Джейн Фийдър
Избраницата (13)

12.

— Тео! Тео! Къде си, Тео?

Само след два дни Емили връхлетя като вихър в господарската къща и отчаяният й вик стигна чак до дългата галерия, където Тео очакваше Силвестър. Той бе дал съгласието си да я научи на някои хватки, но с явна неохота, и тя започваше да се страхува, че търси възможност да избегне уговорката им.

Като чу вика на Емили, Тео изхвърча от галерията и се втурна да посрещне сестра си. Сърцето й заби лудо, обзе я лошо предчувствие. Това беше първото посещение на член от семейството след женитбата й и понеже майка й бе казала, че само от нея зависи колко време ще трае меденият й месец, Тео знаеше, че Емили е дошла при нея само защото е крайно отчаяна.

Лицето на сестра й потвърди най-лошите й опасения. По бузите на Емили се стичаха сълзи, външността й не беше елегантна както обикновено. През нощта бе валял проливен дъжд, а тя беше без шапка, косата й беше разрошена, роклята опръскана с кал, а обувките й бяха съвсем мокри от локвите, по пътя, през които беше тичала в бързината си.

— За бога, какво се е случило? — Тео забърза надолу по стълбата.

— Едуард… — изпъшка Емили. — Едуард е…

— Мъртъв? — Тео усети как кръвта се отдръпна от лицето й и в стомаха й се настани оловна тежест.

Емили поклати глава и захълца толкова неудържимо, че не беше в състояние да произнесе нито дума.

Тео сграбчи сестра си за раменете и я раздруса с все сила.

— Какво е станало с Едуард, Емили? Стреляли ли са по него? Кажи ми, за бога!

— Запазете спокойствие, моля. — Силвестър влезе през входната врата. Тъкмо разговаряше с градинаря за поддръжката на живия плет, когато сестрата на жена му мина покрай тях тичешком. Мъката й беше толкова очевидна, че той веднага я последва.

— Спокойно, Тео — повтори той, хвана я през кръста и я избута настрана. — Какво се е случило?

— Станало е нещо с Едуард — обясни Тео, почти толкова отчаяна, колкото сестра си. — Нещо му се е случило, но Емили не иска да ми каже какво.

— Боя се, че плачовете и писъците няма да помогнат на никого — заяви той, стисна ръката на Емили и отведе хълцащото момиче в библиотеката.

Авторитетът му оказа успокояващо въздействие: Емили напрегна всичките си сили, за да укроти хълцането си, и с благодарност прие голямата носна кърпа, която той пъхна в ръцете й.

През това време Тео нетърпеливо пристъпваше от крак на крак и чакаше сестра й да се овладее, за да започне да говори свързано.

— Едуард е ранен — изрече с мъка Емили.

— Лошо ли? — Въпреки тена си Тео стана бледа като платно и луничките на нослето й изпъкнаха съвсем ясно.

— Ръката му… ампутирали са му ръката — изплака Емили и падна тежко на дивана, разтърсена от нов пристъп на плач.

— О, не! — По лицето на Тео се разля ужас, докато се опитваше да си представи Едуард като инвалид. Приятелят й от детинство обичаше всички видове физическа дейност. Именно той я научи да се бие, да се фехтува, да плува в потока, да се катери по скалите и по дърветата, да ходи на лов с кучета.

Силвестър отиде при плачещото момиче на дивана. Хълцанията засядаха в гърлото й, тя поемаше мъчително въздух — все признаци, че ще изпадне в истерия.

— Емили! — Той я хвана за раменете и я принуди да го погледне. Само че очите й бяха празни и не виждаха нищо. Устата й се отвори, за да изпищи истерично.

Силвестър замахна и я удари с добре премерена сила. Внезапно в очите й проблесна разум, последва шок и най-сетне прозрение.

— Най-смирено моля за извинение, Емили — рече меко Силвестър. — Но щяхте да получите истеричен пристъп.

— Мама винаги прави така — намеси се с треперещ глас Тео, която се бореше със собственото си отчаяние. — Емили има слаби нерви. Не е виновна. — Тя седна до сестра си и силно я прегърна. В момента Емили имаше спешна нужда от силата и подкрепата й — това беше по-важно от нейния собствен ужас. — Миличката ми… това е ужасен шок за теб. Как узна?

— От лейди Феърфакс — отговори задавено Емили, която вече се бе овладяла и очевидно не се сърдеше на Силвестър за енергичната му намеса. — Получила писмо от командира на Едуард и веднага дойде у нас.

