Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valentine, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 58гласа)

Информация

Сканиране
ivivania(2011)
Начална корекция
Dani(2014)
Допълнителна корекция
МаяК(2015)
форматиране
hrUssI(2015)

Издание:

Джейн Фийдър. Избраницата

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2011

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-076-9

История

  1. —Добавяне

13.

Адвокат Крайтън се чувстваше дяволски неудобно. Съседката му в пощенската карета от Лондон за Дорчестър беше невероятно дебела дама, която пътуваше с безброй кутии, пакетчета и кошници. Отиваше при дъщеря си, която скоро щеше да роди, и очевидно пренасяше цялото си имущество. През цялото пътуване говореше неуморно за какво ли не, описваше в детайли членовете на голямото си семейство и всичките си роднини, докато Крайтън започна да пожелава на всеки от тях мирна, но бърза смърт.

Мъжът срещу него не правеше нищо, за да намали неудобството му. През цялото пътуване спа и хъркаше шумно, а от устата му се носеше крайно неприятна миризма на бира и лук. По селските ботуши беше полепнал тор, а краката му запълваха тясното пространство между двете пейки и стъпалата му през цялото време притесняваха адвоката.

Компанията на пътуващите се допълваше от нервна дама с канарче в клетка и дръзко хлапе. След като момчето за пореден път го изрита в глезена, а дебелата дама му предложи мазен сандвич, от който му стана гадно, мистър Крайтън изяви готовност да смени мястото си вътре в каретата с мястото до кочияша. После се сети, че е с най-хубавия си жакет и с нов панталон, а пътят беше покрит с плътен слой бяла прах.

Беше късен преди обед, когато пощенската карета влезе в двора на „Герба на Дорчестър“ и напълно скованият адвокат слезе пръв, за да пожелае сбогом на спътниците си с очевидно облекчение. Спря за момент в двора, притисна двете си ръце върху кръста, за да облекчи болката, и примигна срещу ярката слънчева светлина.

— О, ама това е адвокат Крайтън! Желая ви добър ден, сър! — Кръчмарят прекоси павирания двор, триейки ръце в престилката си. — Пак настъпи моментът, нали? — Той щракна нетърпеливо с пръсти, за да повика слуга в ливрея. — Веднага занеси багажа на джентълмена в обичайната му стая, Фред. Да, сър — продължи той, обърнат към Крайтън, и цялото му добродушно лице засия, — просто не е за вярване как минава времето. Преди да се озърнем, ще дойде Коледа.

Адвокат Крайтън кимна мълчаливо и последва кръчмаря в просторната, хладна кръчма.

— Сигурно ще изпиете обичайната си чаша портър, сър — продължи кръчмарят. Адвокатът пристигаше в „Герба на Дорчестър“ на всеки шест месеца, за да направи посещения на клиентите си в тази част на страната, и всички познаваха, навиците и предпочитанията му. Кръчмарят сложи на масата канче с пенест портър и кимна доволно. — Жена ми приготвя за вечеря агнешко бутче, а аз лично ще ви донеса в стаята бутилка от най-доброто ми бургундско.

Мистър Крайтън изпи канчето на един дъх, изтри устат си с кърпичка и рече:

— Първо ще отида в Стоунхеридж Менър, мистър Тримсби. Ще бъдете ли така добър да наредите да ми приготвят файтончето?

Кръчмарят кимна. Очевидно адвокатът очакваше да го поканят на вечеря в господарската къща, както беше обичаят по времето на стария граф. Възможно беше обаче нещата да са се променили — засега никой не бе успял да си състави еднозначно мнение за новия лорд Стоунхеридж, но тъй като лейди Тео продължаваше да управлява имението, всички надяваха, че традицията няма да се промени драстично.

— Утре имам уговорка с господин Грийнхем — продължи мислено адвокатът и мистър Гримсби кимна. Земевладелецът не се отличаваше с особено гостоприемство и агнешкото бутче в „Герба на Дорчестър“ щеше да свърши добра работа.

— Добре, отивам да кажа на ратая да запряга — рече мис Гримсби. — Не искате ли поне едно хубаво месно пастетче за обяд, преди да потеглите?

Адвокат Крайтън се съгласи с предложението и седна в една ниша до прозореца, който гледаше към оживената глъчка на улица на провинциалното градче. Той се наслаждаваше на редовните си посещения при клиентите в провинцията. Това бе повече почивка, отколкото работа, каза си и днес той и кимна доволно. Истинско удоволствие беше да избяга за няколко дни от праха, шума и мръсотията на Лондон.

