фийдър. Избраницата
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2011
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-076-9
История
- —Добавяне
8.
„Черното куче“ в Спиталфийлдс беше мръсно, подозрително заведение, посещавано главно от джебчии и негодници от всички класи на обществото. Кръчмата беше добре известна и на полицията, особено на съгледвачите й, които по външност и по облекло почти не се различаваха от своите жертви от другата страна на закона.
Вечерта на същия ден, когато в „Газет“ излезе обявата за годежа между Силвестър Гълбрайт и Теодора Белмонт, пред кръчмата спря наемен файтон, от който слезе мъж и стъпи с отвращение върху мръсния паваж на улицата. Орловият му нос се потърси от натрапчивата миризма на гниещо зеле и човешки фекалии, които се стичаха по канавката.
Дрипаво улично хлапе се спъна в него, но още преди да си възвърне равновесието, капитан Джерард от Трети драгунски полк на Негово Величество го сграбчи здраво за яката. Момчето, не повече от седем-осемгодишно, стреснато вдигна очи към непознатия, който без усилие разтвори шепата му.
— Крадец — установи студено капитанът и взе часовника си от лепкавата длан на момчето. Вдигна обкования си със сребро бастун и нанесе силен удар, без да се притеснява от писъците на детето. Никой не обърна внимание на сцената, дори когато момчето падна на колене под ударите на бастуна. В тази част на Лондон подобно наказание се смяташе за относително меко и дори уличното хлапе, което хълцаше в канавката, знаеше, че се е отървало леко. Ако джентълменът го бе предал на полицията, още утре щеше да увисне на бесилката в Нюгейт или да работи принудително на транспортните лодки по Темза.
За сбогуване капитан Джерард изрита мършавото сгърчено тяло и влезе в кръчмата, при което трябваше да сведе глава под ниската каса на вратата.
Очите му се насълзиха от гъстия дим, който излизаше от дузина глинени лули, и от гадната миризма на торф, защото въпреки топлата лятна вечер в камината гореше буен огън. Няколко мъже вдигнаха поглед от канчетата с бира и заровете, после престанаха да му обръщат внимание. Таверната на Джъд беше тайно местенце, където всеки можеше да разчита, че няма да привлече излишно внимание. Ако има нужните пари, тук човек можеше да намери професионален боксьор, наемен убиец, подпалвачи, крадци с взлом или разбойници по пътищата. Разбира се, трябваше да знае кого и как да попита.
Мъжът зад тезгяха се отличаваше с брутално обезобразените черти на човек, който живее от насилие. Бузата му беше украсена с яркочервен назъбен белег — френската сабя я бе разсякла до костите. Носът му беше многократно чупен и той вече не можеше да диша през ноздрите, затова устата му зееше постоянно отворена и разкриваше един-единствен черен резец. Празната кухина на лявото му око беше покрита с мръсна черна кърпа.
— Да изям метла, ако това не е капитанът. — Кръчмарят поздрави новодошлия с крива усмивка. — Днес пак е денят Хикс, нали? Боже, как минава времето… — Той си наля канче бира и пи жадно, после изтри устата си с длан. — Какво да ви предложа за пиене, сър? — Той се ухили още по-широко, защото знаеше, че капитанът не би докоснал нищо в кръчмата му.
Джерард не си даде труд да му отговори. Седмичното унижение ставаше все по-непоносимо, но той нямаше друг избор. Особено сега. Извади от джоба си тежка кожена кесия и я тупна на тезгяха. Отекна глух удар.
— Я да видим какво има тук. — Джъд отвори кесията и изсипа златните гвинеи върху мръсния плот. Монетите засияха матови върху лепкавото дърво. — Защо са само четири, сър? — В подигравателния му глас се примеси хленч. — Не си ли спомняте, че се уговорихме да увеличите малко сумата? Защото паметта ми от ден на ден става по-добра… необикновено, нали? — Той изтри тезгяха с ръкав и в единственото му око светна злоба. — Повечето хора забравят с времето, но не и аз. Не и Джъд О’Фланъри.