— Как се е случило? — попита спокойно Силвестър, отиде до масичката с напитките и напълни една чаша с ратафия. Сладкият бадемов ликьор не беше напитка, която би избрал в този случай, но той познаваше вкуса на Емили.

— Точен стрелец. — Емили прие чашата с трепереща усмивка. — Едуард бил улучен в рамото. Не разбирам защо е трябвало да му отрежат цялата ръка.

— За да предотвратят отравяне на кръвта — обясни Силвестър, докато пълнеше две чаши с шери за Тео и за себе си. — Незабавната ампутация наистина е радикална мярка, Емили, и вероятно ви изглежда крайна, на обикновено тя спасява живота на ранения.

За момент той видя отново напоените с кръв маси в лазарета, кофите, препълнени с ампутирани крайници, изтощените, опръскани с кръв хирурзи, които режеха с трион под трепкащата светлина на свещите. В ушите му отекнаха мъчителните викове на ранените.

Стараейки се да говори трезво, той продължи:

— Французите са доста по-напред от нас в лечението на тежките рани — разбрали са, че шансовете за оцеляване са толкова по-големи, колкото по-рано се ампутира ранения крайник. Преди всяка голяма битка те издигат няколко палатки, нареждат вътре хирургически маси и приготвят безброй носилки и колички, за да транспортират ранените от бойното поле веднага щом се обяви примирие. Ние постепенно се учим от тях. Вече изнасяме ранените от полето непосредствено след битката, но пак сме много по-бавни от тях. В нашите лазарети все още хиляди умират от раните си…

Макар че в момента Едуард Феърфакс сигурно мислеше друго, един ден щеше да разбере, че е имал невероятен късмет да попадне на просветен хирург, който да извърши тази драстична мярка.

— Какво пише още в писмото? — Тео отпи глътка шери, опитвайки се да прогони страшните картини, които пълнеха въображението й. Едуард, който страда от неописуеми болки, захапал кожен ремък, докато хирургът реже плътта и костите му…

Тя погледна Емили и разбра, че фантазията на сестра й не е стигнала до такива ужасяващи картини. Тео се опита да си внуши, че мъченията на Едуард са приключили, но страшните картини не искаха да се изличат от съзнанието й.

— Ще си дойде — прошепна Емили. — Вече не става за война.

Съдбата е милостива, заключи в мислите си Тео, дори и най-лошата трагедия завършва добре. Едуард бе останал без ръка, но това беше много по-добре, отколкото да го убият и да го погребат в чуждата страна.

— Той ще се справи — проговори утешително тя. — Знаеш, че има силна воля. Няма да позволи една ампутация да разруши живота му.

Приседнал на ръба на масата, Силвестър наблюдаваше двете сестри и слушаше как Тео се старае да утешава Емили, макар че самата тя не вярваше в уверенията си. Той знаеше по-добре от нея какви опустошителни последици може да има една ампутация. Много млади мъже просто отказваха да се примирят с факта, че вече не са цели и невредими. Как ли щеше да се справи Едуард Феърфакс с този удар на съдбата? Повечето мъже се ожесточаваха, изпълваха се с отвращение към самите себе си, приемаха думите и жестовете на любов и подкрепа като милостиня от хора, който тайно ги съжаляват. Ако Емили очакваше годеникът й да падне в обятията й, сякаш нищо не се е случило, значи й предстоеше ужасно събуждане. Срещата с ранения щеше да е шок за нея.

Едуард ще заживее отново в съседното имение и ще възобнови тесните си връзки с Белмонтови, каза си внезапно Силвестър и изпита неясна тревога.

— В кой полк е Едуард? — попита бързо той.

— В Седми хусарски — отговори Емили.

— Кога е постъпил на военна служба?

— Преди една година.

Войниците от Седми хусарски полк надали знаеха какво се е случило в Трети драгунски. Един новопостъпил офицер от хусарите вероятно не знаеше за случилото се край Вимиера. Хусарският полк не се числеше към експедиционния корпус, а и по онова време Едуард още не е бил в армията. Но може би все пак е чул за скандала? Не, малко вероятно. Той не познаваше миналото на новия граф Стоунхеридж. Даже до ушите му да са стигнали слухове за скандала, няма да ги свърже със съпруга на Тео. Освен това историята беше стара и сигурно много други скандали са я изместили.

