Джейн Фийдър
Избраницата (27)

26.

Силвестър се събуди точно когато жена му си хапваше хлебче с шунка в дома на майка си. Известно време лежа неподвижно, наслаждавайки се на липсата на болка. Споменът за непоносимото мъчение беше съвсем пресен и правеше моментното му добро състояние още по-скъпоценно.

— Милорд? — Хенри беше забелязал лекото движеше зад завесите и побърза да се обади. В гласа му звучеше страх.

— Добро утро, Хенри? Колко е часът?

— Малко след девет, сър.

— Мили боже! — Мислите на Силвестър се устремиха към Тео. Видя я да се навежда загрижено над него, видя в тъмносините очи да блести искрено съчувствие… и нещо друго, много по-съкровено. Нещо, което го успокои и го накара да забрави протестите и недоволството от присъствието й до леглото му. Все още усещаше хладната й, мека ръка върху челото си.

Не, това сигурно е било сън! Той седна и се огледа объркано.

— Прав ли съм да мисля, че лейди Стоунхеридж е била тук?

— Прав сте, милорд. Тя наистина беше тук.

— И защо, по дяволите, й позволихте да влезе?

Хенри се покашля смутено.

— Не съм я пуснал аз, сър. Влезе през прозореца?

— Какво? — Да, Тео наистина беше казала, че е влетяла през прозореца, но в тогавашното му състояние това не го развълнува особено много.

Той скочи от леглото, отиде до прозореца и отвори двете крила. Под него шумеше големият град, събуждащ се за новия ден. Силвестър излезе на балкона, погледна към прозореца на Тео, после надолу към улицата. Представи си как се е прехвърлила през парапета и целият настръхна.

Неговата жена беше непоправима. Не се поддаваше на добри думи, нито на поучения, не слушаше никого.

Студеният вятър развя нощницата му и той побърза да се върне в спалнята.

— Банята ми, Хенри.

— Веднага, милорд. И закуска. — Хенри хукна към вратата, но спря и се обърна бързо. — О, милейди ме помоли да ви дам това веднага щом се събудите. — Той подаде на господаря си сгънат лист.

— Благодаря. — Какво пак бе намислила Тео? Силвестър прокара пръст по наболата си брада и направи гримаса. — Побързайте с горещата вода, Хенри.

Камериерът му изчезна и Силвестър отвори писмото на жена си. Енергичният почерк на Тео не можеше да бъде сбъркан с никой друг.

„Любими мой,

Хенри ме увери, че щом се събудиш, ще си отново добре, иначе нямаше да изляза от къщи. Отивам на Брок стрийт, ако пожелаеш да ме последваш. Майка ти още спи, значи през следващите един-два часа няма да има нужда от мен.“

С любов: Тео

Две големи, бурни целувки следваха подписа. Силвестър сгъна листа и го прибра в чекмеджето на писалището. На устните му играеше нежна усмивка. Тео никога не го беше наричала „любими мой“. Тонът на писмото й беше съвсем различен от обичайния й делови, по-скоро рязък начин на изразяване, а той знаеше, че тя не е в състояние да крие чувствата си. Те извираха от нея като буен планински поток. Видя отново очите й през онези ужасни часове на мъчение и бурна радост прониза сърцето му.

Хенри се върна с табла със закуска, следван от двама лакеи, които внесоха седяща вана и кофи с гореща вода. Силвестър усети аромата на кафе и побърза да седне на масата, за да сложи край на принудителния пост, докато приготвят банята му.

Въпреки всичко Тео ще се върне в Стоунхеридж, каза си той. Поне докато обезвреди Нийл Джерард. След като остави миналото зад гърба си, той ще се върне при нея и бракът им ще тръгне по друг път.

След като взе решението си, Силвестър се изтегна спокойно във ваната. После се обръсна и се облече. Хенри му подаде новия жакет от зелено кадифе и удобни обувки, после донесе шапката и ръкавиците.

