Джейн Фийдър
Избраницата (2)

1.

Лондон

Юни 1810 г.

— Трябва да се оженя за едно от момичетата? Мили боже, човече, не ставайте смешен!

Силвестър Гълбрайт, пети граф Стоунхеридж, се взря невярващо в лицето на нервния дребосък, който зад огромното писалище в адвокатската си канцелария на Трийднийдъл стрийт изглеждаше като същинско джудже.

Адвокат Крайтън се покашля смутено.

— Мисля, че негово благородие беше много привързан към внучките си, милорд.

— И какво общо има това с мен? — поиска да узнае графът.

Адвокатът размести документите върху писалището си и кимна.

— Искаше да е сигурен, че някой ще се погрижи за младите дами, сър. Майка им, лейди Белмонт, има значително собствено състояние и не се нуждае от подкрепа. Тя, естествено, ще се премести във вдовишката къща, завещана от съпруга й, и то веднага щом решите да се заселите в Стоунхеридж Менър.

— Майката не ме интересува — изръмжа графът. — Бъдете така добър да ми обясните какво точно е написал братовчед ми в завещанието си. И то с прости думи, ако обичате. Убеден съм, че не съм ви разбрал правилно.

Адвокатът наблюдаваше клиента си с нещастно изражение.

— Не вярвам, милорд. Има четири внучки, дъщерите на виконт Белмонт и лейди Елинор…

— Да, знам. Белмонт загина край Нил и според реда за наследяване аз придобих право над Стоунхеридж. — Изпълнен с нетърпение, графът закрачи напред-назад между прозореца и вратата. Тясното помещение го вбесяваше. — Говорете по същество!

Адвокат Крайтън си помисли, че новият граф Стоунхеридж ще плаши хората много повече от предшественика си — грубия, измъчван от подагра четвърти граф. Ясните сиви очи на Силвестър Гълбрайт подчертаваха тясното лице и гледаха с неприятна проницателност, а белият белег, който пресичаше високото чело, придаваше нещо заплашително на фино изрязаните, изтънчени черти. Линията на устата издаваше нетърпение — качество, което очевидно споделяше с починалия си братовчед.

— Може би е най-добре ваше благородие сам да прочете условията — предложи Крайтън и извади един лист от купчината документи.

Подигравателен проблясък оживи хладните сиви очи.

— Нима се боите, когато носите лоши вести, Крайтън? — Лордът протегна бяла ръка с дълги пръсти и светкавично измъкна документа от ръката на адвоката. После се настани на единствения стол, прехвърли крак върху крак и зачете, като непрекъснато удряше с камшика си по високите ботуши за езда.

Големият часовник в ъгъла тиктакаше тихо, една едра муха напразно се блъскаше в стъклата на прозореца. Навън беше топъл юни. По улицата тъкмо минаваше търговец на зеленчуци и се провикваше проточено. Адвокат Крайтън преглътна нервно и шумът отекна ясно в напрегнатата тишина.

— Велики боже! — Ядосан, Стоунхеридж хвърли документа на писалището и отново се изправи. — Това е чудовищно! Наследявам титлата, Стоунхеридж Менър и къщата в Лондон, но нито едно парче земя и нито пени от богатството на стария скъперник. Освен ако не се оженя за едно от момичетата. Това няма да издържи пред никой почтен съд. Това е завещание на луд!

— Уверявам ви, сър, че последното условие е изцяло в рамките на закона. Негово благородие беше напълно с ума си, когато го написа. Аз бях там и се уверих в това. Имаме и свидетели — двама служители в имението. — Адвокатът се почеса по брадичката. — Като наследник вие имате право само върху титлата и двете къщи. Негово благородие имаше пълното право да се разполага с остатъка от имуществото си, както му харесва.

— И го е оставил на орда момичета!

— Според мен младите дами са много симпатични — осмели се да възрази Крайтън. Изражението на графа обаче му подсказа, че забележката му съвсем не е подействала утешително и той отново се покашля нервно. — Лейди Емили е на двайсет и две, милорд, но чух, че е сгодена. Лейди Клариса е на двайсет и една и доколкото знам, още не е обвързана. След нея идва лейди Теодора, която скоро ще стане на двайсет. Последна е лейди Розалинд. Тя е още дете… не е навършила дванайсет.

