Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Valentine, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 58гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ivivania(2011)
- Начална корекция
- Dani(2014)
- Допълнителна корекция
- МаяК(2015)
- форматиране
- hrUssI(2015)
Издание:
Джейн Фийдър. Избраницата
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 2011
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 978-954-455-076-9
История
- —Добавяне
21.
Силвестър видя Нийл Джерард още в мига, когато влезе в Уайтс. Бившият му приятел играеше фараон и изглеждаше задълбочен в картите. По гърба на графа пробягаха възбудени тръпки. Ловецът в него подушваше плячка.
Той спря за момент на прага и се огледа, после спокойно се запъти към средата на залата. Група мъже, събрани около гарафа с портвайн, замлъкнаха, щом го видяха, но когато той отмина, продължиха разговора си. Десетина глави се обърнаха след него и той се стегна още повече. Лицето му сигурно беше бледо, но не изразяваше никакво чувство. Запъти се направо към масата за фараон.
Нийл Джерард усети приближаването му и пое картите с леко треперещи пръсти. В помещението се възцари зловеща тишина. Всички присъстващи затаиха дъх, когато лорд Стоунхеридж се приближи към своя стар приятел и застана до стола му.
Нийл вдигна очи от картите и се усмихна дружелюбно.
— О, Стоунхеридж! Как си?
В залата се чу всеобща въздишка на облекчение. Гостите следяха сцената с неприкрито любопитство. Джерард протегна ръка на стария си приятел и Стоунхеридж отговори със здраво ръкостискане. Съвсем спокойно се здрависа с човека, който искаше да го убие.
— Благодаря, Джерард, добре съм. — Той подчерта съвсем леко думата „добре“ и присви очи, за да прикрие мислите, които го вълнуваха. Защо ли Нийл е сменил тактиката и се отнася любезно към него? Джерард посочи картите си.
— Искаш ли да изиграем една партия?
— О, с удоволствие, ако никой не възразява.
Графът измери останалите играчи с остър поглед. Херцог Карлтън държеше банката. Беше му почти забавно да наблюдава как се променят лицата на присъстващите. Очевидно се опитваха да свикнат с мисълта, че Силвестър Гълбрайт се завръща в лоното на обществото.
— Заповядайте, Стоунхеридж — изгърмя херцогът и играчите видимо се отпуснаха. Лорд Белтън посочи празното място до себе си. — Моля, донесете стол за лорд Стоунхеридж.
Келнерът моментално донесе позлатен стол. Силвестър седна и кимна приветливо на съседа си.
— Надявам се, че сте добре, Белтън. Мина много време, откакто се видяхме за последен път.
— Да, да, така е — отговори смутено негово благородие.
— Добре ли е лейди Белтън?
— О, чувства се отлично… наистина отлично. — Мъжът посегна към чашата с бордо. — Опитайте това вино, Стоунхеридж. Прекрасно, наистина прекрасно. — Махна на келнера и той побърза да донесе чаша за графа.
Силвестър благодари с усмивка и посегна към картите, които раздаде херцогът. Значи Нийл беше решил да се държи, сякаш военният съд никога не е се е случвал. Подобно поведение буквално задължаваше другите да последват примера му и щеше да сложи край на всички по-нататъшни спекулации. Но поради каква причина Нийл бе променил поведението си?
Човек, който може да забрави двайсетгодишно приятелство, е способен на всичко, каза си горчиво Силвестър. Нийл беше забравил дружбата им, силната им връзка, взаимните задължения. През дългото им приятелство той беше оказал безброй услуги на Нийл, а той му се отблагодари, като унищожи доброто му име… а сега заплашваше живота му.
Поиграха около половин час. Джерард хвърли картите на масата и стана от мястото си.
— Имаш ли желание да ми правиш компания на чашка, Силвестър?