Изпълнен от еуфория след преживяната болка, Силвестър слезе в преддверието. Като разбра, че и майка му, и Мери още спят, изпита и облекчение, и чувство за вина. С малко късмет ще се измъкне, преди да се появят.

— Кажете да доведат коня ми отпред, Фостър.

— Веднага, милорд.

— Побързайте — помоли Силвестър и неволно хвърли поглед към стълбището.

Фостър се поклони и очите му светнаха с разбиране.

— Няма да се забавим нито минута, милорд. Но какво да кажа на лейди Гълбрайт, като стане?

— Кажете й, че… лейди Стоунхеридж и аз имаме важни работи за уреждане, но ще се постараем да се върнем за обяд — отговори Силвестър.

— Много добре, милорд.

 

 

— Е, какво ще кажеш? — Тео се завъртя бавно пред Едуард. Той разтърси глава и постепенно си възвърна дар слово.

— Според мен е… шокиращо.

— И аз казах същото — намеси се Клариса. — Отначало не повярвах. Двете с Емили седяхме и гледахме глупаво, докато мосю Шарл режеше ли, режеше и великолепната коса на Тео падаше на пода в салона.

— Не преувеличавай — подхвърли весело Тео. — Косата ми не беше чак толкова дълга.

— Разбира се, че беше — възрази Емили. — Ти никога не си рязала косите си, нито сантиметър.

— Да, но сега реших да ги отрежа — отвърна Тео с необорима логика. — Знам, че е шокиращо, Едуард, но кажи поне дали ти харесва. — Тя се надигна на пръсти, за да се види в огледалото над камината.

— Изглежда много елегантно — обяви Едуард след минута. — Работата е там, че вече изобщо не приличаш на себе си.

— Това добре ли е, или зле? — попита нетърпеливо Тео. — А вие какво ще кажете, Джонатан?

Любимият на Клариса вдигна поглед от статива, обърна се за миг към Тео и заяви твърдо:

— Клариса никога не бива да прави това.

Тео критично вдигна вежди. Дали това беше отговор на въпроса й? Ако беше така, той никак не я радваше, въпреки че Клариса, ако се съдеше по червенината, заляла бузите й, явно намираше забраната много радваща.

— Тео, тъкмо пристигна Стоунхеридж — извика Емили, която стоеше до прозореца и гледаше към улицата.

— Олеле! — извика сестра й и се втурна да погледне.

Силвестър слезе от гърба на Зевс и хвърли юздите в ръцете на едно улично хлапе, което веднага бе притичало да помогне.

— Сега ще стане интересно — промърмори Тео и сърцето й заби зарадвано. Беше изпълнена с нетърпение да усети отново близостта му. Силвестър спря за миг на тротоара, огледа улицата и с бързи стъпки се запъти към входната врата.

Тео се усмихна с очакване и се обърна към вратата на дневната.

Само след миг вратата се отвори. Силвестър влезе и отвори уста да каже нещо, но замръзна на мястото си и се взря с невярващ поглед в съпругата си.

— Какво, по дяволите, си направила с косата си? — попита рязко той, щом се опомни от първия шок.

— Харесва ли ти? — Тя наклони глава и в очите й, които изглеждаха още по-големи отпреди, светна хлапашка усмивка.

— Ела тук!

— Харесва ли ти? — попита отново тя.

— Казах да дойдеш при мен!

Всички, освен Тео се разтрепериха. Тя се подчини колебливо.

Силвестър я улови за брадичката и завъртя главата й наляво, после надясно, за да огледа профила й. Завъртя я с гръб към себе си и огледа тила й.

— Би трябвало да ти извия жалкото, тънко вратле — изсъска накрая той.

— Но ти харесваш тила ми — отвърна тя с тон на обидена невинност. — Не намираш ли, че подстрижката е много елегантна?

— Да — призна неохотно той. — Но аз изгубих моята циганка.

Тео беше напълно преобразена. Разкошната грива беше изчезнала и гарвановочерната коса падаше на ситни къдрици около малкото й лице. Блестящи кичурчета се извиваха около ушите й и над челото. Това придаваше на дяволитото лице вид на елфа и подчертаваше големината на очите.