Силвестър погледна към Тео, която продължаваше да седи на дивана и да утешава Емили. Лицето й беше овладяно, енергичната брадичка вече не трепереше. Как ли ще реагира това смело и искрено същество, ако разбере, че честта на съпруга й е опетнена в скандал за страхливост пред врага? Не му беше трудно да си представи отговора и представата беше достатъчна да го смрази. Силвестър още веднъж си каза, че няма да допусне жалкото му минало да надигне отново грозната си глава, и в същия миг пожела Едуард Феърфакс никога да не се върне вкъщи.

— Колко време ще пътува Едуард от Испания до Англия, сър? — попита Емили с укрепнал глас, макар че продължаваше да върти мократа от сълзи носна кърпа между треперещите си пръсти.

Мъж, измъчван от болки и отслабнал от загубата на кръв, ще се движи бавно, каза си Силвестър… освен ако няма другари, които да му намерят добър транспорт, за да стигне до брега и да се качи на някой кораб от кралската флота.

— Трудно ми е да преценя, Емили. Между една седмица и един месец.

— Това е цяла вечност — промърмори Тео, която по някакъв странен начин следеше мислите на Силвестър и си представяше тежко ранените войници, влачещите се по пътищата на разрушената от войната Испания. — Хайде, Емили, ще те отведа до вкъщи и ще си поговорим с мама. Тя знае ли вече?

Емили поклати глава.

— Когато Лейди Феърфакс дойде да ни каже, мама не си беше вкъщи. Лейди Феърфакс не искаше да ми каже новината, докато не се върне мама, но беше толкова развълнувана, че не можа да се сдържи.

— Мога да си представя — кимна Тео. — Не знам колко време ще се забавя, Стоунхеридж.

Тя излезе след Емили, без да го удостои с поглед.

Силвестър я проследи с неодобрително вдигнати вежди. Доскоро се отнасяше с него съвсем непринудено, наричаше го на малко име, но откакто външният свят нахлу в уединението й, си възвърна старите навици. Много искаше да й каже, че с радост би я придружил до вдовишката къща, но тя очевидно беше на мнение, че жените от семейство Белмонт нямат нужда от мъжка подкрепа.

При тази мисъл Силвестър се почувства странно празен. След часовете на интимност, които беше преживял с Тео през последните два дни, днес отново беше станал излишен.

 

 

— Как всъщност се чувстваш? — попита Емили, която подтичваше след енергично крачещата Тео. Собственото й бъдеще, до тази сутрин ясно и сигурно, изведнъж бе станало неясно и в цялата бъркотия тя потърси утеха от сестра си. — Искам да кажа, какво значи да си омъжена? Беше ли… как да кажа, как е…

— Хубаво е — отговори Тео, която веднага разбра за какви аспекти от брака намеква сестра й. — Но ти много скоро ще разбереш как се чувства една омъжена жена, скъпа.

— Да, но бедният Едуард! — Очите на Емили отново напълниха със сълзи. — Остана само с една ръка…

— Едуард ще се справи — прекъсна я рязко Тео. Няма да позволи на сестра си да съжалява Едуард. Знаеше, че ако стане така, той ще я намрази. — А що се отнася до радостите на любовта, мога да ти уверя, че не му трябват две ръце. Помисли за лорд Нелсън — с едно око и с една ръка, но направи лейди Хамилтън истински щастлива.

— Наистина ли мислиш, че това ме притеснява?

— Не, разбира се. А Едуард ще се справи по най-добрия начин. Ти също знаеш, че ще се справи. И ти ще му помогнеш.

Тео говореше с увереност, каквато не изпитваше, но целта й беше да предотврати нов истеричен пристъп. Дълбоко в себе си вярваше, че старият й приятел няма да допусне отрязаната ръка да разруши живота му, но изпитваше болезнен копнеж да е до него в този момент, докато той е много далеч от родината, много далеч от хората, които го обичат и ще му вдъхнат сила да заживее с инвалидността си.

Когато влязоха във вдовишката къща, Елинор вече ги очакваше. Клариса й бе разказала за посещението на лейди Феърфакс и как Емили побягнала слепешком към дома на сестра си, за да й изплаче мъката си. Тъжно беше, че нарушиха медения месец на Тео с толкова лоша новина, но Елинор знаеше, че не би могла да забрани на Емили да сподели със сестра си трагедията на стария й приятел.

Както бе очаквала майката Тео изглеждаше бледа, но овладяна. И подкрепяше сестра си, която всеки момент щеше да рухне. Веднага щом Емили видя майка си, се случи точно това. Елинор я отведе в дневната, настани я на дивана, сложи под носа й шишенце с амоняк, мушна под кръста й топла бутилка и енергично избута Тео от къщата.