Нийл Джерард усети как в добре познатия гняв се примеси унизителното усещане за пълна безпомощност. Този човек го държеше в ръцете си. В дланта на мръсната му лапа стоеше честта на капитана, доброто му име, общественото му положение, може би дори животът му — защото наказанието за проявена страхливост пред лицето на врага беше разстрел пред полка.
— Помня, че онзи майор Гълбрайт беше чудесен командир — продължи с усмивка Джъд. — Смел мъж… всички бяха убедени, че е един от най-добрите офицери на полуострова. Даже старият Нози казваше така.
Старият херцог Уелингтън, за когото тромаво намекваше Джъд, наистина имаше високо мнение за майор Силвестър Гълбрайт. Тъкмо оценката на Уелингтън спаси майора от присъда за проявена страхливост — въпреки че неясните факти говореха колкото в полза на обвиняемия, толкова и в полза на обвинението. Херцогът изрично бе настоял в случай на съмнение да помилват майора.
Така Нийл Джерард се изправи пред един неразрешим проблем. Проблем, който щеше да го мъчи, докато и Силвестър Гълбрайт, и Джъд О’Фланъри живееха на този свят.
Слава богу, Джъд нямаше представа, че проблемът на бившия му капитан изведнъж се е усложнил. Силвестър беше станал граф Стоунхеридж и се готвеше да сключи изгоден брак. Ожени ли се за една Белмонт, той ще принадлежи отново към каймака на обществото. Хората ще продължат да обсъждат старата история, ще се носят слухове — но обществото прощаваше бързо, особено когато слухът си оставаше само слух, а засегнатият имаше пряк достъп до затворения свят на първите семейства в страната.
Да се заговори отново за старата история — това беше последното, което искаше капитан Джерард. Хората щяха да задават въпроси, някои можеха да станат настойчиви, а Силвестър сигурно искаше да започне свое разследване. А какво ще стане, ако си възвърне паметта и си спомни какво се е случило в момента, преди байонетът да се забие в челото му? Какво, ако реши да защитава честта си в клубовете на Сейнт Джеймс? Оправдаването на Силвестър Гълбрайт означаваше хората да започнат да сочат с пръст капитан Нийл Джерард, който получил заповед да пристигне с подкрепление и да освободи обсадения преден пост, но се провалил по някакъв необясним начин.
Нийл извади от джоба си още една гвинея и я сложи на тезгяха. В очите му светеше отвращение, но Джъд само се засмя, изтри монетата с ръкав и я пъхна заедно с другите в джоба си.
Сержант О’Фланъри беше свидетел на онзи миг, когато капитанът му реши да изостави малката група на майор Гълбрайт на произвола на неприятеля. Сержант О’Фланъри получи заповед да върне войниците, докато капитанът препусна в луд галоп назад и се скри зад линията на постовете.
Само сержант О’Фланъри знаеше какво се крие зад заповедта за оттегляне. Затова изнудваше своя бивш командир. Затова ставаше все по-алчен. Затова непрестанно затягаше хватката.
Нийл огледа кръчмата, изпълнена с лютив дим, и вдигна поглед към почернелите греди на тавана. Между пиячите със сигурност имаше човек, които би могъл да го освободи от Силвестър Гълбрайт, стига да му плати достатъчно. Но ако Джъд узнае за плана, който целеше да го лиши от гъската, снасяща златни яйца, животът на капитан Джерард няма да струва и пукната пара. Джъд О’Фланъри беше безспорният крал на лондонския подземен свят. В Лондон нямаше кесия, достатъчно пълна, за да накара крадец или убиец да се смрази с него. О’Фланъри имаше шпиони във всяка воняща дупка в града.
Без да каже дума, Джерард се обърна рязко и излезе от вонящата кръчма. Сержантът плю презрително в триците под краката си и махна с ръка след елегантната фигура.
Джерард се качи в чакащия файтон. Ако отстрани Гълбрайт, сега граф Стоунхеридж, това ще означава, че вече няма да идва в тази гадна кръчма и да се унижава пред своя бивш сержант — защото Джъд бе настоял парите да му се предават лично. Затова Джерард идваше всяка седмица в този престъпнически квартал и плащаше на своя изнудвач. Очевидно унижението му доставяше много по-голямо удоволствие на ужасния сержант О’Фланъри, отколкото самите пари.
