Джейн Фийдър
Избраницата (7)

6.

Празният стол на Тео сякаш зяпаше упорито всички присъстващи по време на цялата потискаща вечеря. Елинор полагаше усилия да води непринуден разговор с дъщерите си и графа, макар да знаеше, че не може да заблуди никого. Момичетата през цялото време хвърляха укорни погледи към Силвестър, той се правеше, че не ги забелязва, и се стараеше да поддържа разговора. Елинор тайно се питаше защо той продължава с опитите си да спечели Тео въпреки ожесточената й съпротива. Материалните изгоди от този брак щяха да бъдат единствено за Тео, но тя упорито отказваше да го признае. Защо тогава графът не се отказваше от великодушно си предложение?

Най-сетне вечерята приключи и Елинор въздъхна облекчено. Тя стана и даде знак на Клариса и Емили.

— Ще ви оставим да изпиете чаша порто, Стоунхеридж.

Силвестър се изправи учтиво, изчака дамите да излязат от трапезарията, после с внезапна решителност посегна към гарафата с портвайн. Хвана две чаши между пръстите на другата си ръка, излезе през вратата към преддверието и бърза нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Фостър го проследи с ужасен поглед.

Силвестър спря пред стаята на Тео и вдигна ръка, за да почука с лакът, но бързо размисли и се отказа. Той бе преминал в офанзива и изненадата щеше да бъде най-силното му оръжие. Затова натисна бравата и блъсна вратата с коляно.

Помещението бе потопено в полумрак, но той видя, че Тео е седнала на перваза на прозореца: бяла фигура, приведена напред, опряла брадичка върху вдигнатите колена.

— Защо седите на тъмно? — попита той и влезе в стаята.

— Това е вашата къща, милорд, вероятно затова сте сметнали, че можете да си спестите учтивостта да почукате, преди да влезете — отбеляза горчиво Тео.

— Съвсем не — отвърна спокойно той и си придърпа стол с крак. — Но съм сигурен, че ако бях почукал, щяхте да завъртите ключа и да ми затворите вратата под носа.

Седна на стола с лице към нея, и опря натоварените си ръце на облегалката. Сръчно напълни две чаши от гарафата и й подаде едната.

— Портвайн, братовчедке?

Тео се отдели колебливо от прозореца и посегна към едната чаша.

— Не съм сигурен, че ще ви се отрази добре на празен стомах — отбеляза Силвестър и остави чашата на пода в краката си.

— И чия е вината за това?

— Ваша и вие много добре го знаете. Не беше нужно да избухвате и да бягате от стаята.

Тео отпи мълчаливо глътка порто. Силното питие затопли гърлото и празния й стомах.

— Вие ме обидихте — отвърна тя и добави иронично: — Не, че това е нещо необичайно.

— А вие ме обиждате със или без повод, още откакто се срещнахме за първи път. Не можем да продължаваме така, Тео, защото ще се избием.

В сумрачното помещение се възцари мълчание. Силвестър я наблюдаваше над ръба на чашата си. Мръсният костюм за езда беше захвърлен в един ъгъл на стаята, Тео беше само по риза и обточени с дантели долни гащи до коленете. Разрошената й коса падаше по гърба. За първи път я виждаше с разпусната коса и беше запленен от гледката.

Тео очевидно не съзнаваше, че е в толкова оскъдно облекло. Продължаваше да се взира с невиждащи очи в мрака. За какво ли си мислеше? В следващия миг тя изрече мирно, сякаш двамата никога не се бяха карали:

— Благодаря, че ми дадохте портрета.

За първи път му казваше нещо учтиво и Силвестър примигна смаяно. Явно тя беше гледала портрета на баща си, който висеше на стената зад него.

— Много съжалявам, че не го изпратих веднага във вашата стая — отговори тихо той. — Просто не го бях забелязал.

