Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58гласа)

Информация

Сканиране
ivivania(2011)
Начална корекция
Dani(2014)
Допълнителна корекция
МаяК(2015)
форматиране
hrUssI(2015)

Издание:

Джейн Фийдър. Избраницата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2011

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-076-9

История

  1. —Добавяне

27.

— Виждаш ли, Едуард, този път няма никаква опасност — нито за теб, нито за мен. — Тео се облегна назад в полумрака на люлеещата се карета, докато пътуваха към вечерния прием на семейство Ванбруг.

Едуард поклати глава.

— Ти предлагаш да отведеш Джерард в лабиринта на Хамптън Корт и с изваден пистолет да го принудиш да говори за Вимиера, а аз да стоя зад живия плет и да подслушвам, за да има свидетел, ако каже нещо важно. Тео, ти си полудяла!

— Ще видиш, че ще подейства — отвърна упорито тя. — Той е бил във Вимиера и той стои зад покушенията срещу Силвестър. Трябва само да узнаем какво точно се е случило. Тогава ще кажем на Силвестър какво сме открили и той ще постъпи, както смята за правилно. Ако информацията е достатъчна за възобновяване на процеса пред военния съд, той ще има възможност да изчисти името си веднъж завинаги.

— Но защо Стоунхеридж сам не е измислил този брилянтен план, ако знае, че Нийл Джерард е човекът, който иска да го убие? — попита Едуард с неприкрит сарказъм.

— Откъде да знам! — изсъска Тео, без ни най-малко да се разколебае. — Няма как да знам, защото той нищо не ми казва. Но планът ми е добър. Трябва само да имаме неутрален свидетел.

Едуард въздъхна.

— Играеш си с огъня, Тео. Впускаш се в рисковано приключение, без да помислиш. Точно както отиде на Док стрийт сама. Да знаеш, че ако този път Стоунхеридж реши да те прати обратно в дома на майка ти, няма да му се разсърдя — заключи гневно той.

— Мили боже, в последно време си непоносимо добродетелен! — Тео се наведе и сложи ръка на коляното му. — Планът ми е много прост. Джерард иска да се разходим в Хамптън Корт, а това е идеалното място за мен. Ти ще чакаш на Кързън стрийт и ще ни последваш. Джерард изобщо няма да погледне дали някой върви след него. А в Хамптън Корт винаги е блъсканица. Желанието ми да видя лабиринта ще прозвучи съвсем естествено. Напълно изключено е да ми стори нещо на такова място, освен това нали ще имам пистолет!

— Защо мислиш, че той няма да е въоръжен?

Тео разбра, че съпротивата на приятеля й постепенно отслабва.

— Защо му е да носи оръжие? Впрочем аз не вярвам, че е много умен.

— Какво те кара да мислиш така? — попита мрачно Едуард.

— Ако беше, отдавна да е премахнал Силвестър. Изглежда ми ужасно несръчен.

Едуард не знаеше какво би могъл да възрази. Въпреки това се чувстваше задължен да обясни на Тео, че тъкмо несръчните и глупавите могат да станат крайно опасни. По-опасни от хитреците, защото често са непредвидими.

— Да, така е, но за нас не съществува ни най-малка опасност — отвърна нетърпеливо тя. — И как би могло, при тези обстоятелства?

Каретата стигна до дома на семейство Ванбруг и Едуард се възползва от тази възможност, за да отложи окончателния си отговор.

— Ще ти съобщя решението си в края на вечерта — каза той, скочи на паважа и протегна ръка да й помогне. — Но ако отново започнеш да ме убеждаваш, преди да седнем в каретата на път за вкъщи, ще отхвърля идеята ти веднъж завинаги. Разбрахме ли се?

— Да, Едуард — отговори кротко Тео и сложи ръка на лакътя му, питайки се защо мъжете отдават толкова голямо значение на подробностите.

Лакеи стояха пред къщата и направляваха пристигащите от всички посоки карети. На стълбището беше разпънат червен килим, който водеше към широко отворена и ярко осветена входна врата.

— Ох! — промърмори Тео. — Как мразя тези приеми…

Едуард обаче не я чу, защото се опитваше да привлече вниманието на едър джентълмен във военноморска униформа, който вървеше на няколко метра от тях в безкрайната редица от гости.

— Кой е този? — попита любопитно Тео и се надигна на пръсти.