 

 

Рано следобед Тео вървеше към дома на майка си с букет рози за дневната. Беше много горещо и на половината път тя седна на един пън под сянката на стар дъб и затвори очи, за да си почине малко. Беше прекрасно да вдиша аромата на розите и да се вслушва в ленивото бръмчене на пчелите в детелината наоколо.

— Тео? Какво правиш тук?

Гласът на Рози изтръгна младата жена от замислеността й и тя се обърна с усмивка.

— И аз бих могла да те попитам същото. По това време на деня би трябвало да имаш уроци.

Малката свали очилата си и ги изтри с крайчето на престилката си. Сините очи на Рози бяха слаби и крехки, а късогледството й не се подобряваше с годините.

— Отец Хавършам трябваше да отиде на среща с епископа и днес следобед сме свободни. Реших да се поогледам наоколо.

— Какво търсиш?

Рози вдигна рамене.

— Всичко, което случайно се мерне на пътя ми. Всяко насекомо е добре дошло.

Тео избухна в смях.

— Какво ново при вас? — попита тя и подканващо потупа дървото до себе си. Рози кимна и се настани до нея.

— Емили продължава да плаче за Едуард. Мама започва вече да се отчайва. Вчера Клари си поряза пръста. Едва не го отсече. Навсякъде имаше кръв. Клари припадна и трябваше да я свестяват с амоняк.

Това трезво обобщение изпълни Тео с носталгия и за момент мъката й стана толкова силна, че я стегна за гърлото.

— Според мен е жалко, че се омъжи за Стоунхеридж — продължи Рози, сякаш бе прочела мислите й. — Без теб вече не е същото.

— Не ставай глупава — отвърна енергично сестра й. — Ако не се бях омъжила за Стоунхеридж, щяхме да изгубим дома си. Освен това можеш да ме посещаваш по всяко време.

— Мама каза да не идвам да ти досаждам — уведоми я малката. — Поне три седмици. Вчера исках да дойда, но тя не ми позволи. Трябва да се посъветвам с теб за белите мишки. Мистър Сивата брада изглежда много затлъстял и се питам дали пък няма да се окаже от женски пол. Смяташ ли, че е възможно мишката да е бременна?

— Да, ако е женска — отговори разсеяно Тео, защото бе чула тропот на колела по чакъла на алеята към къщата.

— Кой може да е?

Тя стана и скоро зад завоя се появи файтончето на „Герба на Дорчестър“. На седалката беше адвокат Крайтън. Щом я видя, той дръпна юздите.

— Добър ден, лейди Тео — поздрави той с искрена радост. — И лейди Розалинд. Надявам се, че сте добре.

— Много сме добре, благодаря — отговори Тео. Как можа да забрави, че адвокатът имаше навика да посещава клиентите си в Дорсет по това време! Той щеше да се почувства неловко, ако разбереше, че никой не е очаквал пристигането му, затова тя се усмихна сърдечно и рече: — Радвам се да ви видя отново, мистър Крайтън. Само момент, ще ви придружа до къщата. — Тя се обърна към сестра си и й подаде букета.

— Бъди така добра да отнесеш цветята на мама, Рози.

Малката кимна и зарови лице в ухаещите рози.

— Ще дойдете ли и при мама, мистър Крайтън?

— Със сигурност ще си позволя да изкажа почитанията си на лейди Белмонт, лейди Розалинд — отвърна сковано адвокатът.

— Тогава отивам да я предупредя! — Рози, откровена както винаги, се отдалечи бежешком.

Тео се усмихна, надявайки се, че Крайтън не е забелязал нищо. Майка й намираше, че адвокатът е безкрайно досаден, но никога не му го показваше.

Тео се качи във файтона, без да поеме протегнатата ръка на Крайтън, седна на капрата до него и махна за довиждане на Рози. Дребният кон продължи да се изкачва към господарската къща.

— Позволете да ви изкажа благопожелания по случай сватбата ви, лейди Тео — каза адвокатът и направи лек поклон. — Ако позволите да кажа, намирам, че въпросът се уреди най-добрия начин.

— Да, и аз мисля така — отвърна Тео, макар че никак хареса избраните от него думи.

— Трябва да се уредят още някои делови въпроси — продължи Крайтън, докато бършеше запотеното си чело. — Но за детайлите ще се погрижим по-късно, когато проведем обичайния разговор за инвестициите и вложените суми, събрани от арендаторите.

— Наистина ли има неуредени въпроси? — попита с интерес Тео.