— Разбира се. — Силвестър се извини на другите играчи и последва бившия си приятел към една усамотена маса до прозореца. Лицето му беше безизразно, очите му гледаха хладно както винаги, но през цялото време беше нащрек, сякаш обхождаше предната линия в навечерието на решителната битка.
— Приеми моите благопожелания за женитбата ти, Стоунхеридж. — Нийл напълни две чаши. — Лейди Стоунхеридж също ли е в Лондон?
Джерард явно не вярва, че жената в рибарската кръчма е била съпругата ми, помисли си Силвестър и отговори спокойно:
— Да, тя също е тук, заедно с майка си и сестрите си.
— Надявам се, че не си подслонил всички под твоя покрив — усмихна се Джерард. — С толкова много жени на масата не може да се живее спокойно.
Силвестър се усмихна студено.
— Лейди Белмонт се установи на Брок стрийт.
— Ще си позволя да посетя лейди Стоунхеридж — отбеляза Нийл. — Предполагам, че тази вечер ще вземе участие в бала на дебютантките в Алмакс.
— Да, с майка си и сестрите си. — Силвестър отпи глътка бордо, облегна се удобно, кръстоса крака и измери събеседника си с внимателен поглед.
— Смятам да отида — уведоми го Нийл. — Не би било зле да се покажа, нали разбираш. Току-що пристигнах в Лондон.
— Вече си мислех, че изобщо няма да те видя — отговори Силвестър. Защо клепачите на Нийл трепкаха така нервно? Или само си въобразяваше. Но тонът му беше направо сърдечен.
— Непременно трябва да вечеряш с мен, Силвестър. Толкова отдавна не сме вечеряли заедно.
— Поне три години — потвърди безизразно лордът.
— Добре, да кажем… в четвъртък? — Нийл се усмихна, но не посмя да го погледне в очите.
— За мен ще бъде удоволствие.
— Добре. Заповядай в осем на Хаф Муун стрийт. След вечерята ще поиграем вист. Ти винаги си бил страшен противник на масата за вист.
— Преувеличаваш — рече Силвестър със същата любезна усмивка.
— Не ти ли се иска да отидеш на бала тази вечер?
— Всъщност не.
— Знам, че ще бъде скучно — въздъхна Нийл, — но много държа обществото да ме види. Това е смисълът на сезона — да виждаш и да те виждат. — Той се засмя, но пак не погледна Силвестър в очите. — Не искаш ли да ме придружиш?
Ако се появи в Алмакс подръка с Джерард в разгара на бала, завръщането му в обществото ще е подпечатано завинаги. Какво замисляше бившият му приятел? Вероятно трябваше да играе по свирката му, за да разбере.
— Защо не? — отвърна небрежно той. — Само че първо трябва да отида до дома си, за да се преоблека. — За разлика от него Нийл беше с копринен панталон до коленете, копринени чорапи на райета и бяла жилетка.
— Хайде тогава да се срещнем тук и да отидем заедно в Алмакс.
Силвестър кимна и след още пет минути непринуден разговор си тръгна. Когато напусна салона, няколко ръце се вдигнаха за поздрав. Той реагира с поклон, но хладната усмивка не беше в състояние да скрие ироничния блясък в очите му. Двама стари приятели бяха сложили край на раздора си пред очите на обществото. Колко задоволяващо за зрителите!
Слава богу, играта на криеница беше свършила. Силвестър вече знаеше кой е врагът му. Този враг можеше да бъде победен. Настроението му бързо се вдигна, в сърцето му трепна радост. Познаваше слабостите на Нийл Джерард по-добре от собствените си. Познаваше този човек от детските му години. Вероятно тъкмо в тези слабости се криеше отговорът на въпросите му около Вимиера.
Силвестър и Нийл влязоха в голямото преддверие на Алмакс малко преди единайсет — тъкмо преди да затворят входната врата.
Без да бързат, двамата изкачиха парадното стълбище към балната зала. Лейди Сефгън първа забеляза Нийл Джерард и придружителя му и се втурна да ги посрещне.