— Божичко, Тео! — прозвуча уплашеният глас на Елинор откъм вратата.

— Много точно изразихте чувствата ми, мадам — заяви сухо Силвестър. — Как ти хрумна да си отрежеш косата, Тео?

— От няколко дни си играя с тази мисъл — обясни тя. — Това е моята коса, Силвестър. Мога да правя с нея, каквото си искам.

— Продаде ли я? — попита Рози, която бе влязла с майка си.

— Да я продам? — повтори изненадано Тео. — Не, разбира се. Защо да продавам косата си?

— Четох в „Газет“, че една жена може да спечели куп пари, ако продаде косата си — разказа с готовност Рози. — Особено ако е необикновена като твоята… само че вече я няма — добави замислено тя. — Фризьорите правят перуки за хора, които си нямат достатъчно собствена коса.

— Никога не съм чувала за това — призна Тео и вдигна рамене. — Моите черни къдрици останаха на пода в салона на мосю Шарл.

— Предполагам, че той ще я продаде — кимна мъдро Рози.

— И цялата печалба ще е за него. Ти не си помислила да я продадеш, защото имаш достатъчно пари. За разлика от теб аз никога нямам достатъчно — добави недоволно тя.

След малко Рози се обърна с решително лице към мъжа на сестра си.

— О, добре, че се сетих, Стоунхеридж… Все още ви дължа три шилинга за книгата за паяците. Ще ви притесня ли, ако ги връщам на части? Например по един шилинг на месец?

Силвестър примигна смутено, но после си спомни и се засмя.

— Това беше подарък, Рози.

— О, не. — Момичето сериозно поклати глава. — Много добре помня, че беше заем. Казахте, че сте съгласен и с дългова разписка.

Силвестър се почувства ужасно неудобно при мисълта, че трябва да вземе три шилинга от малката сестра на жена си. Също като онзи следобед, когато беше изял ябълковите тортички.

— Мила моя, аз само се пошегувах. Естествено, че е подарък.

Рози обмисли отговора му и очевидно остана доволна.

— Тогава много ви благодаря, Стоунхеридж. Явно не съм ви разбрала добре. — Кимна тържествено и излезе от стаята.

— Нашата Рози е в състояние да накара всекиго да изгуби ума и дума, нали? — пошепна Тео в ухото на мъжа си.

— Да не би да намекваш, че нарочно е подхванала темата пред всички тук?

— При Рози човек никога не може да е напълно сигурен — изкиска се Тео. — Но тя винаги държи да й обясняват нещата съвсем точно и понеже ти не си казал изрично, че е подарък, тя е сметнала, че е заем.

— Но аз не давам заеми на малки момиченца — отвърна обидено той и се запита колко време ще мине, докато разбере напълно клана Белмонт. Всеки път, когато си помислеше, че е успял, някоя от тях казваше или правеше нещо загадъчно.

— Наистина ли не харесваш новата ми прическа, мамо? — попита Тео и в гласа й звънна искрена тревога.

— Не, според мен ти отива — отговори бавно Елинор. — Лека-полека ще свикнем. Сигурна съм, че след ден или два ще забравим каква си била някога.

Силвестър се съмняваше, че ще се примири. Разкошната синьо-черна грива беше център на много от чувствените му радости. Но Елинор беше права — късата коса наистина отиваше на Тео.

— Моля те, Клариса, не движи главата си — скара се внезапно Джонатан, който стоеше с гръб към стената и не откъсваше поглед от опънатото платно.

Клариса промърмори някакво извинение и се постара да седи неподвижно.

— Не бих ли могла поне да погледна картината, Джонатан?

— Да, покажете ни я — помоли и Емили. — Умираме от любопитство, но мога да ви уверя, че не сме се опитали да я разгледаме тайно, когато ви няма тук.

— Принцип на всеки художник е да пази тайната на платната си, докато не ги завърши — заяви високопарно Джонатан. — Такъв е обичаят.