— Ти трябва да се върнеш при съпруга си, мила моя. Ти ще се справиш със случилото се с Едуард по свой начин. Нищо повече не можеш да направиш за Емили. Аз съм тук, при нея.

— Да, да знам… — въздъхна Тео и приглади разбърканата си коса. Очите й бяха потъмнели от болка устните й трепереха.

Елинор я прегърна нежно.

— Ох, мамо… — проплака Тео и вложи в тези две думи цялата си болка и гняв от несправедливостта на съдбата. Майката я притисна до гърдите си и утешително помилва косата й. Тео се отдели от нея и се усмихна смело.

— Аз ще се справя, мамо — каза просто тя и Елинор кимна уверено.

— Най-добре поговори за случилото се със Стоунхеридж — предложи тя. — Той е бил в армията и знае как младите мъже се справят с подобни рани.

Тео се намръщи леко.

— Но той изобщо не познава Едуард. Няма как да знае какво му е в момента.

— Но пък ще знае как се чувстваш ти — отвърна сериозно Елинор.

Тео се намръщи още повече. Силвестър умееше да командва и да се справя с най-различни ситуации. Но тя изобщо не можеше да си представи, че ще плаче на рамото му и ще му доверява най-съкровените си чувства. С него можеше да се смее и да се наслаждава на радостите на плътската любов, но не й се вярваше, че с него може да плаче.

Тео се запъти замислено към господарската къща. Може би не биваше автоматично да приема, че Силвестър не може да разбере болката на Белмонтови. Тя се бе омъжила за него, за да остане със семейството си, и дълбоко в себе си знаеше, че очаква той постепенно да стане Белмонт. Защото тя не би могла да стане Гълбрайт. Силвестър бе поел наследството Белмонт и негов дълг беше да стане един от тях. Но как би могъл, ако тя не го включи в живота на семейството?

Едуард щеше да се ожени за Емили, но това не означаваше, че ще стане Белмонт. Семействата Феърфакс и Белмонт живееха вече три поколения едно до друго и между тях нямаше конкуренция, нямаше съперничество, нямаше кръвни връзки.

О, Едуард… Внезапно очите на Тео се напълниха с горещи сълзи и този път тя ги остави да се стичат по бузите й. Отдели се от алеята към къщата, скри се в храсталаците забърза към задния вход на къщата. После се затича надолу по хълма и стигна до каменния мост над потока. Плитката подскачаше на гърба й, а полата панталон, която беше облякла за схватката в галерията, се развяваше около краката й.

Силвестър я видя от библиотеката. Инстинктът го тласкаше да я последва и той вече бе преметнал крак през перваза на прозореца, когато размисли. Ако имаше нужда от утеха, трябваше да дойде при него.

Седна отново зад писалището си и се зачете в приходо-разходната книга, където бяха нанесени всички цифри от последните години, но не можа да се съсредоточи. Бледото лице на Тео, изпълнените с болка очи и луничките по нослето й не излизаха от ума му. Що за човек е този Едуард Феърфакс, та Тео го дарява с привързаността и приятелството си? — питаше се непрестанно той. Точно тя, която не даряваше никак лесно благосклонността си.

На всичкото отгоре Едуард Феърфакс щеше да се завърне вкъщи като герой.

Силвестър хвърли писалката на масата и бутна стола си. Непременно трябваше да прогони горчивото сравнение, надигнало се в мислите му. То нямаше нищо общо с реалността. Тео обичаше Едуард Феърфакс, както се обича близък роднина. Скоро той щеше да й стане зет. В тази връзка нямаше нищо, което би трябвало да безпокои съпруга й. В отношенията между двамата нямаше сексуално привличане.

Ала силата на страстта не беше непреходна. С времето пламъкът угасваше и беше необходима дълбока и непреходна привързаност, която отново и отново да разпалва пламъка.

Но той не се бе оженил за Тео Белмонт, защото искаше да преживее в брака си дълбока и непреходна привързаност. Ожени се за Тео, защото се нуждаеше от онова, което тя можеше да му даде… защото онова проклето старо копеле буквално го принуди да вземе едно от внучките му. Фактът, че жена му се оказа страстна партньорка в леглото, беше само една хубава добавка.

Силвестър енергично посегна към писалката и посвети вниманието си на колоните от цифри, които разкриваха колко пари са били дадени за обновяване и ремонти на арендаторските къщи. В това отношение старият граф не бе пестил пари и от новия вероятно се очакваше същата щедрост. Тео със сигурност очакваше това от него, но той нямаше да се примири с екстравагантностите й.