— Лорд Стоунхеридж, жена ви направи страхотно впечатление на всички ни — заяви тя, вдигна лорнета до окото си и го огледа от глава до пети. — Крайно необикновена млада жена — така смятат всички, които се запознаха с нея. О, капитан Джерард? Сигурно едва днес сте пристигнали в Лондон?
Двамата мъже се поклониха учтиво. Нито една от забележките на почетната дама не изискваше отговор.
Силвестър потърси с поглед жена си. Тео танцуваше с джентълмен на средна възраст, много изискан, с посребрени коси. Излъчваше строгост и авторитет, но двамата водеха оживен разговор, а Тео се усмихваше по обичайния си открит начин и очите й светеха ентусиазирано.
Тази вечер беше облякла скромна вечерна рокля от коприна с цвят на старо злато върху фуста от кремава дантела. Въпреки липсата на интерес към облеклото робата беше невероятно елегантна и ушита по най-новата мода. Явно трябва да благодаря на лейди Белмонт, каза си развеселено Силвестър. Скъпоценна огърлица от семейните накити на Стоунхеридж красеше стройната й шия, на ушите й искряха красиви обеци, а косата й беше навита на тежък кок на тила и около ушите падаха грижливо навити масури.
Фризурата беше старомодна, но създаваше перфектната рамка за фино изрязаното й лице и големите теменужени очи. По-късно ще извадя проклетите фуркети от косата й, закани се Силвестър — и гарвановочерната коса ще я обгърне като еротична нощница…
— Непременно трябва да ме запознаеш с лейди Стоунхеридж. — Гласът на Нийл го изтръгна от похотливите мисли. — О, ей там е Гарсингтън. Виж, маха ни. Исках да го питам за конните надбягвания идущата седмица. Нали знаеш, той винаги улучва кой ще спечели.
Силвестър му позволи да го отведе при виконта и приятелите му. Реакцията им на появата му заедно с Нийл Джерард беше същата като в Уайтс. Смайване, после объркване и накрая бърза промяна в израза на лицето и сърдечни поздравления.
Тео спря да разговаря с лорд Натаниъл Прайд и спря насред танцовата площадка.
— Какво ви стана, лейди Стоунхеридж? — Лорд Прайд, който и без това не умееше да танцува добре, за малко да се спъне в нея.
— О, най-смирено моля да ме извините. Не биваше да спирам така внезапно. Просто видях съпруга си. Тъкмо влезе.
— Радвам се, че все още се учудвате на появата му — отбеляза той с вдигнати вежди.
Лицето на Тео изрази несигурност и тя отговори смутено:
— Да, прав сте, учудих се. Той не обича да ходи по балове.
— Естествено, че разбирам — отговори с облекчение лорд Прайд. — Самият аз също не обичам светските събития.
Тео го погледна предизвикателно.
— Крайно неучтиво от ваша страна, сър. А аз си мислех, че си прекарваме добре заедно.
Лордът избухна в смях.
— Уверявам ви, мадам, че досега с никого не бях водил толкова плодотворна дискусия за торенето на нивите.
Тео се изкиска, но ясно личеше, че мислите й са другаде. След кратък размисъл лордът й предложи да я отведе при съпруга й.
— Да, ако нямате нищо против — отговори тя с издайническа бързина. Защо Силвестър е дошъл на бала? Какво се е случило? Мъжът й стоеше напълно непринудено сред голяма група мъже, всички се смееха и си говореха приятелски. Дали не са чули нищо за скандала с Вимиера? Възможно ли е това?
Като видя, че Тео и партньорът й престанаха да танцуват, Силвестър се извини на приятелите си, прекоси залата и отиде при Елинор, която тъкмо разговаряше с едра червенокоса дама, облечена в зашеметяваща рокля от черно копринено кадифе.