— За нас ще направите изключение. Само този път. — Тео бързо прекоси помещението. — Знаем, че картината ще е прекрасна. Ще ни я покажете, нали?

Младият мъж се изчерви и остави четката и палитрата настрана. Кимна колебливо и рече тихо:

— Е, ако наистина толкова държите да я видите…

— Да, държим. — Тео го дари с окуражителна усмивка. — Хайде, обърнете я.

Джонатан кимна решително и обърна статива към присъстващите. В стаята се възцари смаяно мълчание.

— О, но това е… възхитително, мистър Лейси — проговори глухо Елинор.

Силвестър усети, че Тео ей сега ще избухне в смях, и здраво я стисна за вратлето. Самият той се контролираше напълно и се взираше в платното с подобаваща сериозност.

Клариса оглеждаше изпитателно лицето на нарисуваната девойка.

— Портретът е… доста хубав, Джонатан. Наистина ли прилича на мен?

— Разбира се — отвърна решително Тео, реагирайки на предупредителния натиск на топлите пръсти върху тила си.

— Изглежда точно така, както щеше да изглеждаш ти, ако беше нимфа в римски павилион. Джонатан е улучил много добре извивката на устните и цвета на косата ти.

— Защо я е нарисувал с тези смешни парчета плат, които сякаш се развяват от вятъра, след като Клари е облечена в такава хубава рокля? — обади се Рози, която бе влязла безшумно. — Вие я рисувате в дневната, а на картината седи на ръба на някакъв фонтан!

— Това е гледната точка на художника, Рози — обясни поучително Клариса, която смяташе, че е длъжна да защити своя рицар. — Художниците рисуват, каквото виждат с вътрешния си взор.

— Тогава значи имате необикновени очи, мистър Лейси — отбеляза Рози, взе си ябълка от купата на масата и я захапа лакомо. — Бих казала, че са по-слаби дори от моите.

— По-добре не се изказвай за неща, от които не разбираш — укори я Емили, за да помогне на сестра си и на смутено гледащия художник. — Картината е великолепна, Джонатан, и съм сигурна, че като я покажете пред обществото, ще получите куп добри поръчки. Какво ще кажете, Стоунхеридж?

— Без съмнение — отвърна графът и когато Тео отново се разтърси от потискан смях, я стисна още по-силно.

— Съвършено произведение на изкуството, мистър Лейси. Не сте ли и вие на това мнение, Едуард?

— О, да, със сигурност — отговори бързо лейтенантът, който отчаяно се опитваше да не поглежда към Тео.

— Много ви благодаря!

Джонатан изглеждаше силно зарадван от тези похвали. Все пак възрастните знаеха много повече за изкуството от онова невъзможно дете.

— О, съвсем забравих! — извика Рози с пълна уста. — Денис каза, че обядът е готов. Ще има пастет със сирене.

— Прекрасно — каза Тео. — От цяла вечност не съм хапвала пастет със сирене.

— Мразя да те разочаровам — подхвърли Силвестър, — но трябва да се върнем на Кързън стрийт и да обядваме с мама и Мери. Човек си има задължения, Тео.

— Мили боже, съвсем ги бях забравила! — изохка тя. — Съжалявам, мамо, но трябва да вървим.

— Разбира се, скъпа — усмихна се Елинор. — Ще дойдеш ли с нас довечера на приема у семейство Ванбруг? Сигурна съм, че лейди Гълбрайт и Мери също ще бъдат добре дошли.

Тео погледна въпросително към мъжа си. Силвестър се усмихна.

— Разбира се, че ще отидеш, скъпа моя. Отдавна сме получили поканата. Убеден съм, че мама няма да пожелае да дойде с теб. В последно време тя отказва да посещава приеми, а Мери изобщо не умее да се забавлява. Двете ще се радват да прекарат една спокойна вечер у дома.

— Не би ли могъл ти да ги забавляваш? — попита дяволито Тео.

— За съжаление не. Вече имам уговорка — отговори той, без да трепне.