— Защо? Защо трябваше да се случи това? — Тео скочи на крака с шокираща внезапност, вдигна празната си чаша и я запрати към стената. Стъклото се натроши на хиляди парченца, но тя не забеляза нищо. По бузите й потекоха сълзи, лицето й изрази огромна мъка. Изпълнена с безсилен гняв срещу произвола на съдбата, тя продължи задавено: — Дяволски несправедливо! Той беше още толкова млад… и означаваше много за всички нас… най-важният човек на света… а сега всичко свърши… всичко изгубихме…

Тя тъгуваше и за баща си, и за дядо си, думите се изливаха като буен поток от устата й и за Силвестър беше трудно да различи върху кой от двамата мъже се концентрира болката й. Но това нямаше значение. Той познаваше добре чувството за загуба, бесния гняв срещу несправедливостта. Знаеше, че в момента Тео не съзнава присъствието му. Цялата натрупана в гърдите й болка се изля в думи и сълзи, докато тя стоеше в средата на помещението и стискаше ръце в юмруци.

Силвестър се намеси едва когато Тео слепешком изрита с босия си крак парче счупено стъкло. С едно-единствено гъвкаво движение скочи от стола си, прегърна я и я вдигна високо във въздуха.

— Спокойно — пошепна той, заровил лице в косите й. — Ще си нарежеш краката.

Тя се възпротиви ожесточено на прегръдката му, но той разбираше, че все още е потънала в отчаяние и не съзнава кой е той и какво прави с нея. Той я задържа в прегръдката си, отстъпи назад към рамката на прозореца, седна заедно с нея на перваза и я притисна силно до гърдите си. Веднага усети горещината на кожата й под тънката риза, мекия натиск на бедрата и дупето й в скута си и въпреки усилията на волята му непрестанните й движения предизвикаха възбудата му.

Когато сърцераздирателният плач най-сетне отслабна, тя престана да се бори с него. Продължи да хълца, но се облегна на него и скри лице на гърдите му. Силвестър милваше косата й и шепнеше нежни, нищо незначещи думи.

Нито един от двамата не забеляза как вратата се отвори и само след миг отново се затвори. Елинор остана отвън в коридора, с ръка на бравата дълбоко замислена. Тя бе дошла да види как е Тео и отдалеч чу шумния й, отчаян плач. Ала не беше подготвена за гледката, която се разкри пред очите й.

Нали самата тя бе посъветвала графа да последва инстинкта си и да реши проблема с Тео. Очевидно той бе послушал съвета й. Вероятно трябваше да влезе и да изтръгне дъщеря си от прегръдката му. Но усетът й подсказваше, че това ще е грешна стъпка. Все така замислена, Елинор се върна в дневната, за да изчака по-нататъшния развой на събитията.

Постепенно бурята в сърцето на Тео се успокои и тя започна отново да възприема действителността. Когато отново започна да прави опити да се освободи от желязната хватка на ръцете, които обхващаха тялото й, това вече не беше сляпа реакция на душевната й мъка.

Щом разбра, че тя се е върнала в действителността, Силвестър бързо разхлаби хватката си. Тео вдигна глава и погледна в сивите очи, които по изключение не гледаха нито иронично, нито студено, нито гневно.

— Какво стана? Какво правиш тук? — попита тя и шумно подсмръкна.

— Аз не правя абсолютно нищо — отговори той. — Ти седиш в скута ми и изглеждаш като олицетворение на победената Троя. А моята печалба е безнадеждно похабен жакет. — Показа й със съжалителна гримаса напоения със сълзи ревер на жакета си и извади от джоба кърпичка. — Стой мирно.

Тео послушно го остави да й избърше носа, тъй като беше твърде слисана, за да протестира. Приглади назад влажните си къдрици и шумно си пое въздух. Носът й беше запушен, гърлото й се усещаше разранено и дращеше, а тя самата се чувстваше слаба и безпомощна като новородено котенце.

Едновременно с това се чувстваше свободна и успокоена — сякаш сълзите бяха измили от тялото й коварна отрова. Отпусна глава на рамото на Силвестър и затвори очи, изчаквайки крайниците й отново да се напълнят със сила.

Силвестър кимна доволно. Поведението на Тео му даваше възможност да остане в стаята й, докато тя се сети, че трябва да стане от скута му.

Без да бърза, той очерта с един пръст линията на бузата й. Тя се премести и резултатът беше същият както преди. Той мушна ръце под нея и обхвана дупето й. Ръцете му останаха върху твърдата плът доста по-дълго, отколкото беше нужно.