— Желая ви добра вечер, лейди Белмонт.
Елинор прие с усмивка поклона на Силвестър, но той веднага усети любопитството й зад спокойната външност. Явно не й беше убягнало, че тази вечер обществото се отнася с него много по-различно, отколкото преди няколко дни в нейната дневна. Разбира се, тя не каза нищо, а и той не можеше да си представи, че би направила някаква забележка.
— Стоунхеридж, каква приятна изненада. Познавате ли лейди Прайд?
— Не толкова добре, колкото бих желал — отвърна галантно той и се наведе над ръката на дамата. — Видях, че съпругата ми танцува с лорд Прайд, мадам.
— Наричайте ме Габриел — отвърна с усмивка лейди Прайд. — Натаниъл мрази танците, но двамата с лейди Стоунхеридж откриха, че имат обща страст: земеделието. Жена ви му разказа, че наскоро в Стоунхеридж разкрили залежи на мергел и той буквално я завлече на танцовата площадка, за да обсъдят на спокойствие предимствата на торенето с мергел, без никой да ги прекъсва.
Силвестър се засмя, но преди да е намерил подходящ отговор, Тео и лорд Прайд се присъединиха към тях.
— Позволете да ви върна съпругата, Стоунхеридж — рече тържествено лордът. — Вашето пристигане веднага постави в сянка моите скромни опити да я забавлявам.
— О, засрамете се, сър! — извика Тео и се изчерви. — Искам да знаете, че досега не бях срещала човек като вас. Вие знаете много за земеделието и сте невероятно компетентен.
— Мнението ви е чест за мен, лейди Стоунхеридж — отговори сериозно Прайд. — Ще си позволя да ви посетя, и то много скоро. Ще донеса и брошурата, за която ви говорих.
Той хвана жена си подръка.
— Хайде да отидем до бюфета, Габриел. — Двамата се сбогуваха учтиво и се отдалечиха.
— За мен малко сух хляб — рече Габриел, когато влязоха в трапезарията.
— Какво? — Натаниъл зяпна изумено. Само след миг лицето му светна. — Сух хляб? Габриел, да не би да си…
— Нали знаеш, че това е единственото време, когато копнея за сух хляб — отговори тя с мека усмивка.
— Мили боже… — пошепна мъжът й.
— Питам се дали пак ще имаме близнаци — рече Габриел, докато критично оглеждаше ястията, наредени на дълга маса.
— Както те познавам, този път ще са три — отвърна той и донесе кошничка с хлебчета. — Ти ставаш все по-добра, мила.
Габриел се засмя доволно и си отчупи коричка хляб.
— Шест деца?
— Обезкуражаваща представа за мъж, който не беше сигурен, че иска дори едно. — Натаниъл невярващо поклати глава, но на устните му играеше щастлива усмивка. — Да си тръгваме. Внезапно установих, че те искам вкъщи. — Той сложи ръка на рамото й и я поведе към изхода.
Габриел не възрази. Когато очите на мъжа й светеха по този особен начин, не й се искаше да се кара с него. Тео проследи излизането им с леко намръщено чело.
— Надявам се, че не съм обидила с нещо лорд Прайд. Ти не се сърдиш, нали, мамо?
— Не виждам за какво, скъпа. Виждаш ли някъде Клариса?
— Преди малко танцуваше с лорд Литълтън. Но вчера ми заяви, че повече няма да идва в Алмакс, ако не намерим гаранти за Джонатан Лейси. Би ли помолила лейди Джърси да поръчителства за него?
— Той ми изглежда много приятен млад мъж — отвърна Елинор. — Само дето е малко разсеян. Но нека първо да се запозная с майка му. Какво е вашето мнение, Стоунхеридж?
— Тъй като ми бе казано, че Клариса е срещнала любовта на живота си, не смея да изказвам мнение, лейди Елинор.