— Колко изненадващо — засмя се Тео и се обърна към Едуард: — Моля те, ела да ме вземеш. Нали няма да ти създам трудности?

Тя му се усмихна и той без усилие прочете настойчивото послание в очите й. Тео искаше повече от придружител. Инстинктът го посъветва да измисли някакъв претекст и да откаже, но дългогодишното приятелство и съзнанието, че някой трябва да знае какво върши тя, го накараха да се съгласи.

— Ще дойда да те взема точно в девет.

Тео кимна благодарно и Силвестър бързо я изведе от къщата. Нареди на Били да отведе Зевс на Кързън стрийт, настани Тео в двуколката, седна до нея и хвана юздите.

Най-сетне Тео може да се насмее до насита.

— Боже, каква безумна фантазия! — извика през смях тя. — Джонатан е изобразил Клари като глупава горска нимфа върху кутия с шоколадови бонбони. Най-ужасната романтична цапаница, която съм виждала. Джонатан никога няма да може да си изкарва прехраната с портрети. Значи ние трябва да направим нещо за тях.

— Аз не съм толкова сигурен — възрази спокойно Силвестър. — Романтичният фон и класическите алегории идват на мода. Не бих се изненадал, ако след година или две младият мистър Лейси установи, че картините му са последният писък на модата.

— Не говориш сериозно, нали? — Тео го изгледа с добре изигран ужас. — Наистина ли смяташ, че хората ще плащат за такива глупости?

— Сигурен съм. Питам се как ли ще изобрази теб. — Очите на Силвестър засвяткаха опасно. — Вероятно ще изглеждаш като горски дух. Всъщност съм готов да се обзаложа. Къси черни къдрици и загадъчен поглед, а след теб ще тича глиган или друго мило животно от гората.

— Само през трупа ми! — извика възмутено Тео. — Отначало си мислех, че не би било зле да ми поръчаш портрет, за да помогнем на момчето, но сега не съм готова да го допусна на по-малко от миля разстояние, ако е с четка и палитра в ръце. Дори заради Клари. — Той направи ли вече предложение на Клариса?

— Не, но проведе много разумен разговор с мама — обясни Тео с тон, който забележително напомняше на уважаемата мисис Лейси. — Каза й, че не е в състояние да направи официално предложение на дъщеря й, докато не получи поне една голяма поръчка. Това щяло да му вдъхне чувството, че прави кариера. — Тя направи гримаса и заяви: — Но това няма да се случи никога, затова Клари ще поеме инициативата и ще му направи предложение.

— Защо ли не мога да си представя как Клариса поема инициативата и прави предложение? — запита се с усмивка Силвестър. — Рози може би. Ти със сигурност. Но Емили и Клариса… — Той поклати глава. — Еднозначно не.

— Лъжеш се — отвърна сърдито Тео. — Клари намери своя рицар и по-скоро в ада ще завали сняг, отколкото тя да позволи той да й избяга!

Силвестър обмисли забележката й. След всичко, което знаеше за Белмонтови, трябваше да признае, че има вероятност Тео да е права… колкото и кротка да изглежда сестра й.

Двуколката зави по Кързън стрийт и Силвестър изведнъж замлъкна. Тео се обърна към него. Устните му бяха стиснати, очите гледаха сериозно и хладно.

Обзета от лошо предчувствие, тя зачака да чуе укора му, но той не каза нито дума, докато двуколката не спря пред къщата.

— Погледни нагоре по фасадата, Тео.

Тя го погледна стъписано и огледа червената тухлена фасада на елегантната градска къща. Не видя нищо по-различно от преди.

— Погледни нагоре — настоя той. — Виждаш ли двата прозореца с балкони отпред?

Тео си представи необикновения си път до леглото на съпруга си. От улицата той изглеждаше крайно опасен. Тя хвърли поглед към Силвестър и направи разкаяна гримаса.

— Имаш ли някаква представа как би трябвало да те накажа? — попита той с меко любопитство. — Трябва да призная, че идеите ми се изчерпаха.