По дяволите! Освен кръчмата на Джъд, в Лондон имаше още много места, където човек можеше да намери платен убиец. Да, трудно щеше да намери човек, готов да се опълчи срещу О’Фланъри, но със сигурност ще открие някой, който да се съгласи да убие непознат джентълмен. Човек, който няма да задава въпроси, стига цената да е подходяща.
Нийл замислено смръщи чело, вдигна глава към тавана на файтона и се хвана за кожения ремък, когато вехтото превозно средство затрополи по паважа и направи рязък завой, за да избегне един уличен пес. Ако може да се отърве от Стоунхеридж, докато е още на село… да предизвика „злополука“… Тогава всичките му проблеми ще намерят решение. Нямаше причини да каже името си на потенциалния убиец. Можеше да го намери в място, достатъчно далеч от обсега на влияние на Джъд — така не се излагаше на опасност бившият сержант да научи какво се готви. Да, това беше риск, който си струваше да поеме.
Ако обаче планът се провали… ако Силвестър оживее и се върне в обществото, тогава какво? Преди случката във Вимиера двамата бяха близки приятели. Да, той, Нийл, беше първият, който наказа Силвестър с презрение. Всички го следяха, за да разберат какво поведение ще възприеме, и той знаеше, че ще последват примера му. След като обърна гръб на Гълбрайт, хората приеха, че той знае истината, но заради старото им приятелство не е готов да се разприказва, защото това ще доведе до осъждането на майора. Обществото също обърна гръб на Силвестър Гълбрайт, той се скри и отнесе позора си. Джерард не знаеше как би могъл да го върне и отново да го изложи на предишните унижения.
Обществото не знаеше нищо за Джъд О’Фланъри. Той беше единственият подофицер, присъствал на въпросната случка във Вимиера, и бе повикан да се яви на заседанието на военния съд. Джъд заплаши да изложи своята версия за събитията, ако капитанът му публично обвини майор Гълбрайт, затова Джерард предпочете да мълчи. А сержантът му си осигури хубав малък доход и се стараеше постоянно да го увеличава.
Добре, да приемем, че Силвестър наистина се върне в Лондон, каза си Джерард. Защо той да не е първият, който ще го посрещне с добре дошъл в обществото? Защо да не му предложи да се помирят в името на старото приятелство? Защо да не обяви готовността си да изостави всички съмнения и подозрения веднъж завинаги? Обществото със сигурност ще последва примера му и старият скандал ще бъде погребан. Силвестър няма да посмее да го изрови от пепелта, за да научи истината.
От друга страна обаче… Силвестър беше невероятно горд мъж, способен на отчаяно смели действия, когато са засегнати честта и принципите му. Ако се убеди, че има начин да изчисти името си, той ще започне ново разследване, каквото и да му струва това. И няма да се успокои, докато не открие истината. Истина, която ще докаже невинността му.
Да, за съжалени най-добрият план си оставаше да отстрани Силвестър. Да наеме човек, който да организира една хубава малка злополука в Дорсет. Някъде в този мръсен свят от убийства и кражби щеше да се намери човек, готов да извърши желаното от него.
Мисли и планове на един отчаян човек се гонеха в главата на капитана, докато файтонът се носеше по мръсните улици на лондонския Ийст Енд. Назад към широките, елегантни алеи и къщите, обитавани от висшата класа.
Докато бившият му приятел замисляше убийство, Силвестър Гълбрайт се приближаваше към края на една ужасно неприятна вечеря с годеницата си и семейството й. Мълчанието на Тео унищожаваше в зародиш всеки опит да поведе непринуден разговор. Ако това беше просто мрачно мълчание, той щеше да го пренебрегне, но тя излъчваше такава болка и тъга, че всички опити и старания да предизвика разговор звучаха тривиално и неподходящо.
Най-сетне Силвестър не издържа. Хвърли салфетката на масата и стана от мястото си.