— Ставай, момиче — промърмори той и с рязко движение я сложи да стъпи на пода. — Не ми е лесно да те отблъсна така грубо, циганко, но да седиш в скута ми само по бельо, тоест почти гола, е повече, отколкото мога да понеса.

Тео се погледна стреснато и едва сега осъзна колко неприлично е облечена. Осъзна и колко интимна е топлината, която ръцете му бяха оставили върху тялото й. Изчерви се от смущение, но веднага мина в атака.

— Аз не съм седнала по своя воля в скута ти — заяви тя, но гърлото й беше толкова сухо, че не беше в състояние да говори с обичайната си рязкост. — Не съм те канила да влизаш в стаята ми.

Нощният въздух бързо оглади горещата й кожа и тя се разтрепери. Това я накара отново да осъзнае оскъдното си облекло. Бързо направи няколко крачки назад в инстинктивен опит да увеличи разстоянието между себе си и Силвестър — сякаш това щеше да намали неловкостта на ситуацията. В следващия момент обаче изпищя, защото в стъпалото й отново се бе забило парче стъкло.

— Дявол да го вземе! Сега разбираш ли, че одеве се опитах да избегна точно това? — Силвестър скочи и я бутна с такава сила, че тя падна по гръб върху леглото и раненият й крак остана да виси във въздуха. — Не мърдай оттам, докато не събера стъклата!

Тео изгуби интерес да демонстрира възмутена добродетел. Това беше безсмислено начинание, на всичкото отгоре много закъсняло. Тя седна на леглото с кръстосани крака и огледа стъпалата си.

— Да не би да съм строшила някоя чаша?

— Да. — Силвестър, който лазеше на колене и събираше парчетата стъкло в шепа, вдигна глава. — Нима не помниш?

Тео поклати глава.

— Май съм си изгубила ума.

— Надявам се бързо да си го възвърнеш — отвърна той със суха усмивка и се изправи. — Така, мисля, че събрах всичко. — Сложи парчетата в един съд на скрина и потопи една кърпа в студената вода в легена за миене. — Дай да видя крака ти.

Тео протегна стъпало и се отпусна по гръб на леглото. Изобщо не беше сигурна, че е с ума си. Ако в главата й е останала частица разум, защо продължава да лежи тук само по бельо и да приема грижите на мъж, който я отвращава? Вероятно беше твърде изтощена, за да се гневи. Затвори подутите си от плач очи и въздъхна.

В следващата минута обаче усети хладна вода върху горещото си лице, студената кърпа нежно се плъзна по очите й.

— По-добре ли е така?

Тео отвори очи.

— Да… благодаря. — В сивите очи на Силвестър светна усмивка и Тео за първи път осъзна, че всъщност не се отвращава от него. Досега не го беше видяла в истинската светлина, а само през булото на гнева и тъгата.

— Трябва да вечеряш — рече Силвестър, след като избърса лицето й. — Ще сляза да ти поръчам нещо за ядене, а ти легни. Накрая ще си поговорим малко.

Тео се изтегли назад и се облегна на възглавниците, за да направи равносметка на случилото се. Имаше чувството, че са я прекарали през валяка за прането. Точно сега не беше в настроение за „малък разговор“ с лорд Стоунхеридж, още повече, че знаеше темата.

Гарафата с портвайн и здравата чаша на графа все още стояха на пода до стола. Тео си наля чаша порто и отпи голяма глътка. Нали всички казваха, че това питие има укрепващо действие. В нейната ситуация обаче то слезе направо в коленете й и тя побърза да седне на леглото.

Погледът й се устреми към портрета, който по някакъв начин бе станал причина за изблика й. Баща й се усмихваше загадъчно. Наследството щеше да се върне при нея… ако е готова да плати цената. Замислена, тя отново отпи глътка порто.

Елинор тъкмо излизаше от дневната, когато Силвестър слезе по стълбата.

— При Тео ли бяхте, Стоунхеридж? — попита внимателно майката.

Той спря на последното стъпало с ръка върху парапета.