— Отдолу изглежда много страшно — призна тя. — Но аз трябваше да стигна до теб, нали разбираш. Нямаше какво да му мисля. Трябваше да дойда при теб и избрах единствения възможен път.

— Тук си права. — Силвестър прие тази проста истина. Внезапно в очите му блесна топлина. — Ти го направи, циганко. — Помилва нежно бузата й и призна тихо: — За мен беше огромна утеха да те усещам до себе си.

Тео не отговори. Само се притисна към топлата му длан.

— Въпреки това не ме напуска чувството, че ако не дам воля на мъжкия си гняв, ще те разочаровам и ще занемаря съпружеските си задължения — продължи той и я ощипа по носа.

— В думите ти има нещо вярно — промърмори замислено Тео. — Искаш ли да спрем дотук, като изразим съгласие, че ти си дал израз на справедливия си съпружески гняв, а аз съм го приела присърце?

— Непоправима — въздъхна тежко Силвестър. — Просто непоправима.

Явно от къщата ги бяха видели, защото момчето, което чистеше ботушите, изскочи навън и хукна към тях.

— Да прибера ли конете в обора, милорд?

Силвестър огледа хлапето, не по-голямо от десет години, и се намръщи.

— Можеш ли да се оправяш с коне?

— О, да, милорд, разбира се, че мога. Нали така, лейди Тео?

— Да, Тими. Няма от какво да се страхуваш, Силвестър. Бащата на Тими е главен коняр на свещеника в Лулуърт, но майката на момчето настоя да го вземем за домашен прислужник и сега Тими чисти ботуши, макар че копнее за конете в обора. Защото там е мястото, където най-много искаш да работиш, нали, Тими? — Тя се усмихна и момчето кимна сериозно.

— О, да, мадам. — Тими въздъхна тежко и добави: — Но не искам да разбия сърцето на мама. Поне баща ми казва така.

— Е, майка ти няма да узнае какво си правил в Лондон — промърмори замислено Тео. — Ти какво мислиш, Силвестър?

— Аз мисля, че младият Тими трябва да отиде в обора и да помоли Дон да му намери работа — заяви енергично Силвестър, макар да се беше примирил с ролята на подкрепление, когато Тео уреждаше проблемите на домакинството.

— А какво ще каже мистър Фостър, сър? — попита момчето и очите му грейнаха от надежда, че най-после мечтата му ще се осъществи.

— Сигурен съм, че ще намери друго момче да чисти ботушите. — Силвестър поведе Тео по стълбата, а ликуващият Тими хвана юздите на конете и зави към задния двор.

— Пратеник донесе писмо за вас, лейди Тео — посрещна ги на прага Фостър и зяпна смаяно, като видя новата прическа на младата си господарка.

— О, благодаря, Фостър. — Тео пое запечатания плик и го прибра в джоба си.

— Надявам се да ми простите личния коментар, милейди, но ще си позволя да кажа, че гледката е прекрасна.

— Много ви благодаря, Фостър. — Тя помилва ръката му. — Винаги знаете какво да кажете.

Старото лице се озари от сърдечна усмивка.

— О, не, лейди Тео, моля ви… А, да, исках още да кажа, че лейди Гълбрайт и мис Гълбрайт отидоха при лекаря на Харли стрийт и взеха каретата.

— О, това е прекрасно! — Тео се обърна весело към мъжа си. — Лекарят сигурно ще намери начин да спре вечното подсмърчане на Мери и ще направи нещо за черния дроб на лейди Гълбрайт… или каквито и да са оплакванията й. — Тя млъкна засрамено, осъзнала колко нетактична е забележката й.

— В такъв случай ще обядваме в малката дневна горе — заяви Стоунхеридж в настъпилата тишина.

— Разбира се, милорд. Веднага ще се погрижа. — Фостър се запъти към кухнята с обичайната си отмерена крачка.

— Ами ако се върнат, докато ние… сме заети другаде? — В очите на Тео блеснаха чувствени искри. Обяд в малката дневна можеше да означава само едно.