Тя усети как адвокатът изведнъж се скова. След малко се покашля нервно и отговори уклончиво:

— О, само някои подробности.

— Какви подробности? — Тео смръщи чело. — Завещанието на дядо изглеждаше напълно ясно.

Адвокатът се закашля и лицето му почервеня. Когато овладя, обясни с прекъсвания:

— Имам предвид зестрата, лейди Стоунхеридж… искам кажа… остава въпросът със зестрата на сестрите ви. И за вашата собствена част от наследството. Въпросът трябва да се уреди юридически безупречно.

— Разбирам. — Любопитството на Тео нарастваше. Има чувството, че адвокат Крайтън не казва истината. Или поне, не цялата истина.

Ала преди да успее да го разпита, двамата вече бяха пристигнали пред къщата.

Когато файтончето спря пред парадното стълбище, Силвестър седеше в работната си стая и четеше брошура за сеитбообращенията — тема, която Тео и Бюмон обсъждаха като истински специалисти и от която той нямаше ни най-малко понятие. За съжаление тайните на селското стопанство бяха за него затворена книга — и това не беше изненадващо, като се имаше предвид, че е прекарал последните петнадесет години в армията. Освен това не можеше да изтрие от ума си подигравателната забележка на Тео, че в сравнение със земите на Стоунхеридж имотът на семейство Гълбрайт е като лилипут. Гълбрайтови бяха бедните роднини и дори да беше проявил интерес към земеделието, той не би могъл да събере познанията на Тео.

Сигурно старият граф е бил бесен, че един ден голямото имение ще премине в ръцете на мъж, който не е бил обучаван за земевладелец. Човек, който не разбира нищо от селскостопански методи и техники, който няма понятие от разнообразието и многопластността на задачите, които включва управлението на един имот.

Силвестър направи разкаяна гримаса. При подобни обстоятелства сигурно и той щеше да се чувства така. Може би зад завещанието на стария дявол се криеше нещо повече от чиста злоба.

Тъкмо когато се обърна към отворения прозорец, той чу тракане на колела и се надигна, за да види кой идва. Като забеляза адвокат Крайтън, по гърба му потече студена пот и кръвта запулсира във вените му.

„Велики боже! Тео във файтона с адвокат Крайтън!“

Какво, по дяволите, правеше тук адвокатът? Защо бе дошъл, без да го предупреди? И какво е казал на Тео?

Силвестър пое дълбоко въздух и зачака пулсът му да се успокои. Защо беше тази внезапна паника? Вече нямаше значение дали Тео ще узнае истината за завещанието на дядо си. Той бе получил наследството си и никой не можеше да му го отнеме.

Не. Стига се е самозалъгвал. Мисълта, че ще разкрият измамата му, го изпълваше с отвращение. Той щеше да живее с ужасната си тайна, докато умре… или докато Крайтън не се разбъбри. Всъщност, достатъчно беше адвокатът да каже нещо, което да събуди подозренията й, и острият й ум веднага щеше да стигне до истината.

Силвестър си наложи да изглежда спокойно и влезе в преддверието тъкмо когато Тео и адвокатът влязоха в къщата.

— О, Силвестър — поздрави го, примигвайки Тео, защо навън беше много светло, а вътре — сумрачно. — Адвокат Крайтън току-що е пристигнал от Лондон. Има обичай да ни посещава по това време на годината. Съжалявам, тази сутрин забравих да те предупредя, че идва обикновено на петнадесето число този месец.

Тя знаеше, че Силвестър ще се разсърди на забравянето й, но все пак така беше по-добре, отколкото да нарани чувствата на адвоката.

— Точно така, милорд — добави Крайтън, пристъпи напред и протегна ръка за поздрав. — Имам и други важни клиенти в тази област, занимавам се с делата им, затова с годините добих навика да ги навестявам два пъти годишно. — При тази забележка той се опита да се засмее, но на лицето му се изписана несигурност. Май беше забравил, че петият Стоунхеридж е още по-мрачен и нетърпелив от предшественика си.

— Това е чудесно — отвърна подчертано хладно Силвестър и разтърси протегнатата ръка. — Тогава заповядайте в работната ми стая, за да се занимаем с въпросите, които ви интересуват.

Той хвърли бърз поглед към Тео, но не откри нито в лицето, нито в поведението й нещо, което да му покаже, заподозряла ли е истината. Добре. Очевидно адвокатът не е казал нищо, което да събуди любопитството й. Облекчена усмивка смекчи строгите му черти.

— Моля те, Тео, кажи на Фостър да донесе нещо освежително в работната стая — предложи той и тръгна по коридора.