— Прощавайте, лейди Белмонт, но се боя, че ако Тео скоро не изрече, каквото я потиска, всички ще получим стомашно неразположение. — Той заобиколи масата и застана зад Тео, която се взираше в ягодите в чинията си, сякаш никога не е виждала подобни плодове. — Ставай, братовчедке! — Издърпа стола й и й подаде ръка. — Да проведем най-сетне този важен разговор.
— Какъв разговор? — попита стреснато тя, изтръгната от нерадостните си мисли.
— Надявам се ти да ми кажеш — отвърна сухо той, хвана я за лакътя и я изправи на крака. — Моля да ни извините, мадам.
— Разбира се — отговори с облекчение Елинор.
Един слуга побърза да отвори вратата пред годениците и Силвестър изведе Тео в преддверието.
— В библиотеката ли ще разговаряме, или предпочиташ да се поразходим?
— Няма какво да говорим. — Думите бликнаха сами от устата й. — Не мога да се омъжа за теб, Силвестър. Това е всичко.
— Аз пък мисля, че имаме да обсъдим куп неща — отвърна хладно той. — Или си мислиш, че е достатъчно да ми кажеш, че не ме искаш? Правото на жената да променя мнението си… това ли е?
Тео се изчерви. Очакваше той да реагира така, съзнаваше, че обвинението му е справедливо, но й беше непоносимо да се вижда в такава светлина.
— Ти не разбираш…
— Не, наистина не разбирам — прекъсна я рязко той. — Затова ще ми обясниш. Е, в библиотеката ли ще отидем, или предпочиташ да се разходим?
Ако на карта не беше заложено цялото му бъдеще, той щеше да изпита съчувствие към нея. В очите й имаше болка, ръката й нервно мачкаше кичурите на челото. Но сега не можеше да си позволи да прояви съчувствие. Той имаше предимство и трябваше да го използва докрай.
— Е, къде ще отидем?
Тео се почувства притисната до стената. Очите му бяха студени и не проявяваха разбиране, устата му образуваше тънка, строга линия и тя имаше чувството, че е затисната с тежък камък.
— Навън — отвърна кратко тя, обърна се рязко и почти затича към вратата.
Силвестър я последва с умерена крачка. Тео прекоси моравата и се запъти към каменния мост в подножието на хълма. Спря на средата на моста и се облегна на ниския парапет. Загледа се в бистрия поток, който спокойно влачеше водите си под нея. Две лястовици се врязаха в облаците комари, които танцуваха непосредствено над водата.
Силвестър стъпи на моста и стъпките му отекнаха в тишината. Застана до Тео и зачака тя да заговори. Тя не каза нищо, но той усети лекото потреперване на тялото й, когато дъхът му помилва тила й.
— Много се надявам, че няма да си играеш на срамежлива девойка, братовчедке — отбеляза спокойно той.
— Разбира се, че не! — Тя се обърна възмутено към него. Никой досега не я беше обвинявал в срамежливост.
— Тогава какво ти става, по дяволите?
— Страх ме е! — извика с гняв тя. Нямаше намерение да му признава страха си, но признанието само излезе от устните й.
Каквото и да беше очаквал, не беше това.
— Страх те е? От какво, скъпа?
— От теб — прошепна с болка Тео.
— От мен? — Силвестър беше изумен. — Какво съм направил, та те е страх от мен?
Тео вдигна едно камъче и го хвърли във водата.
— Не ме е страх толкова от онова, което правиш… Боя се от онова, което ще направиш — обясни измъчено тя.
Силвестър смръщи чело.
— И какво според теб ще направя, глупачето ми?
— Не съм глупачка! — извика вбесено тя и изведнъж си възвърна част от предишната увереност. — Страх ме е, че ще ме погълнеш… че ще имаш власт над мен.
— Все още не разбирам.
Силвестър си заповяда да бъде търпелив. Очевидно проблемът беше много по-сложен, отколкото си беше представял.
— Страх ме е, че ако се омъжа за теб, ще изгубя себе си — обясни тя. — Ти ще поемеш контрол върху живота ми и ще ме стъпчеш.