— Значи имам право да избирам между две от четирите грации — отвърна негово благородие и се изсмя мрачно. — Ако откажа да избера едно от момичетата, богатството на братовчед ми ще бъде разпределено между внучките му и за мен ще остане само една празна титла и нито пени в джоба. — Той застана до камината и опря лакът върху перваза, загледан замислено в сивата пепел. — Онзи проклетник очевидно е решил да си отмъсти, задето аз ще го наследя.

Адвокатът изпука с пръсти. Графът вдигна неодобрително вежди и го изгледа страшно. Крайтън побърза да сложи ръце върху писалището. Отколешната вражда между двата клона на семейството — Белмонт и Гълбрайт — беше общоизвестна, макар че никой от роднините вече не помнеше причината за раздора.

Четвъртият граф умря, без да се примири с факта, че семейството на далечния му братовчед ще наследи титлата. Смъртта на единствения му син го изпълни с горчивина и го направи още по-недоверчив и жесток.

— Обяснението не е толкова просто, милорд — заговори колебливо Крайтън. — В завещанието има и допълнителна клауза.

Графът се обърна рязко.

— Каква допълнителна клауза?

— Вижте, милорд… — Крайтън извади още един документ от купчината. — Младите дами и майка им ще научат за условията на завещанието едва един месец, след като сме уведомили вас.

— Какво? — Графът се изсмя невярващо. — Искате цял месец да живеят с мисълта, че няма да наследят нищо? Как тогава смеете да твърдите, че старецът е бил привързан към внучките си?

— Според мен негово благородие искаше да бъде справедлив, милорд… Опита се да ви даде шанс — възрази адвокатът. — Може би младите дами ще се изкушат да се съгласят с предложението ви за женитба… разбира се, ако решите да се спрете на една от внучките.

— Как да ухажвам млада дама непосредствено след смъртта на братовчед си? — попита разярено графът. — Момичетата са в дълбок траур. Все пак той беше най-близкият им роднина. — Лицето му изразяваше неодобрение. — Старецът е искал да ме представи като алчно нищожество… да, точно това е било намерението му.

Адвокат Крайтън се покашля нервно.

— Лорд Стоунхеридж нареди на роднините си да не спазват траур. Не им е позволено да носят черни дрехи и изрично е казано да продължат да изпълняват обичайните си дейности… и забавления. — Отново се почеса по брадичката и добави: — Ако познавахте негово благородие, сър, щяхте да разберете, че подобни указания са типични за него. Той не беше от хората, които почитат традицията.

— Защо толкова се е постарал да ми осигури почтен шанс, както го нарекохте? — попита недоверчиво графът.

Крайтън помълча малко, после се постара да обясни:

— Негово благородие щеше да е много недоволен, ако Стоунхеридж бъде лишен от необходимите средства за поддържането му. Освен това мисля, че той много държеше имението да остане в ръцете на член от семейството му.

— Аха. — Графът кимна бавно. — Карате ме да изпитвам съчувствие към бедния стар дявол… разкъсван между отвращението, че един Гълбрайт ще се засели в дома му и родовата гордост.

Между елегантно извитите му вежди се вдълба бръчка и белегът на челото се изви. Без да бърза, той нахлузи кафявите ръкавици и приглади фината кожа.

— Обвързването на един Гълбрайт с една Белмонт ще е нещо наистина необикновено.

— Прав сте, милорд.

— Желая ви лек ден, Крайтън. — Негово благородие кимна кратко и бързо се запъти към вратата.

Адвокатът скочи, за да придружи клиента си до изхода и по тясната стълба към външната врата. Застана на прага и учтиво изчака, докато графът възседна великолепния вран жребец и препусна по Трийднийдъл стрийт в посока Чипсайд.

Крайтън се върна с бавни стъпки в кантората си. Можеше само да се надява, че младите дами Белмонт не са чули нищо за скандалните обвинения, които преследваха граф Стоунхеридж на всяка крачка. Подобни слухове нямаше да го направят желан кандидат за женитба, особено като се има предвид, че е от клона Гълбрайт, което и без това беше сериозен недостатък.