— Да, мадам. Сега отивам при Фостър. Ще го помоля да приготви табла с вечеря за лейди Тео. Когато се прибра вкъщи, тя беше много гладна.

Елинор го оглеждаше замислено.

— Имате ли намерение сам да отнесете таблата?

— С ваше позволение, лейди Белмонт.

Погледите им се срещнаха.

— Май сте предвидили позволението ми, сър — отвърна сухо тя. — Надявам се, че жакетът ви не е напълно унищожен.

Силвестър проследи погледа й и попипа мокрите ревери на жакета си.

— Дори да е, то беше за добра цел, мадам.

Елинор кимна. Този мъж беше забележително упорит.

— Тогава предлагам да се възползвате от моментното си предимство — рече с лека усмивка тя. — Нашата Тео много бързо се възстановява от понесените удари.

— Защо ли не ме изненадва? — промърмори иронично графът, след като лейди Белмонт изчезна в дневната, и извика Фостър, който излезе от кухнята с обичайната си отмерена крачка.

— Лейди Тео има нужда от вечеря — уведоми го кратко лордът. — Пригответе, моля, една табла и я донесете в библиотеката. Аз лично ще я занеса.

По лицето на Фостър ясно личеше неодобрение. Спалнята на една лейди не беше подходящо място за един джентълмен, особено когато носи гарафа с алкохол.

— Не би ли могло някое от момичетата да занесе таблата милорд?

— Сигурен съм, че би могло — отвърна хапливо лордът, — но тази вечер ще я занеса аз.

— Много добре, сър. — Фостър се поклони сковано и се върна в кухнята.

Само след пет минути икономът се появи в библиотека с тежко натоварена табла, покрита с кърпа.

— Сложих и една чаша бордо, сър. От същото, което пихте на вечеря. Едно от любимите вина на лейди Тео.

Лицето му все още изразяваше неодобрение.

— Сигурен съм, че тя ще оцени високо жеста ви.

Силвестър грабна таблата от ръцете на иконома и забърза към стаята на Тео.

 

 

— За бога, никога ли не правиш, каквото ти казват? — извика разярено той, щом влезе в стаята й. — Казах ти да си легнеш! Какво правиш там?

— Пия порто — отговори замечтано Тео. — Знам, че действа укрепващо.

— И какво? Укрепнала ли се чувстваш? — попита той с високо вдигнати вежди и сложи таблата върху тоалетната масичка. Вече се бе стъмнило, затова запали свещите от две страни на масата.

— Не съм съвсем сигурна, че съм укрепнала, обаче ми вие свят.

Силвестър въздъхна. Ако продължава така, няма да е в подходящо състояние да го изслуша и да му отговори разумно. Спомни си предупреждението на лейди Белмонт, че Тео се възстановява бързо от понесените удари, и неволно се усмихна. Утре сутринта тя пак щеше да се държи с него неучтиво и нахално.

— Веднага в леглото! — заповяда енергично той.

— Още е рано за лягане. — Тео стана и със смръщено чело и провери може ли да пази равновесие. След малко кимна волно. — Искам да знаеш, че не се напивам толкова лесно.

Въпреки това не си съвсем трезва, малката ми, каза Силвестър. Колкото по-скоро се нахрани, толкова по-добре.

— Ще ти е по-приятно да вечеряш в леглото — каза той, вдигна я на ръце, сложи я в леглото и я зави до кръста. Лекотата, с която му се удаде тази маневра, му се стори достатъчно доказателство за моментната й слабост. Нареди няколко възглавници пред таблата на леглото и я натисна да се облегне.

— А сега си изяж вечерята, братовчедке.

Тео примигна и бегло се запита дали е разумно да протестира само заради самия протест. Силвестър сложи таблата на коленете й, тя вдъхна дълбоко сладкия аромат на ястията и стигна до заключението, че съпротивата е безсмислена.

— Според мен обаче не бива да пиеш бордо — каза Силвестър, когато откри таблата.

— Не! — Тео хвана китката му, когато понечи да вдигне чашата. — Не мога да ям без вино… а и това е „Сент Йостаф“ от осемдесет и девета.

— Май си права. — Силвестър й върна чашата. По-добре да не се кара сега с нея.