— Сигурен съм, че е Хюго Латимър — отговори Едуард. — Беше старши лейтенант на кораба, с който пристигнах от Испания. Без неговата помощ щях да съм мъртъв. Той ми предостави кабината си и се премести при кадетите. Изключително добър човек. Винаги ме ободряваше, когато изпадах в мрачни мисли. А слугата му Самюел се грижеше за мен, сякаш бях бебе.

— Значи непременно трябва да му благодаря. — Тео сложи ръце като фуния пред устата си и извика: — Лейтенант Латимър, сър?

Едрият млад мъж се обърна и плъзна търсещ поглед по слисаното човешко множество. Като разбра какво внимание е предизвикала, Тео се изчерви, но въпреки това вдигна ръка и му помаха.

— Тео! Как можа — пошепна ядосано Едуард, но морският офицер вече се бе отделил от опашката и ги изчака да стигнат до него.

— Феърфакс — поздрави сърдечно той и протегна ръка на Едуард. — Много се радвам да те видя жив и здрав.

— О, аз наистина съм добре, Латимър. Позволи ми да ти представя графиня Стоунхеридж. Тео, това е лейтенант… о, най-смирено моля за извинение, това е капитан Латимър. В първия момент не забелязах еполетите, Хюго. Приеми най-сърдечните ми благопожелания.

— Моля за прошка, че ви повиках така нахално. — Тео бързо овладя смущението си. — Но се заразих от въодушевлението на Едуард и забравих добрите маниери. Той ми разказа колко добре сте се отнесли към него и понеже е най-добрият ми приятел, поисках веднага да се запозная с вас и да ви благодаря.

— Най-добрият ви приятел? — попита приятен, леко дрезгав и малко провлечен глас. — Феърфакс наистина е щастливец.

— О, аз си имам съпруг — обясни весело Тео. — Но с Едуард сме истински приятели, сър. Надявам се, разбирате какво искам да кажа.

— Да, мисля, че разбирам. — Латимър отправи смаян поглед към Едуард.

— Ние с Тео се познаваме още от най-ранно детство, Хюго — обясни с усмивка той.

— Аха. Това обяснява нещата — засмя се капитанът. — Отскоро ли сте в Лондон, мадам?

— По-скоро имам чувството, че съм тук от цяла вечност — въздъхна Тео, която го намираше много симпатичен. Не само защото беше помогнал на Едуард да оздравее, а и защото виждаше веселите искри в очите му, и защото той се смееше непринудено и весело. Сигурно е около двайсет и петгодишен, помисли си тя, малко по-възрастен от Едуард.

— Скучно ви е, нали?

— Точно така, сър. — Тео се засмя и тримата най-сетне влязоха, за да поздравят лейди Ванбруг.

Тя се надяваше да прекара още малко време със спасителя на Едуард, надяваше се дори той да я покани на танц, но за нейно разочарование Хюго Латимър изчезна почти веднага щом влязоха в балната зала. Тя го видя още веднъж или два пъти в навалицата — обикновено стоеше сам до стената с чаша в ръка, но изражението му бе изгубило ведрата непринуденост, която я беше привлякла веднага. Сега капитанът изглеждаше недоволен, а зелените очи бяха станали тъмни и загадъчни.

Тео имаше намерение да отиде при него и да го заговори, но той сякаш беше издигнал около себе си невидима стена.

— Капитан Латимър май не се забавлява много — каза тя на Едуард, след като се срещнаха с майка й и сестрите й и отидоха да вечерят.

— Не съм виждал морски офицер да е доволен, докато очаква нова заповед — обясни Едуард. — Докато са на сушата, им дават само половината заплата, освен това прекарват дните си в чакане в Адмиралтейството.

— Така ли? — Тео не звучеше особено убедено.

— Латимър пие доста — добави неохотно Едуард. — Когато е в морето, не близва и капчица, но щом се върне на сушата, не може да се удържа. Слязохме заедно на брега в Саутхемптън. Нещо го потиска. Той го нарича дяволът на стената.

— О! — прошепна съчувствено Тео. — Покани го да седне при нас, Едуард.

— Според мен това не е редно, Тео — намеси се Елинор и хвърли бърз поглед към по-големите си дъщери. — Ако джентълменът не е общителен и предпочита да е сам, трябва да уважаваме чувствата му.