Силвестър се върна в стаята си на Джърмин стрийт. Преди две години щеше да отиде в някой клуб и да се забавлява в компанията на приятели с чаша порто и колода карти. Но вече не можеше да понася онзи неловък момент на мълчание, когато влезеше в препълненото помещение. Погледите, които се отвръщаха от него, студеното държание на някогашните му приятели. Никой не пускаше остри забележки по негов адрес, никой не смееше да го обиди — освен Джерард. Защото Силвестър беше освободен от подозренията. Но не и реабилитиран.

Защото обвинението в страхливост е крайно позорно петно.

 

 

— Това е непоносимо! Как може да искат от нас да живеем на пет мили от един Гълбрайт? — Младата дама на пианото удари клавишите с такава сила, че се разнесе нетърпим звук. — Не мога да си обясня защо дядо е измислил тези условия.

— Дядо ти не е настоял да отидем във вдовишката къща, Клариса — възрази меко лейди Елинор, докато критично оглеждаше бродерията си. — Според мен тук трябва да сложа малко по-бледо зелено… — Тя избра копринен конец от кошничката до креслото си. — Няма опасност да ни пратят в затвора за длъжници, но сме принудени да пестим. Ако трябва да посегна към богатството си, за да изградя новия ни дом, това ще намали значително зестрата ви.

— Въобще не ме интересува ще имам ли зестра — отвърна рязко лейди Клариса. — И на Тео й е все едно. И без това нямаме намерение да се омъжим. Никога!

— Никога е много силна дума, скъпа — възрази все така меко майка й. — А какво ще кажеш за Емили и Розалинд?

Клариса се обърна рязко на столчето и сините й очи засвяткаха гневно.

— Просто ме е яд, че трябва да се преместим във вдовишката къща, след като винаги сме живели тук — призна тя.

— Не се вълнувай толкова, Клари. Винаги сме знаели, че ще се стигне дотам… след като татко загина. — Висока млада дама вдигна поглед от списанието, което четеше, и слънчевите лъчи позлатиха тъмнокестенявата й коса. — Къщата е просторна, ще има място за всички ни. Впрочем, когато се омъжа за Едуард, ще дойдете да живеете у нас.

— Бедният Едуард — засмя се развеселено лейди Елинор. — Не мога да си представя, че един млад мъж, дори отзивчив и добросърдечен като Едуард, очаква да прекара целия си живот с младата си съпруга, с майка й и трите й сестри.

— О, не говори глупости, мамо! — Емили скочи и устремно прегърна майка си. — Едуард те обича.

— Да, сигурна съм, че си права, скъпа ми Емили, аз също го ценя много — отвърна лейди Елинор и нежно притисна дъщеря си. — Въпреки това ние ще се преместим във вдовишката къща и ще я направим най-доброто място за живеене.

Двете големи дъщери познаваха този тон. Зад любезността на майка им се криеха желязна воля и умение да се налага — качества, които рядко пускаше в употреба, но дъщерите й се бяха научили да ги ценят.

— Къде е Тео, мамо? Обеща ми да ми помогне. Днес ще режем червеи. — Влязлото в стаята дванайсетгодишно момиче протегна ръка, пълна с мърдащи червеи.

— Ама че гадост, Рози! Махни ги оттук! — извикаха в един глас сестрите й.

Детето примигна зад големите си рогови очила.

— Изобщо не са гадни. Поне Тео не смята така. Червеите са част от експеримент… биологичен експеримент.

— Тео няма понятие от биологични експерименти! — изфуча Емили.

— Обаче се интересува от биология — отвърна остро Рози и впи поглед в червеите. — Когато човек се интересува от различни неща, научава много за живота. Дядо винаги казваше така.

— Напълно вярно, скъпа, но дневната съвсем не е място за червеи — укори я меко майката.

— Все едно дали са живи или нарязани — добави Клариса и енергично затръшва капака на пианото. — Махай ги оттук! Тео отиде да лови риба и никой не знае кога ще се върне.

Лейди Белмонт бързо се наведе над бродерията си, защото не искаше дъщерите й да видят как очите и се пълнят със сълзи. Всички бяха много близки със стария граф, но Тео беше любимката му и смъртта му я потопи в дълбока мъка. Лейди Белмонт знаеше какво чувства дъщеря й, но момичетата не можеха да я разберат. Тео имаше нужда от баща. Когато Кит загина, тя беше само на седем години и смъртта му я остави с потребности, които майка й не можеше да задоволи. Другите момичета се приспособиха по-добре към новата ситуация. Влиянието на дядо им беше важно за тях, но не жизненоважно както обичта към майка им. При Тео беше точно обратното.