Тео провери какво й бяха приготвили. Купичка гъбена супа, студени пилешки гърди, тортичка с пудинг.

— Вие вечеряхте друго — заяви сърдито тя. — Сигурна съм, че помирисах печено прасенце.

— Но ти предпочете да не седнеш с нас на масата — напомни й спокойно той. — На твое място бих бил благодарен за всичко, което ми поднесат. — Той си придърпа стола, седна на обратно и скръсти ръце върху облегалката.

Тео напрегнато затърси хаплив отговор, но бързо стигна до заключението, че не знае какво да каже. По-добре да си изяде супата.

Портвайнът забавя умствената дейност, каза си ядно Силвестър и напълни чашата, която Тео беше оставила на пода. Реши да я изчака да се нахрани и тогава да започне планирания разговор. Отпи глътка порто и я загледа как яде.

Последствията от бурния изблик на чувства изчезнаха почти напълно под въздействието на хубавата вечеря. Очите й вече не бяха подпухнали, зачервеният нос възвърна обичайния си цвят. Меката светлина на свещите придаде на черната й коса нормалния блясък, а тенът й изгуби бледнината на изтощението и доби красивата си розовина.

Ризата разкриваше ръцете и шията й и гладката, кафеникава кожа блестеше като копринено кадифе. Силвестър впи поглед в дантеления ръб, който следваше закръглеността на гърдите и подчертаваше дълбоката бразда помежду им, и усети как слабините му запулсираха. Спомни си как усещаше тялото й в скута си и несъзнателно чувствените движенията на дупето й под тънката материя на бельото.

Подобни похотливи мисли не бяха от полза за рационалната атака, която възнамеряваше да проведе. Затова побърза да ги прогони и попита рязко:

— Ще се опиташ ли да ми обясниш с прости думи, братовчедке, какво толкова отблъскващо намираш у мен?

Въпросът изненада Тео дотолкова, че тя се задави с пилешкото. Силвестър я потупа енергично по гърба и продължи:

— Външността ми ли те отвращава? Ако е така, съжалявам, но не мога да сторя много, за да я променя. Или начинът, по който се държа с теб? Тук трябва да кажа, че той е породен от твоето отношение към мен, скъпа братовчедке, и ако искаш да се промени, ще се наложи и ти да промениш държанието си към мен. Или пък е нещо съвсем друго?

Тео замислено отпи глътка вино. Лекото замайване се бе разсеяло от вечерята и главата й отново беше ясна. Само дето се чувстваше доста изтощена. Графът я гледаше с вдигнати вежди и чакаше тя да отговори на въпрос, на който нямаше разумен отговор.

Не беше външността му… в никакъв случай. Ако беше съвсем честна пред себе си, щеше да си признае, че той е наистина забележителен мъж — най-красивият, когото беше срещала някога… без да изключва Едуард, когото беше обичала с години, ако си позволеше да си припомни усещането на тялото му, вкуса на устните му, аромата на кожата му…

Не! Не биваше да допуска тези спомени. Те само й пречеха да разсъждава разумно.

Поведението му спрямо нея беше дяволски неприятно — арогантно, властно, неучтиво. Но и тя се държеше по същия начин и ако беше честна, щеше да признае вината си. Спрямо майка й и сестрите й той се държеше по съвсем друг начин и това показваше, че лошото му отношение е специално към нея.

— Трудно ли ти е да отговориш, братовчедке? — попита Силвестър с добре познатия й ироничен тон и бузите й пламнаха.

— Ни най-малко — отвърна тя и бутна таблата настрана. — Ти си Гълбрайт.

Графът въздъхна театрално.

— Не си измивай ръцете с тази стара история, Тео. Аз също бях възпитан да се държа враждебно към Белмонтови, днес съм убеден, че това е глупаво и излишно.

Тео стисна устни.

— Аз съм на друго мнение.

Силвестър едва успя да се удържи да не избухне. Вдигна едната си ръка и започна да изброява на пръсти:

— Аз не съм отговорен за прастарата кавга и никой не може да ме държи отговорен, че съм Гълбрайт. Не съм отговорен за смъртта на баща ти, братовчедке, и трето, и най-важно, не аз съм измислил реда на наследяването.