— Веднага се качвай горе — заповяда той и енергично я бутна към стълбата. — От кого е писмото?

— Още не знам. По-късно ще го прочета.

Тео забърза по стълбата, питайки се дали писмото не е от Нийл Джерард. Почеркът на плика беше непознат и несъмнено мъжки. Дано получи потвърждение на уговорката им за утрешната разходка. Ако е така, не бива да казва на Силвестър.

— След една минута съм при теб — обеща той и отиде в спалнята си.

Тео натисна бравата на вратата към собствената си спалня, но размисли и се върна в коридора.

— Вече няма да настояваш да се върна в Стоунхеридж, нали?

Той я погледна замислено и попита:

— Можеш ли да ми дадеш честната си дума, че няма да ходиш никъде без мое знание и няма да предприемаш нищо на своя глава?

Силвестър изчака и когато Тео не отговори, рече спокойно:

— Ето ти отговора, скъпа. — Протегна ръка и дръпна кичурчетата, които се къдреха около ухото й. — Не ме гледай така безутешно, мила. Откакто пристигнахме тук, се оплакваш, че Лондон е скучен. Аз ще се върна много скоро, обещавам ти.

Е, все пак имам няколко дни, за да осъществя плана си. Тео вдигна рамене и Силвестър изпита облекчение, защото прие мълчанието й като съгласие.

Той зарови пръсти в късите къдрици, приглади няколко дръзки кичурчета от челото и заключи шеговито:

— Започвам да свиквам с новата ти фризура. Ти си изключително чаровна малка циганка, все едно по какъв начин. — Обхвана брадичката й и нежно я целуна по устата. — Облечи някакъв лек халат… и се постарай поне веднъж да облекчиш живота ми.

Тя захапа устната му.

— Но разбира се. Човек цени много повече онова, което е извоювал с борба, отколкото онова, което е добил без усилия.

— Това не мога да преценя — отвърна той. — Досега не съм се сдобил с нищо без борба и нямам база за сравнение. Особено що се отнася до теб.

— Това е несправедливо! — Езичето й се стрелна напред и погъделичка ъгълчето на устата му.

Той я отблъсна и отвори вратата на спалнята си.

— Пет минути! И очаквам да вървя по утъпкан път.

Тео се засмя и се скри в спалнята си. Трябваше да измисли как най-добре да изпълни искането му. Докато откопчаваше жакетчето си, счупи печата на плика и разгъна листа. Джерард й съобщаваше, че утре в десет ще почука на вратата й с надеждата двамата да се разходят до Хамптън Корт. Разбира се, ако времето позволява. Дотогава оставаше неин верен слуга.

Тео сгъна писмото и го прибра в най-долното чекмедже на писалището си. Джерард бе избрал най-доброто място за целите й.

Тя се съблече бързо и избра тънък утринен халат от зелен муселин обшит с дантели. После седна пред тоалетката и изчетка косата си. Наслаждаваше се на лекотата на главата си, след като тежката й черна грива стана жертва на ножицата. На сватбения й ден сестрите й бяха подарили шишенце скъп парфюм, но тя го използваше рядко, защото винаги бързаше и го забравяше. Днес беше удобен случай да го опита. Силвестър я искаше изкусителна и тя щеше да изпълни желанието му.

Тео разтри няколко капки зад ушите си, по гърлото и на китките. После с лека усмивка сложи малко парфюм в колянните ямки и от вътрешната страна на бедрата. Кои бяха любимите места на Силвестър? Пъпчето й, малките трапчинки над дупето, стъпалата й.

Тео си каза, че сигурно мирише на бардак. Хвърли последен поглед към огледалото, излезе от стаята си и изтича боса по коридора до малката дневна, която гледаше към градината. Това беше любимото им място, когато искаха да са сами.

Силвестър тъкмо наливаше вино в две чаши.

— Съжалявам, но няма пастет със сирене — заяви той, когато Тео влезе. — Затова пък има… — Той не можа да продължи. Бавно остави чашите на масата и огледа Тео с присвити очи.