След като старият граф умря, Тео се отдаде с душа и сърце на имението. Тя се грижеше за всичко, но от време на време се усамотяваше и се отдаваше на занимания, които винаги й бяха доставяли радост. Така се опитваше да преодолее мъката си. Почти не вземаше участие в живота на майка си и сестрите си. Не я беше грижа за домашния уют. Клариса беше права — Тео щеше да се прибере по здрач, но никой не можеше да каже, кога точно.

 

 

Същия следобед Силвестър Гълбрайт изпразни канче ейл в селската кръчма и доволно се облегна назад. Помещението беше мрачно и задимено, но той усещаше, че другите посетители го наблюдават скришом, докато пият и плюят в триците под краката си. Те не знаеха кой е той и в селото вече се носеха разни слухове. Твърде рядко се случваше изискани господа да отседнат в „Заека и кучето“ в Лулуърт и не само да пийнат нещо в кръчмата, ами и да поискат стая за нощувка.

Лорд Стоунхеридж обаче нямаше никакво намерение да разкрие кой е, защото предполагаше, че селяните и работниците са възприели враждебното отношение на семейство Белмонт към далечните роднини Гълбрайт. Подобни отношения често се предаваха от господарите на слугите, макар че никой не знаеше причината за враждата.

Силвестър стана от пейката и се запъти към изхода. Тази година лятото дойде рано. Селската улица беше заляна от слънчева светлина, калта беше изсъхнала, конярят в обора дремеше доволно, облегнат на стената и нахлупил шапка над очите. Между устните му висеше сламка.

Когато лордът го повика, момъкът скочи рязко и смутено затърка очи. Острата заповед го накара да се разбърза и той се втурна през настлания с павета двор.

— Оседлай коня ми!

Момъкът се поклони бързо и изчезна в обора. След пет минути се върна с готовия за път кон.

— Има ли пряк път през полето за Стоунхеридж Менър? — попита Силвестър, метна се на седлото и хвърли монета на коняря.

— Да, сър. През селото и после второто отклонение. Следвайте пътеката през нивите, тя ще ви отведе право в задния двор на господарската къща.

Лорд Стоунхеридж кимна кратко и дръпна юздите на жребеца. Никога не беше виждал дома на прадедите си и по някаква причина, която не беше в състояние да определи, искаше първо да си състави впечатление за къщата, имението и принадлежащите към него земи, преди да се представи на обитателите.

Последва указанията на момчето от обора и установи, че наистина се приближава към задната страна на къщата. Мина през един гъсталак и веднага щом се озова отново на открито, видя на отсрещния хълм ниската, разпростряла се на голяма площ къща в стил Тюдор. За да стигне до нея, трябваше да прекоси бърз поток, над който се издигаше тесен каменен мост.

Стоунхеридж Менър… неговият дом. Домът на бъдещите му деца. Деца, които ще носят името Гълбрайт. В гърдите му се надигна мрачно задоволство. От двеста години нито един Гълбрайт не беше стъпвал в земите на Стоунхеридж. Сега тази земя ще му принадлежи. Добре, че последният Белмонт е създал само момичета. Най-сетне Белмонтови ще бъдат изключени от наследството.

Освен…

Силвестър изруга полугласно и обърна коня си, за да поязди по продължение на потока. Къщата и заобикалящият я парк бяха нищо. Богатството беше имотът: гори и ниви, добитък и арендатори. Без достъп до тези източници на доходи къщата беше просто жилище на един джентълмен, а поддръжката й щеше да струва невероятно скъпо. Той беше сигурен, че парите, които бяха останали от баща му, няма да стигнат, за да живее в такава къща.

Но какво, по дяволите, знаеха четири млади момичета и майка им за управлението на такъв имот и за отношенията с арендаторите? Сигурно разчитаха на управителя и вече търпяха загуби. Само след няколко години земята щеше да западне.

Четвъртият граф Стоунхеридж е бил само един луд старец, каза си ядно Силвестър… все едно какво твърдеше онзи идиот, адвокатът.