 

 

След около час Тео се появи отново на хълма. Силвестър тъкмо гледаше през прозореца и я видя да идва. Тласнат от внезапен импулс, той отвори прозореца и я повика. Тя веднага смени посоката и отиде при него.

Лицето й все още беше бледо, но вече не плачеше. Изглеждаше спокойна, макар че усмивката й беше някак безучастна.

— Ела, ще ти помогна — предложи Силвестър, наведе се над перваза, хвана я под мишниците и без усилие я вдигна през прозореца. Когато я остави на пода в библиотеката, той се наведе и леко я целуна по устата. Тео не се възпротиви, но и не реагира по обичайния начин.

— Как прие майка ти вестта? — попита меко той.

— Както можеше да се очаква — отговори сухо Тео. — Тя има опит с трагедиите. Никога не съм я виждала да рухва от мъка.

Той кимна и се опита да пробие отнесеността й.

— Какво ще кажеш да изпълня уговорката ни за приятелска схватка в галерията?

Тя го изгледа изненадано.

— Останах с впечатлението, че не си особено въодушевен от идеята ми.

— Права си. Смятам, че не е редно да се бия със съпругата си. Но съм готов да направя изключение… — Той се усмихна, но поканата удари на камък.

Тео поклати глава. Нямаше настроение за игра, а фактът, че той й отправи това предложение, показваше липса на чувствителност.

— Тогава сигурно ще изпиташ облекчение, че аз изгубих интерес към тази игра — отвърна безучастно тя. — По-добре да сляза в селото и да посетя баба Мортън. Тя боледува седмици, но понеже е много рязка и винаги казва истината, селяните не се грижат за нея, както би трябвало. Ще й отнеса малко ментов чай и бутилка ром от спиртоварната. Когато пийне, настроението й се подобрява.

Толкова по темата опит за сближаване! След като вратата се затвори зад жена му, Силвестър отново се върна към заниманията си с разходите и приходите. Той бе направил опит, но щом Тео не искаше да му отговори, не виждаше какво друго би могъл да стори.

 

 

Тео влезе в Лулуърт и няколко пъти трябваше да спира, за да приеме поздравите на селяните. Направи й впечатление, че откакто е станала графиня Стоунхеридж, те се отнасят към нея с необикновена почит. Жените правеха реверанси, можете с уважение сваляха шапка. Тео познаваше повечето от тях от детските си години. Някои бяха превързвали издраните й колене, други я гощаваха с меденки и ябълково вино в студените зимни дни, трети й разказваха семейните си истории, шегуваха се с нея и й се караха, когато правеше бели. Днес беше съвсем различно. Чувството беше напълно ново за нея и тя още не знаеше дали така й харесва повече.

Погледът й се насочи към мъжа, който седеше на дървената пейка пред селската кръчма. Досега не го беше вижда в селото. Непознатият имаше бледата кожа на гражданин и я зяпаше с интерес, който можеше да се определи само като безсрамен.

— Кой е чужденецът, Грег? — попита тя кръчмаря, който в следобедните часове седеше под клоните на големия стар бук в двора и си бъбреше с приятелите си.

Грег погледна по пътя, по който бе дошла тя, и се изплю в праха.

— Скитник, милейди. Разправя, че обикалял околните села, но ако питате мен, се задържа тук твърде дълго.

— В странноприемницата ли е отседнал?

— Да, и всяка сутрин си плаща за храната и леглото. Точно до стотинка. Нямам причини да се оплаквам.

Тео замислено смръщи чело. В Лулуърт често спираха пътници, но не оставаха дълго в селото. Внезапно си спомни странната случка със седлото на Зевс. Силвестър вече бе разбрал, че никой от работещите в обора не е виновен.

— Ходил ли е в съседните имения?

— Не знам, лейди Тео. Не съм го виждал. Не носи нищо със себе си. Всяка вечер седи в кръчмата и разправя истории.

— Странно — промърмори Тео и смушка Дулси, за да продължи пътя си. — Желая ти хубав ден, Грег.