Всичко това беше съвсем правилно, но някакъв упорит демон в сърцето й отказваше да се предаде толкова лесно.

— Може би всичко това е вярно, но аз не мога да те понасям — изсъска остро тя, опитвайки се да пренебрегне тихото гласче в главата си, което я питаше откъде е толкова сигурна, след като не му е дала шанс.

— Разбирам. — Лицето на графа изведнъж се затвори. — Тогава нямам какво повече да ти кажа. — Той сложи брадичка върху скръстените си ръце и очите му изведнъж станаха толкова студени, каквито Тео никога не ги беше виждала. — Освен едно. Би трябвало да ти е ясно, че оттук нататък нямаш никакво право на глас, що се отнася до управлението на имота.

Тео изохка смаяно, но той пренебрегна реакцията й и продължи със същия трезв, напълно лишен от емоции тон:

— Ще наредя на Бюмон да се обръща по всички въпроси към мен. А ако откаже да се подчини, ще назнача друг управител.

Той се изправи и могъщата му фигура изпълни малката й моминска стая.

— Ще престанеш да се месиш в живота на моите арендатори, братовчедке. Те служат само на един господар — граф Стоунхеридж. Ще им го обясня ясно и твоето влияние ще спре веднъж завинаги. В случай, че се опиташ да заобиколиш нарежданията ми, ще ти забраня да стъпваш на моя земя. Ясен ли съм?

Тео имаше чувството, че е получила удар в корема. Тя го мразеше, защото знаеше, че е прав, но мразеше и себе си, защото досега не можеше да си представи, че наистина ще се стигне дотам. Незнайно защо беше вярвала, че дори да отиде да живее във вдовишката къща, ще продължи да дърпа конците и ще управлява имението, а графът ще остане само номинален господар.

Тео разтърси глава и навлажни пресъхналите си устни.

— Не говориш сериозно… ти не знаеш нищо за хората, за земята.

— Ще се науча, братовчедке. А след като ти отказа да ми помогнеш, ще се наложи да се справя без твоята помощ. — Той й кимна студено и се запъти към вратата. — Лека нощ.

Тео продължи да седи като замаяна, неспособна да проумее какво се бе случило. Шумът от стъпките му постепенно заглъхна по коридора. Преследването беше свършило. Силвестър Гълбрайт щеше да я остави на мира. Нали това беше искала? Нали за това се беше борила?

Щяха да се преместят във вдовишката къща и да поддържат само бегли контакти с новия господар на имота. Нито тя, нито сестрите й щяха да получат зестра. Гълбрайт не беше длъжен да ги подпомага финансово, не и ако нямаше по-тясна връзка между семействата. Емили беше вече сгодена, а Клари щеше да чака своя романтичен рицар, който със сигурност няма да се притеснява за някаква си зестра. Рози беше твърде млада и не се интересуваше от тези неща. А що се отнася до самата нея…

Тео гневно изтри сълзите, които напираха в очите й. Не искаше съпруг, но искаше имението! Ако прояви готовност да помогне на Гълбрайт да опознае земята и хората, дали той ще отмени решението си?

Не! Проклета да е, ако отстъпи на един Гълбрайт! Той я шантажираше!

Тео отметна завивката и стана от леглото. Остави празната табла на тоалетната масичка и се опита да поразтреби стаята. Свали бельото, облече нощница и отново се мушна под завивката. Лежеше с широко отворени очи в мрака, вслушваше се в добре познатото скърцане на старата къща и чакаше всичките й обитатели да се оттеглят за нощна почивка. От дванайсет години знаеше, че няма право да остане в старата господарска къща, но съвсем друго беше да разбере, че това е окончателно и не подлежи на промяна.

Въпреки изтощението си не можеше да заспи. Мяташе се от едната страна на другата, докато чаршафите се увиха около тялото й като въжета, а възглавницата стана като нагорещен камък. Тео изруга полугласно, захвърли завивката и се опита да лежи неподвижно. Надяваше се хладният нощен въздух, който влизаше през отворения прозорец, да й помогне да се отпусне.