Графът сърдито удари с камшика си стъблото на близкото дърво. Черният жребец се подплаши и изцвили пронизително.

— Спокойно, Зевс, няма от какво да се страхуваш. — Той потупа успокоително животното по шията и го насочи към малката дъбова горичка. Когато отново излезе на слънце, откри на брега самотна фигура, легнала по корем близо до водата. Неподвижността на момичето издаваше пълно съсредоточаване и това събуди любопитството му.

Той слезе от коня, върза юздите за един храст и бързо се запъти към фигурата. Влажният мъх приглушаваше стъпките му.

Откри обувките на момичето на няколко метра от мястото, където лежеше. Босите му крака стърчаха във въздуха. Роклята от неизбелен лен се бе вдигнала и разкриваше добре оформени прасци. Две дебели черни плитки лежаха на гърба й. Беше навила ръкавите си и двете й ръце бяха потопени във водата.

Циганка, която лови пъстърви с голи ръце, гласеше бързото заключение на Силвестър.

— Там, откъдето идвам, наказват бракониерите с един хубав бой — проговори той зад нея. Момичето не промени позата си и той разбра, че внезапната му поява не я е изненадала. Очевидно бе чула стъпките му, колкото и да бяха тихи.

— А ние тук направо ги бесим — отговори тя с мекия, провлачен дорсетски диалект, без да се обърне. — Е, понякога проявяваме милост и ги пращаме в колониите.

Силвестър неволно се усмихна на остроумния й отговор. Очевидно малката циганка не беше от плашливите. Той остана мълчалив над нея, завладян от съсредоточеността й, докато тя мереше силите си с рибата, скрита зад един плосък кафяв камък. По гладката повърхност на водата танцуваха слънчеви лъчи. Ръцете й останаха абсолютно неподвижни, докато плячката свикна с присъствието им. Само след миг тънките пръсти се стрелнаха напред и веднага след това тя измъкна от водата отчаяно мятаща се едра пъстърва.

— Хванах ли те, съкровище! — изсмя се тържествуващо момичето, вдигна рибата високо във въздуха, после я хвърли обратно в потока. Пъстървата направи скок и описа сребърна дъга над водата, преди да изчезне. На повърхността остана само бързо разширяващ се кръг от въздушни мехурчета.

— Защо я хвърли обратно? — попита изненадано Силвестър. — Беше достатъчно голяма за вечеря.

— Защото не съм гладна — отговори студено момичето, обърна се по гръб, седна и погледна нагоре към него, примигвайки от слънцето. — Впрочем, в тази област стреляме по натрапниците, които нямат работа на наша земя. А тази земя е на Белмонт. Границата е чак зад онези дървета. — С тези думи тя посочи на запад.

— Ако съм проникнал тук без разрешение, значи си имам добра компания — отговори иронично Силвестър и огледа лицето й с присвити очи. Това момиче приличаше на хлапак. Кожата й беше загоряла от слънцето, брадичката стърчеше упорито, а правото малко носле беше направо възхитително. Немирни черни кичури падаха почти до огромните теменужено сини очи. Прекрасна малка циганка.

Тя само вдигна рамене и скочи на крака. Изтърси полите на грубата ленена рокля и метна дългите черни плитки на гърба.

— Не ви засяга какво правя. Вие не сте оттук, нали?

Тя стоеше срещу него, леко разкрачена, опряла ръце на стройните хълбоци, позата на тялото и леко наклонената глава показваха ясно предизвикателство. Силвестър се запита дали е несъзнателно — обичайният й начин да се отнася към света. Това го развесели. Наистина очарователно циганче!

Той направи крачка към нея, усмихна се и протегна ръка да я хване за брадичката.

— Наистина не съм оттук, но много искам да се запозная отблизо с местните хора… по-точно с местните цигани. — Натискът на ръката му се засили и той се наведе над устните й.

Граф Стоунхеридж така и не разбра какво точно се случи в следващия миг. Само до преди секунда стоеше изправен и притискаше устни върху нейните, наслаждаваше се на топлия аромат на кожата й, усещаше брадичката й в шепата си… а сега лежеше по гръб в ледената вода на потока. Някой беше научил малката бракониерка да се бие.