Тя се загледа с невиждащи очи над потока, съзнавайки, че бузите й пламтят и че й е безкрайно трудно да обясни опасенията си. Чувстваше се дяволски неловко. Никога не беше изпадала в такова конфузно положение.
— Хайде да се отдалечим от къщата — изрече рязко Силвестър, защото ярко осветените прозорци на господарската къща ги следяха от хълма като човешки очи. Взе ръката на Тео и я поведе по брега на потока, докато стигнаха до малката дъбова горичка, където се бяха срещнали за първи път.
— Я да видим какво мога да направя, за да успокоя страховете ти. — Той се усмихна и внимателно я облегна на стъблото на един дъб. В очите му светеше нежност. Мислеше си, че разбира. — Може би това ще помогне…
Нищо не помогна. В същата секунда, в която устните му намериха устата й, Тео беше изгубена. Разумът й отказа да контролира реакциите на тялото. Ръцете й се устремиха към тялото му, плъзнаха се под жакета, издърпаха ризата и се насладиха на топлината на кожата му, на играта на мускулите по гърба, на тесния кръст и твърдия задник.
Тя загриза нежно долната му устна, отговори на милувките на езика му, разкрачи се леко и се отърка като котка в бедрата му. Долната част на тялото й се притисна към слабините му. Без да съзнава какво прави, придвижи ръка по тялото му, за да попипа твърдия член, издул тесния панталон. Като усети тръпката, която го прониза, тя изпита диво задоволство, осъзнала, че неговите усещания са не по-малко силни от нейните.
Силвестър внимателно я положи върху топлата трева и тя усети нощната роса. Той я повдигна за миг, за да откопчае кукичките на гърба й, и тя не се възпротиви, дори му помогна да й свали роклята. Той разкопча ризката й с треперещи пръсти, разголи гърдите й под хладния нощен въздух и езикът му закръжи около розовите зърна, докато ръцете му нежно милваха пищната закръгленост.
Тео се понесе по вълните на желанието. В тялото й лумна пламък. Тя забрави сдържаността си. Вече не беше в състояние да контролира движенията си. С готовност разтвори бедра и разкри болезнено пулсиращия отвор на тялото си. Ръката му се плъзна по корема й, помилва го нежно и развърза връзките на бельото й. Тя се съблече трескаво и изрита дрехите си настрана. Утробата й гореше от желание и тя протегна ръце към Силвестър, за да го привлече върху себе си. Ръцете й отчаяно търсеха път към голата му кожа, искаха да стигнат до възбудената трепереща плът, за която тялото инстинктивно знаеше, че ще я дари с висше блаженство.
Силвестър рязко се отдръпна от нея и изрече ядно проклятие. Под него лежеше полуголо момиче, изпълнено с диво желание да се люби. Очите й тъмнееха от страст, ръцете й все още бяха протегнати към него в очакване да се върне в прегръдките й.
— Боже на небето… — прошепна задавено той и зарови пръсти в косата си, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Пое въздух и посегна към бельото й. — Веднага се облечи.
Тео имаше нужда от време, за да си възвърне разума.
— Но защо? — прошепна тя и присви очи. — Ела при мен…
Силвестър се наведе, хвана двете й ръце и я изправи на крака. Вече беше овладял желанието си и сега беше готов да се смее и да стене отчаяно, докато я гледаше насреща си.
— Вдигни си крака.
— Но защо?
— Защото, мое страстно диваче, нямам намерение да създам наследник още преди първата си брачна нощ. Хайде, ставай! — повтори той и я плесна по дупето.
Тео се подчини, макар че кръвта все още пулсираше във вените й. Закопча несръчно ризата си, докато Силвестър я обличаше, и каза тихо:
— Сега разбра ли от какво ме е страх? Ти ме поглъщаш… и аз се губя. Когато ме докосваш, вече не знам какво правя.
Той приглади разрошената й коса.
— Моля те, кажи ми истината: сега, в момента, уплашена ли си или разочарована?
Тео помисли малко и отговори честно:
— Разочарована.