 

 

Долу в библиотеката граф Стоунхеридж стоеше до прозореца и се взираше към зелената морава, потопена в сребърна, лунна светлина. Той бе изгубил. Беше победен от една упорита, своенравна, разглезена, недодялана млада циганка, която от инат отказваше да пренебрегне слепите си предразсъдъци и да разбере какво е добро за нея… и за всички.

Той бе реагирал на резкия й отказ с гняв и разочарование и се бе погрижил тя да страда, докато станат известни истинските условия на завещанието. Но по някаква неизвестна причина мисълта за отчаянието й не му донесе задоволството, на което се надяваше.

Той бе получил шанса си и бе претърпял провал. В гърлото му се надигна горчивина. Какво перфектно отмъщение беше замислил старият граф! Прекрасно, и то трикратно отмъщение — първо, унижението от принудата да ухажва една безсрамна и изпълнена с пренебрежение дива котка, която никога няма да стане почтена съпруга; второ още по-ужасното унижение да получи отказ и, трето, перспективата да води живот на беден аристократ, наследил огромен имот, но не и средствата да го управлява.

Какъв друг начин на живот оставаше за един войник, изпаднал в немилост преди края на войната? Обществото няма да обърне внимание на слуховете за честта му, ако засягаха богат граф, притежаващ великолепно имение. Но картинката, която той щеше да предложи, щеше да бъде съвсем друга.

Силвестър уморено прокара ръка по челото си, но изведнъж примигна учудено и се взря през прозореца. Бяла фигура изтича по моравата към розовата градина — една несравнима фея, обляна от лунна светлина, с гарвановочерна грива, разпиляна по гърба, и енергични, широки крачки.

Какво, за бога, правеше тя по това време навън? Силвестър хвърли поглед към часовника. Два сутринта. Той отвори прозореца, преметна се през перваза и скочи в меката пръст на цветната леха под него. Прекоси с бърза крачка моравата и влезе в ухаещата розова градина. Стъпките му отекваха шумно по павираната алея под арката.

Тео чу стъпките му и се обърна. При рязкото движение косата й я обгърна като черен облак. Тя вдигна ръка към гърлото си и сърцето й заби ускорено.

— Какво, по дяволите, правиш навън в този късен час? — попита задъхано той, когато я настигна.

В очите й, които сияеха виолетови в мрака, все още трепкаше страх и той сложи ръце на раменете й с жест, който изразяваше и опит да я успокои, и отчаяние.

— А ти какво правиш тук? — изсъска тя и блъсна ръцете му. — Знаеш ли как ме уплаши!

— Така трябва — отговори овладяно той. — Да излизаш посред нощ в градината.

— Тук няма нищо, от което трябва да се страхувам, освен от теб — отвърна злобно тя, когато пулсът й се успокои. — Тук всички ме познават. Никой не би ми сторил зло.

— Може и да си права, но въпреки това постъпваш лекомислено. — Той отново улови раменете й. — Къде отиваш?

— Какво те е грижа? — попита разгорещено тя. — Засега не си ми забранил да се разхождам в градината… или съм пропуснала някоя подробност?

— Знаеш ли, никога досега не съм изпитвал желание да приложа насилие спрямо жена — изрече Силвестър с измамна мекота, — но ти, братовчедке, си много специален случай.

Тео се отдръпна и ръцете му паднаха от раменете й. По-добре да стои далече от него. Уви се в тънкия си халат и се опита да изглежда напълно спокойна, въпреки че сърцето й отново ускори ритъма си. После пое дълбоко въздух и изрече нещо, което всъщност никога не биваше да казва. Във всеки случай се бе заклела да не го казва.

— Готова съм да ти помагам да управляваш имота… ако все още искаш.

— Какво признание… — промърмори Силвестър и направи крачка напред. Тео бързо направи крачка назад. — Само че не съм сигурен дали все още го искам.

Лицето й показваше непозната досега откритост, в очите й изведнъж се бе появило нещо ранимо… последствие от експлозивните емоции, шока и изненадите на вечерта. „Използвай слабостта й. Все още има последна възможна тактика.“

С бързо движение той посегна към нея и я привлече към себе си. Уви я в халата и прилепи ръцете й към тялото, преди тя да се осъзнае и да започне да се съпротивлява.