Майка й искаше да каже, че не желае пияни гости на масата си. Затова Тео предпочете да си замълчи.

Срещнаха Хюго Латимър отново едва когато си тръгнаха. Дъхът му миришеше на коняк, а очите му изглеждаха малко мътни, но се владееше безупречно. Той разказа на Едуард, че най-сетне е получил нова заповед: ще командва фрегата от Портсмут. Още утре рано щял да тръгне към пристанището, за да провери как е въоръжен корабът, затова днес щял да се сбогува с Лондон, и то за дълго време, както се надявал.

Латимър се сбогува с графиня Стоунхеридж със същата весела непринуденост, както в началото на вечерта, отклони поканата да се качи в каретата им и тръгна сам в нощта.

— Моля ви, Едуард, придружете Тео до вкъщи — каза Елинор, когато се настани в собствената си карета.

— Не е нужно — заяви Тео. — Аз си имам кочияш. Том ще ме откара без проблеми. Сигурна съм, че Едуард предпочита да придружи Емили. Във вашата карета има място и за него. Трябва само да се посместите малко.

Елинор изгледа скептично дъщеря си, но понеже никой не повдигна възражения, бе принудена да се съгласи.

— Нека Едуард да ме отведе до каретата ми — добави бързо Тео. Не бе забравила, че той й дължи отговор.

Едуард й помогна да се настани в екипажа с герба на Стоунхеридж на вратичката.

— Е? — Когато той не реагира веднага, тя заяви раздразнено: — Ако не дойдеш с мен, ще отида сама.

— А аз ще кажа на Стоунхеридж какво си намислила да правиш — отсече той.

— Наистина ли смяташ, че ще ти повярвам?

Едуард въздъхна. Естествено, че няма да издаде Тео, дори на мъжа й.

— Е, добре — кимна той с очевидна неохота. — Утре сутринта ще дойда на Кързън стрийт.

— Ти си ангел! Знаех си, че не си се променил чак толкова. — Тео го целуна бързо по бузата и се настани на седалката. Едуард затвори вратичката и кочияшът потегли.

 

 

Докато съпругата му ковеше планове и се забавляваше на приема у Ванбруг, граф Стоунхеридж седеше в Уайтс и играеше фараон на една маса с Нийл Джерард. Келнерите носеха бутилки с бургундско, крупиетата обявяваха печелившите на масите за хазарт, гласовете наоколо се повишаваха или понижаваха в различни стадии на пиянството, докато нощта бавно отминаваше и утрото наближаваше.

Нийл играеше доста рисковано, но и неговата чаша като чашата на графа почти винаги беше пълна.

Графът тъкмо разказваше на стария си приятел за затвора в Тулуза. Планът му беше прост, но той познаваше Нийл Джерард и гарантираше за успеха му. Нийл не притежаваше нито силен характер, нито силна воля и още отсега трепереше от панически страх. Силвестър смяташе да го тормози, докато рухне психически. Ще го притисне до стената и ще му задава въпроси, докато му изтръгне истината.

Силвестър разказваше за своите преживявания в затвора подчертано безгрижно, както изискваха правилата за общуване в чисто мъжка компания, и всички останаха с впечатление, че двамата със стария си приятел си приказват за нещо безобидно. От време на време графът се питаше на глас какво ли може да се е случило, преди да се е предал на врага, но говореше толкова приглушено, че само Нийл Джерард го чуваше. В същото време за събеседника му беше ясно, че Силвестър не би се поколебал да разисква темата и пред цялата общественост.

Веднъж или два пъти към тях се отправиха любопитни погледи, някой задаваше заинтересовани въпроси и Силвестър винаги съумяваше да въвлече любопитния в разговора и да го убеди, че не си разказват тайни.

Постепенно Джерард проумя, че това не е същият човек, който бе застанал пред военния съд — смутен и дълбоко унизен от неизреченото обвинение, срещу което не беше в състояние да се защитава. Изведнъж Джерард се почувства като подгонен дивеч. Добре, че си спомни за плана си и успя да предотврати надигането на сляпата паника, която правеше всяка разумна мисъл невъзможна.

След като спечели няколкостотин гвинеи, Силвестър стана от масата.

— Следващия път ще се справиш по-добре, Джерард. — В гласа му имаше съчувствие и той леко посочи с глава купчината дългови разписки пред банката.