Тъмните къдрици обрамчваха лицето й и придаваха на чертите й нещо меко и женствено, което липсваше при строгите плитки. Бузите й пламтяха, а очите й бяха като блещукащи среднощни огньове. Лекият халат подчертаваше всяка женствена извивка на тялото й. Тесният колан правеше талията още по-тънка, а хълбоците — още по-стройни. Лондон и есента бяха направили тена й по-блед и кожата й имаше цвят на сметана.

— Наистина изгубих малката си циганка — въздъхна Силвестър. — Но намерих нещо друго.

— Какво е то? — попита Тео и направи крачка към него.

— Една прекрасна, омагьосваща жена — отвърна просто той. — Непредвидима, дива съпруга, но завладяваща жена.

— Сега няма да се караме, нали? — полита Тео и се сгуши в ръцете му.

— Това беше установяване на факти, нищо повече — поясни той. Плъзна ръце по тялото й, за да усети топлината на кожата под тънкия халат, играта на мускулите по гърба й, когато тя обви ръце около врата му.

— Съблечи се, Тео. — Гласът му звучеше чувствено. Той се отдръпна на крачка от нея. Без да отделя поглед от него, тя развърза колана на халата и бавно го остави да се плъзне на пода.

Силвестър с наслада огледа тялото й. Съвършено гладката кожа, твърдите, остри гърди, тъмните зърна, които щръкнаха под настойчивия му поглед, плоския корем, гъстите тъмни кичурчета между дългите, стройни бедра. Той й показа с пръст, че трябва да се завърти и тя се подчини. Правият, тесен гръб с изпъкнали плешки беше прекрасен, а чудната извивка на дупето и задната част на бедрата направо му отнеха дъха.

Той познаваше всеки сантиметър от тялото й и въпреки това всеки път то беше за него ново и вълнуващо, сякаш откриваше нова земя.

— Хайде да ядем — рече тихо той.

Тишината в стаята беше изпълнена с толкова чувственост и тръпнещо напрежение, че почти можеха да я докоснат.

— Да ядем? — извика възмутено Тео. — Сега?

— Сега. — Силвестър й подаде чаша вино и тя видя, че очите му светят развеселено. — Недей — помоли той, когато тя се наведе да вдигне халата си. — Остани, както си. Искам очите ми да се порадват още на прекрасната гледка.

— Искаш да се храня гола?

— Точно така. — Той й придърпа стол. — Ще хапнем тук, край огъня, за да не замръзнеш.

Наведе се да целуне тила й и тя потрепери от възбуда и очакване.

Никога досега не беше правила такова нещо. Изпитваше странно чувство да седи на масата гола, докато Силвестър е насреща й напълно облечен. Странно, но крайно възбуждащо. Пламъците в камината топлеха бедрата й, а избродираната дамаска на стола гъделичкаше дупето й. Тео премести тежестта си и реши, че усещането е много приятно.

Силвестър отпи глътка вино, без да откъсва поглед от нея.

— Отвори малко бедрата си — помоли дрезгаво той.

Очите на Тео се разшириха от изненада и тя навлажни устните си с върха на езика. Отново премести тежестта си върху седалката и изведнъж прехапа устни.

— Как ще ям така?

— Ще се справиш. — Той пийна още малко вино и й отряза парче печено пиле. — Искаш ли мариновани гъби?

Тео кимна мълчаливо и той й подаде купата. Когато се наведе да вземе лъжицата, гърдите й се отриха о ръба на масата. Зърната запариха и тя се облегна с въздишка назад.

— Не става, Силвестър. Не мога.

— Можеш, разбира се. — Той започна да се храни, без да я изпуска от очи дори за секунда. — Кажи ми какво чувстваш.

Тео набоде на вилицата си парче пиле и го пъхна в устата си. Тази игра й развали апетита. Тя се облегна назад, пое дълбоко дъх и гърдите й се вдигнаха изкусително.

— Всичко.

Гласът й прозвуча гърлено, в очите й светна страст.

— Всичко.