— Искам това тук!

С тези думи завладя устните й в дива целувка, която нямаше нищо общо с нежно прелъстяване, а приличаше по-скоро на пистолетен изстрел. Тео реагира със същата необуздана страст. Не знаеше дали го прави от гняв или от желание, но не я беше грижа. Силвестър я притискаше до гърдите си с такава сила, че тя усещаше копчетата на жакета му през тънкия халат и нощницата. Много бързо усети и твърдите му слабини, които се опираха в корема й, и инстинктът я накара да се сгуши в него и да отърка тялото си в неговото. От гърлото й се изтръгна тих стон на възбуда.

Ръцете му се плъзнаха към дупето й и силно го притиснаха към долната част на тялото му. Тя изви гръб и гърдите й, закопняха болезнено за милувките, които помнеше от плажа. Главата й падна безсилно назад. Целувката продължи вечно.

Сребърна лунна светлина се промуши между здраво затворените розови пъпки, които се виеха по арката над главите им, и освети лицето на Тео. Когато Силвестър най-сетне вдигна глава, дъхът му идваше тежко, а слабините му тежаха като олово. Тя отвори очи и в тъмните дълбини на погледа й блесна дива чувственост. Погледна в очите му и прочете в тях същото послание.

— Не искам помощта ти, братовчедке — заговори бавно той. — Искам партньорството ти.

Наведе глава, за да я целуне отново, ръцете му се плъзнаха под халата, вдигнаха нощницата й, разголиха бедрата и започнаха да милват голата й кожа. Ласката беше толкова интимна, че Тео се разтрепери с цялото си тяло. Пръстите му се придвижиха към дупето й и тя изохка шокирано, когато ръката му се промуши между бедрата й и започна да милва най-интимната част от тялото й. Докосването отвори портите на насладата, за чието съществуване дори не беше подозирала.

— Партньорство — повтори той плътно до устните й. — В това тук и във всичко друго, Тео. Съюзи се с мен, омъжи се за мен и аз ти обещавам да те отведа в свят, за който не си вярвала, че съществува.

Пръстите му разделиха гънките й, отвориха ги и се плъзнаха в нея. В следващия миг тя чу вик на екстаз и с ужас и блаженство едновременно осъзна, че го е издала самата тя.

Силвестър я държа здраво, докато крайниците й отново се напълниха със сили и дъхът й се успокой. Той плъзна пръст по устните й и тя усети собствения си вкус, полепнал по кожата му. Усмихнат, той вдигна брадичката й към лицето си.

— Готова ли си за нови преговори, братовчедке?

Тео кимна замаяно. В този недействителен свят, изпълнен с аромат на рози и сребърна лунна светлина, тя вече не знаеше коя е и какво желае. Болезнените преживявания и отчаянието, изпитано през деня, избледняха в мъглата на изтощението и решението дойде от само себе си, решение, което сега изглеждаше неизбежно.

— Партньорство? — Гласът на Силвестър беше тих и настойчив, очите му бяха замъглени от страст, пръстът му се плъзгаше чувствено по устните й.

Да, тя можеше да бъде партньорка на този мъж. Двамата си приличаха в много отношения. Може би точно заради това се беше съпротивлявала досега. Може би точно това й вдъхваше страх. Той беше толкова силен…

— Партньорство — отговори тя с треперещ глас.

Триумф и сладко облекчение заляха Силвестър. В последната минута бе успял да превърне поражението в победа.

— Прекрасно — отвърна той със спокойно задоволство.

Отново привлече Тео в обятията си и я целуна, този път с нежност, която я смая и изпълни с блаженство, по-силно дори от дивата му страст преди малко.

В следващия миг той я пусна, отдели се нежно от нея и я уви в наметката й.

— Крайно време е да си легнеш, Тео. Утре сутринта ще говорим с майка ти.

Тя му позволи да я върне вкъщи и да я придружи до стаята й. Той й свали халата, настани я в леглото и грижливо я зави до брадичката, сякаш беше малката Рози.

— Спи сега — пошепна нежно той и я целуна по челото.

И тя се подчини.