— Жалък плъх… проклет уличен пес! — изкрещя вбесено тя откъм брега и очите й засвяткаха гневно. — Дано да ти е за урок, мръснико… как смееш така безсрамно да се възползваш от едно почтено момиче! Приближи се още веднъж и ще ти отрежа…

Остатъкът от тази тирада премина във възмутен писък, когато Силвестър скочи светкавично и я улови за глезените. Едно силно дръпване и тя падна на дупето си върху коравата земя.

Извика сърдито и се опита да се хване за някой близък храст, но опитът й за спасение се оказа безуспешен. Той я издърпа към себе си и тя цопна във водата. В първия миг потъна цялата, но бързо показа главата си, задъхана и бясна от гняв. Силвестър се изправи и я изгледа заплашително.

— Каквото повикало, такова се обадило, красавице — заяви ведро той. — Който те е научил на хватки, е забравил да ти обясни, че не бива да тържествуваш прибързано. — Разтърка ръце, за да махне калта, но бързо разбра, че е безполезно, и излезе от потока.

Момичето се надигна с мъка. Цялата му рокля беше в кал.

— Не ме наричайте красавице! — изкрещя вбесено тя, грабна шепа кал и я запрати към него. Улучи го точно между плешките и той се обърна с гневен вик.

Вече беше излязла на брега и очите й святкаха войнствено. Силвестър огледа мокрото, покрито с кал слабичко момиче, което очевидно беше готово да се бие с него, и изведнъж избухна в смях. Ситуацията беше повече от абсурдна.

Самият той беше мокър, ботушите му бяха пълни с вода и вероятно трябваше да ги хвърли — и всичко това само защото това дяволско момиче се вбеси от една безобидна целувка. Откъде можеше да знае, че една циганка ще реагира като римска весталка?

Силвестър вдигна ръце в знак на помирение.

— Искате ли да завършим с равен резултат? Според мен и двамата честно заслужихме победата.

— Чест ли? — изфуча тя. — Какво разбирате вие от чест?

Усмивката изчезна от очите му, тялото му се скова, ръцете му увиснаха безсилно, после неволно се свиха в юмруци.

Заподозрян сте, че сте опозорили своя полк. Какво имате да кажете по този повод, майор Гълбрайт?

Силвестър се озова отново в препълнената съдебна зала в Хорзгардс, потрепери от ужасяващото мълчание откъм пейките, където седяха другарите му от Трети драгунски полк на Негово Величество, усети пронизващия поглед на генерал лорд Ферингъм, който председателстваше съда. Какво да отговори на обвинението? Не съм виновен, милорд. Да, разбира се. Не се чувстваше виновен. Но дали наистина бе невинен?

Защо не можеше да си спомни какво се е случило, преди байонетът да го прониже? Защо Джерард не потвърди онова, което според него се беше случило? Той беше държал невъзможна позиция във Вимиера. Джерард трябваше доведе подкрепление, но французите успяха да завземат позицията, преди другарите им да стигнат до тях. И тогава случи най-големият за един полк военен позор — изгубиха полковото знаме. Джерард, приятелят му от детинство, заяви, че тръгнал да доведе подкрепление. Че не очаквал толкова силна френска атака срещу изолирания външен пост… че, каквото и да се е случило, пристигнал твърде късно. Майор Гълбрайт попадна в плен, хората му останаха да лежат мъртви зад насипа, полковото знаме падна в ръцете на врага.

С ужасна рана на главата Силвестър прекара дванайсет месеца във вонящ френски затвор. Мяташе се между живота и смъртта, докато най-сетне го размениха и го върнаха в родината — но там трябваше да се изправи пред военен съд. Наистина ли е имало ново френско нападение, преди капитан Джерард да му дойде на помощ? Или майор Гълбрайт е предал знамето на полка без бой?

Никой не можеше да даде ясен отговор. Силвестър не помнеше минутите, преди байонетът да се забие в главата му. Джерард твърдеше, че не е видял нищо и не може да даде показания по въпрос на честта. А точно там беше щекотливата точка. Нямаше конкретни доказателства за вина… но нямаше и конкретни доказателства, които да оневинят Силвестър.

А хората вярваха, в каквото си искат. Беше повече от ясно в какво вярва Джерард. Той беше първият, който обърна гръб на Силвестър и го наказа с презрение.