— Дори да е така аз няма да дам съгласието си, преди да се запозная с майка му — заключи спокойно Елинор.
Тео се намръщи още повече. Но за това щеше да мисли утре. По-добре да посвети вниманието си на загадката, която я занимаваше в момента.
— Всъщност не очаквахме да дойдеш, Силвестър.
— Права си, но реших да намина за малко, за да видя какви ги вършиш — отговори спокойно той, макар че четеше въпросите в очите й. — Не е необичайно съпругът да следи съпругата си.
— Аха — промърмори тя и по лицето й ясно пролича объркване.
— Силвестър, ще ме удостоиш ли с честта да ме представиш на лейди Стоунхеридж?
Гласът на Нийл Джерард изтръгна Тео от обърканите й мисли.
Силвестър гледаше студено, но устата му се усмихваше.
— Скъпа позволи да те запозная с един стар приятел. Тази вечер се срещнахме отново след дълга раздяла.
Тео измери с внимателен поглед тясното лице на непознатия, безизразните кафяви очи, гладката кестенява коса, високата, атлетична фигура. Изпита странното чувство, че го познава отнякъде, и моментално изпита антипатия към него. Разбира се, опита се да я скрие и с усмивка стисна ръката му.
Нийл се наведе да целуне пръстите й, не знаейки дали да се смее или гласно да изрази огромната си изненада. Значи зашеметяващото същество, влязло като вихър в рибарската кръчма, е била самата лейди Стоунхеридж! По-точно хлапачката Белмонт.
Не, тя не е хлапачка, побърза да се поправи той. Да, още е много млада, но носи умна глава на раменете си. Тази жена не беше лекомислена гъска. Спомни си безсрамната чувственост, с която младата дама се усмихна на своя съпруг и сложи ръка на рамото му, а после отпи от канчето му и той я цапна по ръката.
— Много се радвам да се запозная с вас, капитан Джерард — рече Тео. — Сигурно сте били заедно със съпруга ми в армията? — Наблюдавайки го скришом, тя чакаше реакцията му. Дали този човек знаеше за Вимиера?
— Със Силвестър се познаваме още от училище, лейди Стоунхеридж — отговори той, като умело заобиколи въпроса й и я остави с пръст в устата. — Преживели сме доста неща заедно, нали, Силвестър? — Нийл се обърна със смях към графа, който се задоволи с леко кимване. Очите му си останаха загадъчни.
За момент се възцари мълчание, но преди присъстващите да се учудят на поведението на Силвестър, Нийл продължи все така засмяно:
— О, да, лейди Стоунхеридж, ние със съпруга ви се познаваме от времето, когато бяхме мръсни десетгодишни момчета.
— Мръсни? — Тео вдигна вежди и изгледа дяволито съпруга си. — Трудно мога да си представя, че някога Стоунхеридж не е бил безупречен.
— Жалко, че не си могла да ме видиш като десетгодишен хлапак, скъпа — отговори Силвестър.
Очевидният интерес на Джерард към Тео го изпълни с пулсиращ гняв. Той явно бе разбрал, че това е жената от рибарската кръчма, но в поведението му имаше нещо, което излизаше извън рамките на обикновеното любопитство. Нещо гладно. Той изпитваше сексуален глад.
При тази мисъл Силвестър енергично хвана жена си подръка.
— Прощавай, Джерард, но съпругата ми изрази желание незабавно да я отведа вкъщи.
Нийл Джерард кимна и се сбогува с обещанието, че при първа възможност ще посети лейди Стоунхеридж.
— Но аз не съм искала да се прибера — възрази Тео.
— Какво от това? Аз смятам да те отведа у дома — отсече съпругът й. — Моля те, позволи ми това малко удоволствие!
Тео го изгледа учудено. Стиснатите устни изразяваха твърда решителност, сивите очи святкаха обещаващо и тя разбра, че тази вечер няма да научи нищо за промяната в отношението на обществото.