Вероятно не биваше да се поддава на обзелите я съмнения. Вероятно онзи мъж беше само безобиден скитник. От друга страна обаче… някой очевидно имаше намерение да нарани граф Стоунхеридж. Защо? Защо някой хранеше омраза към мъжа й, и то достатъчно силна, че да оправдае такова брутално отмъщение. Преди да влезе в живота й, Стоунхеридж беше живял трийсет и пет години на белия свят. Тя не би могла да е сигурна, че знае всичко за него. Тео си помисли за Едуард — за него можеше да каже с пълна увереност, че го познава добре. Достатъчно добре, за да се вживее в мислите и чувствата му и да страда заедно с него, дори от голямо разстояние. Не можеше да си представи, че един ден ще има същата емоционална близост със съпруга си. Той беше чужд за нея в много отношения. При тази мисъл тя потрепери и се почувства зле. Но може би нещата щяха да се променят.

Скитникът очевидно бе разбрал, че разговорът се върти около него. Стана му ясно, че много скоро вече няма да е желан в Лулуърт. Вече беше разположил капаните в храсталаците по пътя от господарската къща към Уебстърс Понд. Това означаваше, че още днес може да се премести в съседното село. Утре ще стане рано и ще отиде да провери капаните, а после ще чака да се хване плячка.

Разбира се, съществуваше възможност в капана да се хване друга жертва, но бракониерите винаги получаваха, каквото са си заслужили. При случайна жертва щеше да си спести куршума в главата… а може би „спести“ не беше точната дума. Куршумът щеше да спаси жертвата от ужасната болка, когато жестоките зъби на капана се забият в плътта и костите му. Някои пазачи на дивеча оставяха бракониерите с дни в такива капани, докато умрат от загуба на кръв.

Скитникът се ухили и продължи да си чисти зъбите. На обед му бяха поднесли страхотно заешко рагу. Тази мисис Уудс беше превъзходна готвачка. Много жалко, че трябваше да се премести в съседното село.

 

 

Тео изпълни следобедните си задължения и се запъти към къщи. Все още не можеше да се примири с мисълта, че Едуард е вече инвалид. Той беше въодушевен спортист, бърз и гъвкав, отличен стрелец и ездач, винаги толкова активен…

Очите й отново се напълниха със сълзи и тя прекоси преддверието, без да се оглежда. Изкачи стълбата и хукна към старата си стая. Изпитваше потребност да съживи спомените от детството си, за да се доближи до Едуард.

Фостър, който знаеше всичко, което става под покрива Стоунхеридж Менър, уведоми негово благородие, че ще намери лейди Тео в старата й спалня. Лицето на иконома беше безизразно, гласът му звучеше учтиво и дистанцирано както винаги, но Силвестър безпогрешно разбра, че възрастният мъж е потиснат.

— Благодаря ви, Фостър. Чухте ли новината за лейтенант Феърфакс?

— Да, милорд. Голяма трагедия. Мистър Феърфакс е изискан джентълмен… един от най-прекрасните, ако ми разрешите тази забележка. — Фостър безцелно премести куп документи на писалището. — Ще бъде чудесен съпруг на лейди Емили.

— Убеден съм — отговори Силвестър и забърза към стълбището. Мина с бързи крачки по коридора, но пред вратата на Тео спря в колебание и се запита защо тича след нея, след като тя недвусмислено му е дала да разбере, че иска да остави на спокойствие. Но нещо му попречи да си отиде. Все пак тя беше негова съпруга и страдаше.

Вдигна внимателно резето и отвори вратата. Тео седеше на рамката на прозореца, притиснала лице към стъклото.

Силвестър беше готов да си отиде, когато Тео прошепна, без да обърне глава:

— Силвестър?

— Може ли да вляза?

— Ако искаш.

В този банален отговор нямаше и капчица отзивчивост. Звучеше по-скоро като „щом трябва“.

Силвестър веднага съжали, че е последвал импулса си. Без да каже дума се обърна и излезе от стаята. Затвори вратата и се почувства като досаден натрапник. Тя страда за скъп приятел и той нямаше място в мъката й. За в бъдеще ще се пази да й предлага утехата си.

Той се върна в библиотеката и се зае с книгите, повтаряйки си, че би трябвало да се радва, задето не се налага да утешава жена си. Въпреки това не беше убеден. Мислите му непрекъснато се въртяха около Едуард Феърфакс. Той сигурно имаше право да утешава Тео.

Сама в стаята си, Тео продължаваше да седи на прозореца скръстила ръце пред гърдите. Защо бе отпратила Силвестър с такава студенина? Не знаеше каква е причината, но не можеше да си представи, че ще отвори душата си пред него. Бракът им не беше такъв.

Отново я заля вълна от болка и главата й се опря в стъклото. То охлади горещото й чело и тя заплака, без да знае за кого са сълзите й — за Едуард или за самата нея.