— До края на нощта ще взема завоя — опита се да се засмее Нийл. — Имам още много време.

— Правилно — отбеляза с лека усмивка Силвестър. — Някои хора наистина имат време, но аз бързам.

Нийл си представи лейди Стоунхеридж пред рибарската кръчма, бликаща от темперамент и чувственост, и изведнъж изпита дива завист. Тази сутрин жената на приятеля му го бе поканила в каретата си и той можа да я види отблизо: засмяна, с блестящи бели зъби, святкащи очи и изкусително червени устни. Такава щеше да изглежда и утре, когато отидат в Хамптън Корт.

— Нали разбираш, бракът е сериозна причина да се прибираш рано — обясни Силвестър.

— Ами да, Стоунхеридж е още младоженец! — извика някой от другия край на залата. — От мен да знаете, млади приятелю, това състояние няма да трае дълго.

— Никога не противореча на хората с опит — отвърна Силвестър с ироничен поклон. — Въпреки това смятам да се сбогувам. Желая ви лека нощ, джентълмени.

Той си отиде и Нийл Джерард продължи да играе карти с въздишка на облекчение. Най-сетне можеше да се концентрира.

— Съжалявам, Джерард, забравих нещо. — Силвестър застана отново до масата му и се усмихна широко. Светлините на полилея падаха върху лицето му, огряваха белега на челото и дълбоките сиви очи. Като видя усмивката му, Нийл потрепери. — Сега си спомних, че твоят сержант се казваше Джъд О’Фланъри. Прав ли съм?

Нийл усети как кръвта се отдръпна от горната част на тялото му и се събра в краката, които натежаха като олово. Помещението се завъртя около него и пред очите му затанцуваха черни петна. Ако Гълбрайт намери О’Фланъри, ще плати, каквото му поиска изнудвачът, за да изчисти окончателно името си. Силвестър беше достатъчно богат, за да плати наведнъж сума, която ще задоволи алчния му сержант. А Джъд няма да се поколебае да се възползва от този шанс.

— Ти може да си забравил, но аз съм сигурен, че така се казваше — продължи все така усмихнат Силвестър. — Боя се обаче, че няма да ми е лесно да го намеря. Предполагам, че се е устроил някъде в Ийст Енд, как мислиш?

Нийл поклати глава. Даже да успее да отговори с подобаващо безгрижие, реакцията му го беше издала.

— Може би. Наистина не знам. Той беше отвратителен тип. Сигурно са го пребили някъде по доковете. А може и да гние в някой кораб за Новия свят.

— Вероятно си прав — кимна небрежно Силвестър, махна му и се отдалечи.

Паниката обгърна Джерард в кървавочервена мъгла. Не можеше да чака. Нямаше време да обработи графинята. Утре сутринта ще я качи в двуколката си и ще я отвлече. Без да се бави, той блъсна стола си и стана.

— Моля да ме извините, господа, но се сетих, че имам и друга уговорка. Имате дълговите ми записки, нали, Белтън?

Лорд Белтън изръмжа нещо неразбрано, събра разписките му и ги скри във вътрешния джоб на жакета си.

Нийл Джерард излезе бързо от Уайтс. Оставаше му малко време, а трябваше да свърши много неща.

Силвестър тръгна към къщи пеша, извънредно доволен от протичането на вечерта. Джерард много скоро ще си изпусне нервите. Приличаше му на презряла слива — едно убождане на подходящо място и ще се пръсне.

Заплахата с насилие ще свърши работа. Нийл е жалък страхливец. Силвестър си спомни как в коридорите на Уестминстър скул приятелят му плачеше, хленчете и се свиваше, молейки да го оставят на мира, докато ухилените побойници настъпваха и обкръжаваха перфектната жертва на терора им.

Нийл ще направи всичко, за да избегне болката. Но Силвестър имаше нужда от свидетели, а не можеше да си представи как ще заплаши Джерард с насилия в присъствието на обективни слушатели, които после да свидетелстват в негова полза пред Главната квартира.

Значи трябваше да внимава със заплахите. Да дозира добре натиска, за да предизвика рухване, и да изчака щастливо стечение на обстоятелствата, за да си осигури свидетел.

Когато се качи на втория етаж, Силвестър видя, че под вратата на Тео се процежда светлина. Бракът наистина беше сериозна причина да остави картите в този ранен час. Усмихнат, той отвори вратата към спалнята й.