— Фостър знае какво трябва да направи — отговори тя и ги последва.

Внезапно Силвестър осъзна, че тя се готви да вземе участие в разговора, и усети присвиване в стомаха. Вероятно е участвала в срещите с адвоката, докато е бил жив дядо й и не смята, че нещо трябва да се промени.

Силвестър отвори вратата, пропусна адвоката да влезе, остана на прага и рече спокойно:

— Не знам колко време ще трае разговорът, Тео, но ако искаш, след това ще отидем да стреляме по патиците в Уебстърс Понд.

Тео примигна объркано и в първия момент не разбра какво иска да й каже. Стана й ясно едва когато той се приготви да затвори вратата под носа й.

— Момент, момент — рече бързо тя. — И аз ще вляза.

Силвестър въздъхна и обясни спокойно:

— Не, Тео, боя се, че няма да влезеш. Предпочитам да уреждам деловите си работи сам. Винаги съм го правил и не виждам причина да променя отдавнашния си навик.

— Аз също — отговори гневно тя. — През последните три години участвах във всеки разговор между дядо и адвоката — това е мой навик и не виждам причина да го променя.

Тя вирна брадичка, голямата, красива уста образува тънка линия и всеки сантиметър от стройната й фигура излъчваше гняв и решителност.

— Съжалявам, но в този случай се налага да промениш навика си — отговори сдържано Силвестър, решен да сложи край на дискусията. Адвокатът сигурно вече се питаше какво означава този шепот на вратата. Лордът енергично отстъпи назад и затвори вратата под носа на жена си.

Тео зяпна невярващо тежката дъбова облицовка. Понечи да натисне бравата, но във вътрешността й се обади предупредителен глас и я спря. Не биваше да прави сцена пред адвоката. Знаеше, че ако сега нахлуе в стаята, Силвестър няма да й прости, че го е поставила в неудобно положение.

Трепереща от гняв, тя се врътна да си върви. Точно в този момент се появи Фостър с табла, на която — естествено — имаше три чаши. Икономът и за миг не би си помислил, че лейди Тео няма да участва в разговора.

Бясна от гняв и объркана като никога досега, Тео излезе навън. Какво ставаше тук? Защо адвокатът бе споменал, че има неуредени въпроси? Дали имаше нещо, което засяга графа и което тя не бива да знае?

Тео не беше недоверчива по природа, но разсъждаваше логично и не намираше разумна причина, поради която Силвестър би я отстранил от разговора с адвоката. Досега беше присъствала на всеки разговор с управителя на имота и с арендаторите — защо при посещението на адвокат Крайтън да е различно?

Без да е взела съзнателно решение, тя се върна бързо в къщата и отиде в библиотеката. Работната стая на графа беше част от библиотеката. Някога, преди много години — вероятно по време на едно от многото политически и религиозни преследвания, разтърсвали страната, някой Белмонт е заповядал да зазидат част от камината и е създал малко, но достатъчно скривалище, свързано с камината в работната стая.

Тео бе открила нишата като дете — в една коледна вечер, докато играеше на криеница със сестрите си и Едуард. Сега си каза, че тогавашното й откритие може да й бъде от голяма полза.

Тя натисна скритото копче в плочата във вътрешната на огромната празна камина и плочата се завъртя с жално скърцане. Стаичката зад нея беше тъмна и вонеше на гнило, а миризмата на пепел и сажди беше направо нетърпима. Графиня Стоунхеридж се проявява като таен агент, помисли си бегло Тео, но това не й попречи да промъкне в скривалището. Като излезе оттук, ще е черна като коминочистач.

Тя остави каменната плоча наполовина затворена, защото не виждаше причина да седи в пълен мрак. Все пак беше нейната къща и тя не вършеше нищо незаконно — макар да съзнаваше, че постъпката й е ужасна.

Тромавият педантичен глас на адвоката се чуваше съвсем ясно, а когато прозвуча дълбокият глас на Силвестър, тя разбра съвсем ясно, че той няма търпение да изслуша подробностите описания на адвоката.

Говореха за завещанието.

— След като изпълнихте условията на починалия граф, милорд, имам удоволствието да ви връча документите за семейната собственост — обяви Крайтън.

Условия? За какво, по дяволите, говореха?

— Тогава вече имам невъзвратимо право върху цялото наследство, нали?

— Да, милорд. От деня на сватбата ви.

По гръбнака на Тео пропълзя студ. Мъртвешки студ. Тя притисна ухо към стената.