Сега младият мъж усети как онова заплашително усещане отново пропълзя по тила му. Тръпки, бодежи, странен прилив на неукротима енергия, от който кожата на главата му се сгърчи като от пристъп. Той вдигна ръка към челото и поглади твърдия белег, опитвайки се да се отпусне. Искаше да прогони първите признаци на болка със силата на волята си. Понякога успяваше да се отърве от мъченията, като улавяше болката съвсем в началото и запазваше пълно спокойствие. Затваряше очи, насочваше мъчителните мисли в друга посока и гонеше ужасяващата паника.

Сега обаче стоеше под яркото лятно слънце, което го заслепяваше. Много далеч от хладния мрак, от който се нуждаеше. Зад стиснатите му ресници премина светкавица и той потръпна. Беше закъснял. Оставаха му най-много двайсет минути, докато го нападне непоносимата, унизителна болка… двайсет минути, докато стигне до стаята си в селския хан.

Тео Белмонт го зяпаше смаяно. Какво стана изведнъж с този човек? Изглеждаше, сякаш стои на гробище, заобиколен от страшни призраци. Лицето му стана смъртнобледо, очите изведнъж помътняха, раменете увиснаха безсилно. Изглеждаше, сякаш са му отнели всички жили и мускули… сякаш са му източили кръвта. Без да каже дума, той й обърна гръб и забърза, препъвайки се, към коня си. Качи се тромаво на седлото и тръгна обратно по пътеката. Седеше приведен, главата му почти опряна на гърдите.

Кой беше този човек? Всъщност какво значение има? През Лулуърт рядко минаваха чужденци и присъствието им не смущаваше спокойния провинциален живот. И все пак… пътниците си гледаха пътя и не се мотаеха из чуждите имения.

Тео вдигна рамене и се наведе да изстиска мокрите поли на роклята си и да обуе сандалите. Краката й бяха отвратително мръсни. Неволно разтри дупето си и се намръщи от леката болка. Май се бе понатъртила… Непознатият й отмъсти, без да се съобразява с пола й… но и тя не се беше церемонила много с него.

Като си припомни добре приложената хватка, Тео се ухили доволно. Едуард щеше да се гордее с нея.

Тя забърза по брега на потока, за да стигне по-скоро до каменния мост. После се затича към къщата, треперейки от студ, защото откъм морето вееше свеж бриз и мокрите дрехи залепваха за тялото й.

— За бога, Тео, какво се е случило? — извика уплашено Клариса, която стоеше на голямата каменна тераса пред салона. — Видях те да идваш от потока…

— Щом непременно искаш да знаеш, паднах във водата — отговори сестра й. По някаква незнайна причина не пожела да разкаже на Клариса за срещата с непознатия. Случилото се не беше в нейна полза. Честността я принуди да признае, че се е държала по начин, който бе оставил у непознатия погрешни впечатления коя е и какво прави.

— Паднала си? — попита Клариса. — И как стана това?

Тео въздъхна. Сестра й винаги искаше конкретни отговори.

— Исках да хвана една пъстърва и се наведох повече, отколкото трябваше. Изгубих равновесие и… — Тя махна с ръка и влезе в дневната.

— Тео! — извика укорно Емили. — Ще изцапаш килима!

— О, съжалявам. — Младата жена виновно погледна локвичката, която започваше да се образува около стъпалата й.

— Тео, скъпа, няма да питам откъде идваш в това състояние — каза майката и остави бродерията. — Мисля, че е най-добре да минеш през задната врата. Не искам да развалиш най-хубавия ни килим.

— Разбира се… нали сега е на Гълбрайт. За малко да забравя. Извинявай, излизам. — Тео се обърна рязко и излезе от салона.

Лейди Белмонт въздъхна. Нямаше смисъл да пренебрегва фактите. С времето щяха да свикнат и колкото по-скоро приемат промяната, толкова по-добре. Някой ден отново ще заживеят щастливо и спокойно. Но тя не си правеше илюзии по отношение на Тео — средната й дъщеря щеше да й създава още много трудности. Къщата и земята й бяха в кръвта, тя ги обичаше от душа и сърце. Те бяха духовното наследство от баща й и дядо й, които обожаваха малкото момиче.