На устните й заигра разкаяна усмивка и Силвестър избухна в смях.
— И аз. — Той я погледна сериозно и продължи: — Няма от какво да се страхуваш. Аз чувствам същото, което и ти. Както ти се губиш в мен, така и аз се губя в теб. Любовната игра е най-висша форма на партньорство. Тя не е слабост, мила моя циганко, не е и нещо, от което можеш да се възползваш. Аз ти обещавам, че никога, никога няма да се възползвам от страстта ти. Разбираш ли ме?
Никога вече, поправи се безмълвно той и се опита да потисне угризенията на съвестта си.
Тео кимна бавно. Все още изпитваше страх от силата на плътските усещания, от дивия, завладяващ напор на тялото си. Съзнаваше, че ако някой реши да я използва, това ще е много силно оръжие. Все още заета с мислите си, се наведе да вдигне роклята си и я нахлузи през главата.
Силвестър се облегна на едно дърво и я загледа с усмивка, скръстил ръце пред гърдите.
— Да изпратя ли обява в „Газет“, или старата още важи?
— Май важи — промърмори Тео, най-сетне признала поражението си. — Ти искаш познанията ми за имота. Аз искам да продължа да живея тук. Значи този брак ще е изгоден за двама ни.
— И така може да се каже — отвърна сухо Силвестър и й протегна ръка. — Хайде да се върнем в къщата и да успокоим майка ти и сестрите ти.
Тази вечер Елинор си легна с чувството, че може да гледа спокойно в бъдещето — за първи път след смъртта на свекъра си. Дъщерите й бяха осигурени. Даже Рози щеше да получи значителна зестра, когато й дойде времето, а дъщерята, за която най-много се тревожеше, най-трудното й дете, щеше да живее под закрилата на мъж, който беше единственият подходящ за нея съпруг — Елинор беше готова да се обзаложи, че е права. Не беше съвсем сигурна що за човек е той, но инстинктът й казваше, че Тео ще го разбере много скоро.
На следващия ден Силвестър отиде в Дорчестър, за да купи някои неща — без да знае, че годеницата му също се готви за предстоящата сватба.
Тео прекоси село Лулуърт и зави към Касъл Корф. Малко преди руините на замъка спря пред стара къща от слама и кал. Дулси беше идвала тук и друг път и доволно се наведе към сочната трева край оградата. Тео влезе в ниската, сумрачна къща.
— Желая ви добър ден, госпожо Мериуедър — поздрави тя и без повече коментари сложи на масата голям пакет.
— И аз ти желая добър ден, момиче. — Стара жена — толкова стара, та човек не можеше да си представи, че под сухата, набръчкана кожа все още има живот — седеше на трикрако столче пред огнището. Острите стари очи веднага проникнаха във вътрешността на пакета — със сигурност съдържаше месо и сирене от господарската кухня, както и няколко монети. Достатъчно, за да преживее още няколко дни. Старата Мериуедър си изкарваше прехраната със събиране на билки и лечение на всякакви болести.
Тя отново посвети вниманието си на посетителката, която познаваше от детските й години. Един ден десетгодишната Тео, която обичаше да скита из околността, случайно попадна в къщичката й. Плачеше от гняв и притискаше до гърдите си зайче наранило лапичката си в капан, заложен от бракониер. Собственото й коляно беше порязано и кървеше, защото беше коленичила върху остър камък, за да измъкне бедното зайче от капана.
Старицата превърза раната, успокои плачещото момиче със сироп от шипки и парче сладкиш и го изпрати обратно вкъщи, след като обеща да се погрижи за лапичката на зайчето.
Още същата вечер бедното животинче отиде в тенджерата. Така старата Мериуедър се сдоби с месо за цяла седмица, но Тео никога не узна това. Когато детето се върна, старата му разказа, че зайчето е излекувано и се е върнало в гората, както и че е напълно годно да оцелее в пустошта.
Оттогава Тео я посещаваше редовно и всеки път й носеше по нещо, пък било то и парче хляб от масата за закуска. През последните години подаръците бяха станали по-богати. Тео знаеше, че старата билкарка рядко вижда месо и сирене, и се стараеше повече.