— Имуществото на починалия лорд Стоунхеридж преминава във ваши ръце, след като изпълнихте условието му, а според допълнителните клаузи в завещанието вие сте длъжен да оформите сметки на името на другите три дъщери на Белмонт.

— Това се разбира от само себе си.

— Подготвил съм документите, милорд. Бъдете така добър да подпишете всеки поотделно. Ето тук, най-отдолу. А аз ще потвърдя подписа ви.

— За всяко от момичетата са определени двайсет фунта от наследството. — Силвестър явно четеше, преди да го подпише. — Щедра зестра.

— Така е, милорд, но Стоунхеридж е богато имение и спокойно може да се лиши от тази сума. — Гласът на адвоката прозвуча необичайно рязко.

— Разбира се — отвърна спокойно графът. — С такава зестра Клариса няма да има проблеми да си намери съпруг. Едуард Феърфакс ще посрещне Емили с още по-голямо въодушевление. Момичетата заслужават обич и уважение… дори малката Рози не е лишена от очарование въпреки очилата.

Тео стисна ръце в юмруци, разтърсвана от безсилен гняв. Заби длани в ноктите си, защото не беше съвсем сигурна, че разбира какво се говори. Но не, истината беше само една.

— А сега за имуществото на лейди Стоунхеридж — продължи адвокатът и се покашля по своя изнервящ начин. Тео неволно си го представи как оглежда помещението, сякаш търси най-подходящите думи. — Не мислите ли, че милейди трябва да присъства поне на тази част от разговора ни, милорд? — осмели се да предложи той.

— Няма нужда — гласеше краткият отговор. — Аз ще й обясня всичко, което трябва да знае.

В гърдите на Тео се надигна безсилен гняв. Въпреки това не намираше думи за подозрението си — то й изглеждаше просто невъзможно.

От деня на сватбата ви. Невъзвратимо право върху наследството от деня на сватбата.

Тя продължи да слуша внимателно, докато адвокатът изреждаше условията за нейното наследство. Ако надживее съпруга си, ще бъде богата вдовица. Ако има деца, те ще се възползват от богатството. Очевидно Стоунхеридж не е измислил тези условия, а мистър Крайтън му ги диктува.

Всичко това беше дело на дядо й.

Чрез нея Стоунхеридж се е сдобил със земята и титлата, но поемайки наследството, е поел и известни задължения, наложени му от дядо й.

Значи старият граф не е оставил семейството си на произвола на съдбата!

Но какво бе причинил на нея, на Тео? На любимата си внучка! Защо я обвърза с тяло и душа за един мъж, към когото в момента тя изпитваше само отвращение? Мъж, който я измами и я манипулираше. Мъж, който я привлече в капана на брака, сложи край на независимостта й и отне възможност за избор в бъдещето. С гладкия си змийски език Гълбрайт убеди майка й, че е великодушен и честен човек, който ще изпълни задълженията си към семейството на жена си от чувство за дълг и за да запази семейната цялост.

А той беше всичко друго, само не и почтен! Той беше лъжец! Алчен лъжец!

Замаяна от чутото, Тео изслуша разговора до края, макар че подробностите не я интересуваха особено. Но сега беше наясно какво е станало, трепереше от гняв и беше сляпа и глуха за всичко друго, обзета от натрапчивата идея да сложи край на тази отвратителен фарс, да се отърве от този отвратителен, коварен манипулатор. Но преди това ще му каже очите какво мисли за него.

Въпреки гнева тя чу отново гласа на съпруга си, който бе обещал, че никога няма да използва страстта й против нея. Че тя може да му има доверие, че той ще споделя страстта й и ще се губи в нея, както тя се губи в него. Всички тези, думи са били безсрамни лъжи. Тя му се отдаде честно и изпълнена с доверие, а той я притежаваше с хладнокръвна алчност. Възползваше се от нея, използваше страстта й като средство към целта.

Тео стисна зъби и се плъзна безшумно от скривалището си. Върна каменната плоча на мястото й и хукна към стаята си, за да измие праха и саждите. Лицето й в огледалото беше смъртнобледо, в очите й светеше болка, толкова дълбока, че сякаш някой дълбаеше вътрешностите й с нож. За първи път от двайсет години чувството й за собствена стойност беше разрушено — вече не знаеше коя е и каква е. И това в собствения й свят, където всички я глезеха и й се радваха. Досега се смяташе за полезен човек, познаваше способностите си. Сега обаче самоувереността й бе изчезнала. Собственият й мъж я беше стъпкал в праха. Един чужденец бе проникнал в живота й и й бе отне всичко, което имаше значение за нея.