— Е, момиче, какво мога да направя за теб? — Старата веднага бе разбрала, че това не е просто посещение от учтивост. Стройната фигура излъчваше нервно напрежение, което беше многозначителен знак.
— Знам, че правите отвари, които помагат на жената да не зачене — отговори Тео без заобикалки и се облегна на ниската маса.
— О, да. Имам и средства за изхвърляне на неродено бебе, ако не го искаш. — Билкарката стана мъчително. — Искаш ли глътка вино от бъз, миличка? — Тя взе бутилка от етажерката край огнището, извади тапата и наля солидна порция в метално канче.
— Много ви благодаря, госпожо Мериуедър. — Тео изпи виното и върна чашата на домакинята, която я напълни отново и пи с наслада.
— Е, момиче, кажи ми какво искаш — рече тя и се обърна отново към етажерката.
— Не искам да забременея още сега — обясни Тео.
— Ще ти помогна. — Билкарката зарови със сбръчканата си ръка между бутилките, торбичките и кутийките. — Да, има нещо подходящо за теб. — Тя извади тапата от едно шишенце, помириса течността и смръщи нос като свиня, търсеща трюфели. — Любовник ли имаш, момиче?
— Не — отговори Тео. — Но след няколко седмици ще имам съпруг.
— Аха. — Старата кимна мъдро. — Иска ти се да се радваш на любовта, преди да започнеш да раждаш. Ако внимаваш и не получиш достатъчно от любовните радости по-късно няма да можеш да им се наслаждаваш. Запомни думите ми.
— И аз си мислех нещо подобно — усмихна се Тео. — Ще кажете ли как трябва да пия това?
Тя получи точни указания и след пет минути отново беше на път. Радваше се, че само от нея ще зависи кога ще дари Силвестър Гълбрайт с наследник.
Тази вечер Силвестър влезе в дневната малко преди вечеря. В очите му грееше странна светлина. Изглеждаше много доволен от себе си и задоволството му нарасна, когато видя, че Тео е положила специални усилия да изглежда добре. Тази вечер годеницата му носеше относително модна рокля от тъмносиня коприна, която много отиваше на теменуженосините й очи, а косата й не беше сплетена на обичайната скромна плитка, а навита на два охлюва около ушите.
— Мадам. — Силвестър се поклони пред лейди Белмонт. — Уважаеми братовчедки, надявам се, че сте имали хубав ден.
— Изобщо не беше хубав — отговори сърдито Рози. — Не можах да си хвана щурец, а мрежата ми за пеперуди се заплете в един клон и се скъса.
— Много съжалявам да го чуя, Рози — отговори лордът. Вечер момичето обикновено не се появяваше, но днес седеше на дивана в колосана муселинена рокличка с широк колан, косата й беше вчесана и стегната, с кадифена панделка, а лицето и ръцете й бяха необичайно чисти. Вероятно беше получила разрешение от майка си да вечеря с възрастните.
— Много ме е яд — продължи Рози и отпи голяма глътка лимонада. — А вие какво правихте днес?
— Трябваше да направя някои покупки — отговори с усмивка Силвестър и извади от джоба си малка кутийка. Отиде при Тео и хвана лявата й ръка. — Ще позволиш ли, братовчедке?
Тео погледна смаяно прекрасния пръстен от диаманти и перли, който Силвестър сложи на ръката й. Скъпоценно бижу, но скромно, почти строго в простотата си. Мъжът, който го беше избрал, очевидно знаеше за вкуса й повече, отколкото беше очаквала.
Тя вдигна поглед към него. В очите му се четеше неизречен въпрос, имаше и следа от колебание. Той силно желаеше тя да се зарадва на избора му.
— Пръстенът е прекрасен — промълви тя и той се усмихна зарадвано.
Силвестър вдигна ръката й и целуна връхчетата на пръстите й, а после, когато Тео се смая от този почтителен поздрав, се наведе и я целуна по върха на носа.
— Следващите три недели ще четат в църквата обявата за венчавката ни, циганко, а в понеделник след третата неделя ще се оженим.